Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (28)

28

Стоун тичаше по глинестата пътека, широка колкото разстоянието между гумите на камион. В тъмнината изплува продълговат силует. Оказа се голяма каравана, отдавна престанала да бъде превозно средство, тъй като на мястото на колелата й имаше бетонни блокчета. Крясъците идваха от нея. Покрай Стоун се мяркаха и изчезваха ръждясалите скелети на отдавна изоставени коли и камиони. На места виниловата обшивка на караваната беше откъртена, а няколко железопътни траверси служеха за стълбичка пред вратата. Стоун ги преодоля с един скок и натисна бравата, но тя се оказа заключена. Крясъците се усилиха.

— Хей, какво става? — заблъска по вратата той. — Имате ли нужда от помощ?

За миг се почуди дали не гърмеше телевизор.

Вратата отхвръкна настрани и в рамката й се появи възрастен човек, който целият се тресеше като болен от паркинсон.

— Какво става тук? — викна Стоун.

В следващия миг усети силен тласък и почти загуби равновесие. Младият мъж прелетя покрай стареца и тежко се стовари на земята. Успял да се задържи на крака. Стоун се втренчи в него.

Беше съвсем гол и трепереше от възбуда. Отиде при скелета на някакъв автомобил в дъното на двора, след което зарида, рухна в калта и се загърчи като от електрошокове.

Старецът сграбчи ръката на Стоун.

— Помогнете му, моля ви!

— Какво му е?

— Беше наркоман и сега се лекува. Отказа хапчетата или бог знае какво беше. Но започна да буйства, да къса дрехите си и да руши всичко.

Стоун хукна към младежа, който дишаше едва-едва и гледаше с разфокусиран поглед. Кожата му беше студена и лепкава.

— Извикай линейка! — изкрещя през рамо Стоун.

— Тук няма линейки.

— А болница?

— На час път с кола е.

Стоун положи главата на младежа в скута си, опитвайки се да го успокои.

— Няма ли някой лекар наблизо?

— Къщата на доктор Уорнър е в другия край на града.

— Имаш ли кола?

— Ей го там пикапа — кимна възрастният човек и посочи някакъв очукан форд. — Ще се оправи ли?

— Не знам. Ти кой си?

— Дядо му. Дойдох да го видя, а после се случи това.

— Помогни ми да го пренесем в пикапа.

С дружни усилия успяха да сложат младежа на предната седалка и Стоун хвърли отгоре му някакво одеяло. Старецът трепереше толкова силно, че не беше в състояние да шофира. Стоун седна зад кормилото и подкара към къщата на доктора, следвайки указанията му.

— Как се казва внукът ти?

— Уили Кумс. Аз съм Боб Кумс.

— Къде са родителите му?

— Баща му, моят син, умря. А майка му хич не е добре.

Стоун погледна към Уили. Конвулсиите бяха престанали, тялото му лежеше напълно неподвижно. Провери още веднъж пулса му и натисна спирачката. После грабна прикрепеното към арматурното табло фенерче и го насочи в очите на младежа. Зениците му се бяха превърнали в едва забележими точици.

— По дяволите!

— Какво?

— Не е никакъв глад, а свръхдоза. Сърцето му спря.

Стоун извади отпуснатото тяло от колата и започна да му прави сърдечен масаж. Отново провери пулса му и безпомощно се огледа. Ръцете му не спираха да притискат и отпускат гръдния кош на младежа. Но около тях имаше само гора без никакви светлини в далечината.

— Хайде, Уили! Не умирай, момчето ми! Дишай!

— Добре ли е? — надвеси се над него Боб Кумс.

— Не е добре. На практика е мъртъв. Имаме може би шейсет секунди, преди да се увреди мозъкът му.

Стоун се изправи и вдигна капака на пикапа. Акумулаторната батерия не можеше да му осигури необходимия ток, но очите му попаднаха на нещо друго, което можеше да свърши работа. Заобиколи тичешком кабината и зарови из боклуците в каросерията. Няколко секунди по-късно ръцете му напипаха комплект акумулаторни кабели, ролка изолирбанд и голям пирон.

Обърна се и срещна недоумяващия поглед на Боб.

— Какво смяташ да правиш с тези неща?

— Ще се опитам да раздвижа сърцето му.

Стоун се върна обратно, надвеси се над двигателя и изтръгна кабела, който водеше от дистрибуторната капачка към свещите. После прикрепи пирона към оголения му край и го уви с няколко пласта изолирбанд. Опря главичката в положителния полюс на акумулатора и сръчно заземи отрицателния, прилепвайки го към метала на двигателя. Приклекна до Уили и щракна клемите в другия край на кабелите около пръстите на лявата и дясната му ръка.

— Запали мотора, Боб — подвикна през рамо той.

Старецът се втренчи в кабелите, свързващи пикапа и внука му.

— Ще го изпържиш! — изкрещя той.

— Нямаме време, Боб! — викна в отговор Стоун. — Това е единственият шанс. Хайде, действай, че момчето си отива!

Боб скочи в кабината, а Стоун още веднъж провери клемите. Лицето на младежа започваше да посинява. Разполагаха с броени секунди.

Беше правил тази манипулация само веднъж, във Виетнам. Сърцето на един от бойните му другари спря след пряко попадение на мина, която откъсна част от тялото му. Стоун успя да възобнови сърдечната му дейност, но момчето умря от кръвозагуба на път за лазарета.

Моторът на пикапа забоботи.

— Дай газ! — изкрещя Стоун.

Боб натисна педала докрай и моторът изрева.

Стоун усети протичането на ток по кабелите, макар да не се докосваше до момчето. Ефектът беше незабавен.

Ръцете и краката на Уили отскочиха от земята и той засмука огромна глътка въздух. Надигна се, после се задави от кашлица и отново се просна по гръб.

— Загаси двигателя! — извика Стоун и Боб моментално се подчини. Единственият звук сега се дължеше на чудо: мъртвецът дишаше. Дишаше шумно.

Стоун свали кабелите и провери пулса му. Силен и равномерен.

Отново преместиха Уили в кабината, после Стоун махна пирона и завъртя свещта на мястото й. Хвърли кабелите в каросерията и стъпи на газта. Пет минути по-късно стигнаха до къщата на лекаря и внесоха момчето. Доктор Уорнър се зае с него веднага след като изслуша кратките обяснения на Стоун. Външният му вид се разминаваше с представите на Стоун за провинциален лекар: беше строен и стегнат четиридесетгодишен мъж с гладко избръснато лице и големи интелигентни очи зад очила с телени рамки. Без да губи присъствие на духа, Уорнър постави инжекция на младежа и набра един телефонен номер.

— Инжекцията временно ще го стабилизира, но трябва веднага да бъде закаран в болницата — спокойно обясни той. — Вече ги предупредих за случая и ще карам след вас.

— Ами ако по пътя получи втора криза? — попита Стоун. — Не бих искал да го подлагам още веднъж на „акумулаторната терапия“.

Уорнър отвори един шкаф и извади портативен дефибрилатор.

— Ако сърцето му отново спре, ще използваме това — вдигна го той.

Докато товареха Уили обратно в пикапа, докторът каза:

— Спасили сте го от сигурна смърт.

Боб сложи ръка на рамото на Стоун.

— Не зная как да ви благодаря, мистър…

— Просто Бен. Да вървим, защото момчето все още е в опасност.

Стигнаха до болницата след по-малко от час. Стоун влезе заедно с другите, но излезе отново навън веднага след като Уили беше поет от дежурния екип. Облегна се на пикапа и жадно пое глътка свеж планински въздух.

Болницата беше голяма. Такава и трябваше да бъде предвид факта, че беше единствената за район от неколкостотин квадратни километра.

Започна да се разхожда из паркинга, тъй като имаше нужда от понижение на адреналина. В един момент забеляза едноетажната бетонна постройка, залепена за главния корпус на болницата, и тръгна натам.

Виждайки табелата над вратата, разбра, че е клиниката за лечение с метадон, пред която всяка сутрин се нареждаше опашка от пикапи. Отпред се разхождаше въоръжен пазач. Помаха му и се усмихна. Пазачът нито отвърна на поздрава, нито се усмихна. Ръката му легна върху кобура и Стоун побърза да се отдалечи към входа на болницата. Присъствието на охрана означаваше, че клиниката най-вероятно е обект на интерес от страна на наркоманите или пласьорите на дрога. Той знаеше, че течният метадон има наркотично въздействие, въпреки че се използваше за лечение на пристрастените към дрогата. Когато се комбинираше с транквиланти, се получаваше смъртоносен коктейл.

Боб се появи около час по-късно и обясни, че Уили е стабилизиран и е оставен на лечение.

— Какво откриха? — попита Стоун.

— Взел е свръхдоза.

— Това и аз го разбрах. Но какво точно?

— И лекарят от спешното ми зададе същия въпрос. Когато влязох в караваната, Уили държеше лула за крек. Опита се да я скрие, но аз я видях.

— Крекът е стимулант. От него зениците му би трябвало да са разширени, а не като главички на топлийки. Това означава, че е прекалил не със стимулант, а с някакъв депресант.

— Може би бъркам — колебливо рече Боб.

Стоун му хвърли любопитен поглед, но възрастният мъж очевидно не желаеше да добави нищо повече. Закара Боб до караваната на Уили, където старецът си беше оставил пикапа. Човекът направи опит да му плати за помощта, но Стоун категорично отказа.

Боб го остави пред пансиона. Качвайки се по стълбите, Стоун си даде сметка, че ако иска да си почине, трябва част по-скоро да се махне от Дивайн, макар че бе обявен за общонационално издирване.