Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Собствено правосъдие

Обсидиан, София, 2009

Редактор: Димитрина Кондева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978-954-769-195-7

История

  1. — Добавяне

46

Джо Нокс лежеше по бельо върху тънкото парче дунапрен, минаващо за матрак, и се мъчеше да навърже нещата. След като бе ликвидирал две изключително важни и могъщи фигури, Кар беше успял да избяга под носа на ФБР, маскиран като сакат селски идиот с гъста брада. А след това, замесен в неочакван скандал, беше слязъл от влака на тази затънтена гара. Нокс нямаше представа къде се намира в момента. Местните потвърдиха, че един от редките автобуси е напуснал града именно през нощта, в която Кар бе попаднал тук. Голям късмет! Кой знае колко далеч беше стигнал досега.

Нокс стана от леглото и започна да се облича. Панталоните, чорапите, ботите с дебели подметки. Наплиска лицето си на умивалника, изми зъбите си с пръст и приглади косата си. Ако преследването продължеше по-дълго от очакваното, трябваше да си купи още дрехи — извън тези, които беше сложил в малкия сак. Навлече ризата и провери мобилния си телефон. Съобщения нямаше, но чертичките на обхвата бяха нестабилни вероятно защото се намираше на края на света.

Режисьор на пиесата беше Хейс, а за Нокс беше отредена ролята на вярното ловно куче. Е, в настоящия момент можеше да се каже, че „верността“ бе поставена под сериозно съмнение. Лапна лентичка дъвка и погледна пред прозореца на мотелската стая. Когато пристигна снощи, се натъкна на самия Скип — едно необщително старче, чиято ръка се стрелна да прибере парите за нощувката с пъргавината на шампион по бокс лека категория. В брой, разбира се. Старият Скип очевидно не оценяваше достойнствата на пластмасовите карти.

Хейс не си направи труда да сподели с Нокс причините да подгони Кар с такава ярост, но те вече започваха да се изясняват. Колкото повече мислеше за тях, толкова по-силно ставаше убеждението му, че ако успее да пипне Кар и да го предаде в ръцете на Хейс, на този човек няма да му прочетат правата и никога няма да стигне до съда със съответната адвокатска защита. Но защо бе нужно да убиват един доблестен воин, достоен за Медала на честта? Някогашният майор Маклин Хейс сигурно се е гордеел, че има такъв мъж в редиците си. Значи здравата трябва да го бе ядосал. Проверката на редица документи доказваше, че преките командири на Кар не са имали нищо против той да окичи гърдите си с най-престижния от всички американски медали. Но Хейс беше отхвърлил тяхното предложение. Какво беше направил Кар, за да се сблъска с тази каменна стена? И за да поддържа жива омразата на Хейс в продължение на трийсет години?

Дилемата пред Нокс вече беше очевидна. Ако задачата му да открие Кар се увенчаеше с успех, това означаваше, че го предава в ръцете на палача му. Част от съзнанието му упорито настояваше, че това не е негова битка и не му влиза в работата. Просто изпълнява заповедта, забравя за нея и започва да си получава пенсията. Рим през лятото в компанията на децата, Средиземно море, добрата храна и хубавото вино. Децата…

Ех, ако не се беше спукала проклетата аневризма в главата на Пати!

Но другата част от съзнанието му помиташе тези видения като двестакилограмов борец, преметнал се през въжетата. Ако Кар бе ликвидирал тези мъже, вината му трябва да бъде доказана в съда и последвана от наказание. Тежко и горко на страната, ако законът бъдеше подменен от умни и коварни типове като Хейс, които да раздават собствено правосъдие. Беше равносилно на това Сталин да възкръсне в добрата стара Америка. Не, Нокс не искаше да има нищо общо с такава разправа. Преди двайсет години може би, но днес вече не. Може да беше старомодно и смешно, но днес той вярваше по-силно в принципите, направили Америка такава, каквато беше, отколкото на млади години. Тогава беше просто един самоуверен новак, решен на всяка цена да остави следа както в армията, така и в разузнаването. Направи всичко възможно да осъществи мечтата си — понякога на ръба на закона, но доста често и отвъд него. Днес, спомняйки си за тези моменти, той не се чувстваше особено горд, но имаше и утешение: в крайна сметка беше спасил живота на много хора, и пак се беше върнал при добрата страна. Познаваше мнозина, които така и не бяха успели да направят тази последна стъпка. Хейс със сигурност беше един от тях.

Е, това едва ли го правеше по-малко циничен. Без тази черта днес нямаше да е жив. Такава му беше работата. Лишен от цинизъм, опитът означаваше само едно: закостеняване на мозъка, което просто не си забелязал. През последните дни му се събраха няколко срещи на високо равнище, на които се обсъждаха минимум три възможни версии. Но той беше запознат само с една от тях.

Навлече якето, провери дали портфейлът му е на мястото си и извади ключовете на джипа. Беше готов да побегне презглава накъдето му видят очите, стига Хейс да решеше, че може да прехвърли задачата на някой друг от лакеите си. Беше сигурен, че има много такива и чакат на опашка да докажат своята преданост. Честно казано, той вече беше загубил желание да открие Кар. Това стана постепенно, докато научаваше подробностите около живота му, както и вероятните подбуди на Хейс да унищожи един герой, който така и не е получил своя медал.

Тръгна към джипа, питайки се дали да не пробва още веднъж късмета си в онова ресторантче, над което светеше буквата „Т“. Може би си струваше, но реши да го остави за по-късно. Сега щеше да пообиколи града, за да видя онова, което бе останало скрито в мрака.

Не хранеше никакви илюзии, че може да се натъкне на Джон Кар. В началото искаше само да открие къде е, нищо повече. Но днес част от него се надяваше това да не се случи. Не само заради опасността от директната конфронтация, която със сигурност щеше да завърши в полза на страховитата мечка гризли, убивала по поръчка на правителството.

Тук ставаше въпрос за справедливостта, понятие, което за разлика от шефа си Нокс все още не беше забравил напълно.