Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (45)

45

В приемната на съда нямаше никого. Стоун изчака известно време, оглеждайки купчините кашони, струпани до стената. В един момент се приближи и вдигна капака на най-горния от тях. Беше пълен с документи. Вероятно поредната пратка за пререгистрация на минните компании, за която беше споменал съдията Мозли. Вдигна листа, който лежеше най-отгоре и приличаше на опис. Осемдесет големи кашона. Стоун огледа кулите от кашони и неволно се запита как е възможно човек да обработи толкова документи, без да се побърка.

Дочу забързани крачки. Остави описа на мястото му и побърза да заеме позиция пред голямото бюро в средата на помещението. През вътрешната врата влезе Шърли Кумс, забила поглед в документите, които носеше. Миг по-късно вдигна глава, видя посетителя и се сепна.

— Тук ли работите? — попита Стоун.

Тя кимна и притисна длан към гърдите си.

— Изплашихте ме.

— Деловодителка ли сте? — огледа се Стоун.

— Не, съдебен секретар. Вече от доста години. Изненадан ли сте, че заемам такава длъжност? — В очите й се появи студенина. — Просто ви приличам на деловодителка и нищо повече, така ли?

— Ходих при Уили. Скоро ще се оправи.

Шърли се направи на заета с документите върху бюрото.

— И аз мисля да отскоча до болницата.

Как ли пък не.

— Отпред е паркиран един кадилак с доста многозначителен номер.

— На Министерството на правосъдието ли?

— Именно.

— Това е колата на съдия Мозли.

— Между другото, взехте ли всичко, което търсехте в караваната на Уили? — подхвърли Стоун.

— Моля?

— Мисля, че оставихте там едно шишенце от тиленол — твърдо продължи той. — Аз го прибрах, но после то изчезна.

Взря се в нея и многозначително докосна темето си.

Защо трябва да бъда деликатен, по дяволите?

Шърли го гледаше така, сякаш беше насочил пистолет в гърдите й.

— Нищо не съм оставяла!

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Освен това използвам адвил. Отдавна, откакто се разбра колко е опасен тиленолът.

— Според Уили в шишенцето е имало още няколко хапчета, но аз го намерих празно. А после изчезна. Може би някой е имал интерес да го прибере.

— Празно шишенце? Защо?

— Може би се е опасявал, че ще е някакво веществено доказателство.

— За какво?

Стоун усещаше, че тази жена лъже. Личеше й по лицето и потрепването на гласа. Тя беше. Направила бе опит да убие собственото си дете.

Сега остава да разбера кой ме хвърли при гърмящите змии, защото не е била госпожата от съда с високите токчета и цигарите „Пал Мал“.

— Не бива да вярвате на Уили, защото е вечно надрусан.

— Но в случая не беше надрусан със стимуланти, а беше погълнал депресанти — спокойно отвърна Стоун. — Лекарите установиха наличието на оксикодон в кръвта му. Това е депресант.

— Уили не познава дори половината от боклуците, с които се тъпче. Сигурно е забравил, че е взел оксикодон.

— Или някой е искал да изглежда така.

— Какво намеквате? — стрелна го с поглед тя.

— Че някой може би е искал да изглежда така, сякаш случайно е предозирал.

— Но кой би пожелал да убие Уили? — намръщи се Шърли. — Какъв е смисълът? Той няма пари и не притежава нищо ценно.

— Хората убиват и по други причини.

— Например? — попита почти боязливо тя.

— Уили е поискал ръката на Деби Рандолф. Знаехте ли за това?

Шърли почервеня. Нервно зарови в чантичката си и измъкна пакет цигари.

— Не. Вероятно не е пожелал да го каже и на собствената си майка.

— Но вие сте познавали Деби, нали?

— В Дивайн всички се познаваме — отвърна примирено тя и щракна запалката.

— Дали някой не е бил разочарован от намеренията им за брак?

Шърли издуха облак дим и се втренчи в него.

— А вас това какво ви засяга, по дяволите? Вие не сте тукашен, не ни познавате. Не съм длъжна да отговарям на тъпите ви въпроси само защото сте помогнали на Уили!

— Реших, че ще имате желание и вие да ми помогнете в случай, че някой наистина се опитва да убие сина ви.

— Никой няма подобни намерения!

— С изключение на факта, че той едва не умря от нещо, което никога не взема, защото е алергичен към него. Това е доста любопитно, нали?

Тя хвърли поглед към купчината кашони, наредени покрай стената.

— Извинете, но имам много работа.

— Виждам. Нуждаете ли се от помощ? Готов съм да ви помогна срещу съвсем скромна сума.

— По-добре си вървете. Още сега.

Стоун се обърна и излезе.

Миг по-късно от една друга врата се появи съдията Дуайт Мозли с навити ръкави и разхлабена вратовръзка.

— Стори ми, че разговаряш с някого, Шърли — подхвърли той.

— Говорех си сама, господин съдия. Нали знаете, че често го правя.

— Знам — кимна съдията, усмихна й се и се оттегли.

Шърли подръпна от цигарата и отправи замислен поглед към отсрещната стена.