Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Собствено правосъдие

Обсидиан, София, 2009

Редактор: Димитрина Кондева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978-954-769-195-7

История

  1. — Добавяне

18

След по-малко от километър асфалтът свърши, преминавайки в чакълена настилка. Мина покрай църква с малка камбанария, заобиколена от каменен зид. Гробището беше непосредствено до нея. Доскорошният гробищен работник Оливър Стоун не пропусна възможността да се разходи из тесните алеи. Върху плочите бяха издялани често повтарящи се фамилни имена. Не след дълго попадна на гроба на Самюъл Райкър. Починал преди пет години, едва на четирийсет и една.

Наоколо бяха разпръснати доста членове на фамилията Тайри. На един от най-старите потъмнели от времето камъни беше издълбано името Линкълн К. Тайри, починал през 1901 г. Сигурно бе доста стряскащо да минеш покрай надгробна плоча със собственото си име, помисли си Стоун. Но по всяка вероятност добрият шериф рядко се отбиваше тук.

Върху два от пресните гробове имаше свежи цветя. Рори Питърсън, починал преди една седмица. Другото име го накара да се спре. Деби Рандолф се беше явила пред Създателя само ден след Питърсън. Може би на това се дължеше странната реакция на онази жена в магазина. Питърсън беше на четирийсет и осем, а Деби едва на двайсет и три.

Стоун продължи напред и скоро стигна до огромен разклонен дъб, който приличаше по-скоро на Атлас, подпрял на плещите си небесния свод, отколкото на обикновено дърво. На един от клоните висеше табела с надпис „Ферма в лятна нощ“ с дебела стрелка, сочеща наляво. Измина още стотина метра по покрита със ситни камъчета алея и стигна до къщата. Не беше сигурен какво точно е очаквал, но тя положително нямаше нищо общо с предварителните му представи.

Същинско имение отпреди Гражданската война, каза си той. Къщата беше огромна, с каменни основи и бели стени. Капаците на прозорците бяха черни, а от покрива стърчаха поне четири каменни комина. В предната част имаше голяма веранда с изящно гравирани колони, запълнена с люлеещи се столове, солидни масички и висящи саксии с цветя. В единия й ъгъл се виждаше диван люлка с тапицирана седалка, от който се разкриваше гледка към обширна градина с бяла каменна ограда. На посипаната със ситни камъчета площадка за паркиране стояха изкалян пикап и тъмнозелен миникупър с бял покрив.

Нима всичко това се поддържа от едно ресторантче с десет маси, осем стола пред бара и един джубокс?

Работата, която трябваше да се свърши, беше главно в конюшнята, която почти не се виждаше в далечината. През следващите два часа я рина и мете, подрежда юздите и седлата. В няколко бокса имаше коне, които пръхтяха и тупаха с копита.

Когато най-после се изправи и разтри схванатия си гръб, дочу тропот на галопиращ кон, който бързо се приближаваше. От гърба на високия дорест жребец скочи Дани, който извади две кутийки бира от джоба на якето си и подаде едната на Стоун.

— От мама разбрах, че си тук — рече той.

Езичето на кутийката в ръцете му изпука и изпод него изскочи пенлива кехлибарена течност.

— Ездата е неудобна за доставка на бира.

— Коляното ти, изглежда, се е оправило — отбеляза Стоун.

— На мен бързо ми минава. Какво работиш?

— Почиствам боксове.

— Ще ти помогна.

— Наистина ли?

— В момента нямам друга работа.

Влязоха в конюшнята. Дани завърза коня си за една стърчаща от пода метална халка и грабна близкото гребло.

Стоун огледа отока на бузата му.

— Онзи от влака не те ли удари от другата страна? — попита той.

— Дюк ме фрасна тая сутрин в бокса, докато го оседлавах. Оказа се прекалено бърз за мен. Много проклет кон.

— Но в замяна на това красив.

— Ти яздиш ли?

— Не, освен в краен случай. На това място ли му викаш „ад“?

— Аз обичам да преувеличавам.

— Защо, по дяволите, си решил да се махнеш от тази прекрасна къща? Сериозно те питам.

— Защото е нейна, а не моя — отвърна Дани и започна да пълни една количка с конски тор.

— Нали си й син? Един ден ще бъде твоя.

Дани съблече ризата си, оголвайки стегнатото си мускулесто тяло.

— Кой е казал, че я искам?

— Ясно, разбрах. Ти си единственото й дете, нали?

— Точно така.

— По пътя насам видях гроба на баща ти.

— Имаме всичко това благодарение на него.

— Как така?

— Осъдихме шибаната минна компания, която го уби. Те въртят на пръста си най-добрите адвокати и обикновено печелят всички заведени срещу тях дела. Но мама се запъна и спечели, като обори всичките им възражения. Компанията обжалва, но в крайна сметка тя успя да се пребори и получи сериозно обезщетение. Само дето загуби мъжа си, а аз — баща си.

Дани хвърли поредната лопата тор в количката и удари ръба й в метала сякаш за да подчертае думите си.

— Но въпреки това майка ти продължава да работи в ресторанта?

— Не обича да стои без работа, а и хората трябва да ядат.

— Градчето има вид на много проспериращо.

— Защото няма достатъчно кандидати за миньори, а цената на въглищата скочи много. Когато търсенето надвишава предлагането, заплатите се покачват. Доколкото ми е известно, за последните пет години те са се удвоили. Сметката е проста: високи заплати, ниски разходи за живот, просперитет за обикновения работник.

— Говориш така, все едно си завършил икономика.

— Нищо подобно. Просто имам очи и уши плюс известна доза здрав разум. Къде ще спиш довечера?

— Наоколо все ще се намери някой мотел.

— На две пресечки от ресторанта на мама, точно зад съда има един пансион, в който предлагат стаи под наем. Евтин и чист. Държи го Бърни Сандаски. — На лицето му се появи усмивка. — Кажи на стария Бърни, че те изпраща Дани.

— Защо? Да не би да ми направи отстъпка?

— Тц. По-скоро ще те изхвърли.

— Тъй ли?

— Бърни има много готина внучка, казва се Доти — поясни Дани. — Преди няколко години ни спипа в една от стаите му, докато учехме по биология. — Младежът се изсмя, хвърли в количката още малко тор и остави лопатата. — Е, аз съм дотук с конските лайна, които оставям на теб, приятелю.

Стоун го изчака да изчезне в далечината, препускайки на буйния жребец. После довърши работата си и бавно пое по пътечката, заобикаляща нисък, покрит с иглолистни шубраци хълм. Имотът на Аби сякаш нямаше край. Не след дълго стигна до черен път, който чезнеше в далечината. Преценявайки посоката му, той реши, че рано или късно пътят ще се влее в онзи, по който беше стигнал до фермата.

След няколко минути излезе на почти незабележима пътечка, която свършваше пред стар, полусрутен хамбар. Вътре имаше древна сива камионетка и няколко бали изгнила слама, разхвърляни между ръждясали трактори и друго фермерско оборудване.

Седна на бронята на камионетката и направи ревизия на жалките си финанси. Помощта, която оказа на Дани, му беше струвала скъпо. Билетът за влака съвсем не беше евтин, пътуването с автобус до покрайнините на Дивайн — също. Дани беше предложил да плати билетите, но Стоун отказа. На всичкото отгоре му трябваха пари и за наем. Помоли се богатата Аби да му плати добре, за да може да продължи пътя си.

Всъщност защо изобщо мислеше за бягство? Нямаше ли да е по-добре да беше напълнил дробовете си със солена вода след скока от проклетата скала? За какво всъщност му бе този живот?

За какво има да живея?

Навън изръмжа мотор и изскърцаха спирачки. Стоун скочи от бронята и излезе навън. Аби тъкмо слизаше от пикапа си.

— Разглеждаш имота, а? — каза тя, без да се усмихва.

— Току-що приключих в конюшнята. Имаш много хубав имот.

— Да — безизразно кимна тя.

— Но това място е отдавна изоставено — посочи към хамбара той.

— Майка ми и баща ми живяха тук в продължение на петдесет години. Имаха нещо като ферма. Но от трийсет години насам никой не се занимава с фермерство. Къщата им беше ей там — посочи вляво тя. — Отдавна изгоря, до основи. Стърчи само коминът. По едно време бях решила да го съборя, но се отказах. Той е единственото нещо, което ми остана от тях.

— Много добре те разбирам.

— Така ли?

— Човек трудно се освобождава от миналото. Особено когато бъдещето не е много ясно.

— Губиш си времето, като почистваш конюшни, Бен. Би трябвало да станеш преподавател по философия.

— Бях тръгнал към града.

— Чакай да ти платя. Защо не дойдеш у дома? Ще вечеряме нещо и ще получиш парите си.

— Благодаря, не е необходимо.

— Знам, че не е. Хайде, качвай се.

Тонът й не допускаше възражение.

Няколко минути по-късно спряха на алеята.

— Хубава къща — отбеляза Стоун.

— Да, но я платих дяволски скъпо.

— Дани ми спомена нещо.

— Предполагам, че искаш да вземеш душ и да се преоблечеш. Риенето на оборски тор не е най-чистата работа на света.

— Благодаря. Съжалявам за мъжа ти.

Тя затръшна вратичката на пикапа и пое нагоре по стълбите.

Стоун слезе и бавно тръгна след нея.

Можеше да се озове в кой ли не провинциален градец, но явно му беше писано това да е Дивайн, Вирджиния.