Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (21)

21

Рано на другата сутрин Нокс се отправи към къщичката в гробището „Маунт Цион“. Претърси я старателно и напълно професионално, сантиметър по сантиметър. Откърти няколко дъски от пода, опразни всички чекмеджета, надникна в камината и прегледа купищата книги, повечето от тях на чужди езици.

С всичките тези езици най-вероятно отдавна беше напуснал страната. А иначе къщичката се оказа разочарование. Преди да замине, нейният обитател явно се беше постарал да я прочисти от всичко, което би могло да предизвика подозрение. Излезе навън и се зае с оглед на гробището. Тук извади късмет, който обаче не му донесе нищо особено. Острото му око не пропусна един леко наклонен надгробен камък, под който имаше малко, изкопано в пръстта скривалище. Което за съжаление беше празно.

Два часа по-късно стоеше в задния двор на Картър Грей, след като реши да не ходи втори път на мястото, където беше убит Симпсън. При първоначалния оглед на недостроената сграда не беше открито нищо съществено и Нокс стигна до заключението, че неговата поява там едва ли ще промени нещата.

Обърна се и насочи поглед към залива. Пред ФБР Стоун беше споменал, че взривилият къщата може да е скочил от скалата, която се виждаше в дъното на имота. Приближи се към нея и предпазливо надникна надолу. Висок и опасен скок, който обаче едва ли би затруднил човек с уменията на Оливър Стоун/Джон Кар.

Окей, хвърля пушката във водата и скача след нея. Но къде отива след това?

Дори за миг не допусна, че Кар се е самоубил. Човек не планира прецизно убийство, за да свърши със себе си от ръба на някоя скала. Беше сигурен, че е оцелял.

Преметнал сака си през рамо, Нокс тръгна по ръба на скалите, следвайки вероятния воден маршрут на Стоун. После мина през шубраци и поляни, без да губи от поглед бреговата линия. Най-накрая съзря малък плаж, който се разкри далеч под краката му. Стоун беше застрелял Грей преди седем сутринта, по време на прилива, който наблюдаваше в момента. Огледа скалите и веднага откри едва забележими стъпала в процепа между тях, които водеха до върха на канарата. Тръгна по пътеката, започваща оттам, и половин час по-късно стигна до някакви бараки.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Нокс огледа ниския закръглен мъж с омазан комбинезон и плетена шапка, който стоеше до стар трактор със свалено колело.

Отиде при него, показа служебната си карта и каза:

— Агент Нокс, идвам от имението на Картър Грей.

— Браво на теб — рече мъжът. — На мен ми викат Лерой, така се казвам. Грей значи… Онзи голям шеф, дето го гръмнаха, а?

— Точно така. Предполагам, че някой вече е разговарял с вас.

— Да. Но аз обясних, че не знам нищо.

— Сам ли живеете тук?

— Аха, вече четири години. Тогава се спомина моята скъпа Лоти.

— Съчувствам ви. Никой ли не ви помага? Между другото, с какво се занимавате?

— С всичко, което може да ми донесе малко пари. Имах си един помощник, ама той си отиде.

— Кога?

— В деня, в който гръмнаха големия шеф.

Забелязал потрепването на Нокс, Лерой вдигна ръка и каза:

— Не се вълнувай, той беше тук, когато дойдоха агентите на ФБР. Можеш да ги попиташ. Стар, сакат, с лошо зрение. Не говори, а само сумти.

— Висок, нисък? Слаб, дебел?

— Кльощав. Не мога да кажа колко висок заради куция му крак. Е, доста по-висок от мене. С голяма брада и дебели стъкла на очилата.

— Защо си тръгна?

— Знам ли? Помагаше ми близо четири месеца, после просто си тръгна. Не е подписвал дългосрочен договор за един милион долара.

Лерой се изсмя и изстреля тлъста храчка в краката си.

— В някоя от тези сгради ли е живял? — огледа се Нокс.

Лерой кимна и посочи бараката край пътечката.

— Може ли да погледна?

— За коя служба работиш?

— За федерална.

— Знам това. Питам за коя по-точно.

Нокс тикна под носа му картата, предназначена за „обществеността“.

— Ето за тази.

— Е, в такъв случай давай — отстъпи крачка назад Лерой.

Това бе една от привилегиите, свързани с работата на Нокс. Не че имаше кой знае колко други.

Претърсването на бараката му донесе само един, но доста многозначителен резултат: във вътрешността й липсваха каквито и да било следи. Той установи това с портативния комплект за снемане на отпечатъци, който предвидливо носеше в джоба на якето си. Без съмнение беше на прав път, тъй като не беше чувал куците и полуслепи неми хора старателно да изтриват следите от присъствието си някъде, където и да било.

Излезе навън и се приближи до Лерой, който се въртеше около трактора си.

— Утре тук ще дойде един художник, на когото да разкажете с подробности как е изглеждал помощникът ви, за да му нарисува портрет.

— Ще направя каквото мога.

— Сигурен съм в това.