Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (44)

44

След дълго пътуване Анабел и Кейлъб най-сетне се добраха до градчето, в което Стоун и Дани бяха слезли от влака. Тя направи една кратка обиколка из центъра, след което се настани на бара на допотопния ресторант със светещото самотно „Т“. На високите столове бяха кацнали няколко задника, всичките мъжки. Появата й привлече доста погледи, най-вече на по-млади клиенти. Тя ги прие с усмивка и кимане, за да запази шанс за разговор в случай на нужда.

— Откъде сте? — попита я сервитьорката, докато пълнеше чашата й с кафе.

— От Уинчестър, Вирджиния — отвърна Анабел, преценила, че е най-добре да се представи за жителка на провинцията.

— Имам един братовчед в този край, работи във ферма за коне.

— Красиво място е — каза Анабел, отпивайки от кафето. След като си поръча храна, добави: — Прилича на това тук, но няма толкова планини.

— Никъде няма толкова планини — засмя се мъжът до нея. Висок и широкоплещест, облечен с карирана риза, дънково яке с лика на Дейл Ърнхарт-старши на гърба и тежки ожулени ботуши.

— Виждали ли сте Скалистите планини? — попита тя.

— Не, госпожо, не съм.

— Те са много по-високи от тези, но съвсем не толкова красиви. Голи кафяви канари с малко сняг по върховете. Няма много дървета. А тукашните планини са зелени.

— Случайно ли минавате, или търсите повече зеленина? — попита сервитьорката, доловила последните й думи, след като предаде в кухнята поръчката й.

— Нито едното, нито другото. Търся един човек. Може би сте го виждали.

Сервитьорката и мъжът на бара се спогледаха.

— Какъв човек? — застана нащрек съседът й.

— Гадният ми бивш съпруг, който в един момент изчезна от града. Дължи ми целогодишна издръжка за двете ни деца.

— Мръсник — каза мъжът. — Как изглежда?

Анабел описа Нокс.

— Прилича ми на един, който вчера се появи малко преди края на смяната ми и започна да задава въпроси — каза сервитьорката, докато си драскаше заврънтулки в тефтерчето за поръчки. — Представи се за федерално ченге, ама с тия въпроси хич не ми хареса.

— А чичо Сам му плаща достатъчно, за да храни и облича децата си. От негов колега научих, че е тръгнал насам по някакви задачи. Писна ми да се появява и изчезва, когато му хрумне. Изобщо не му пука, че нямам пари дори за лекарството на сина ни, който страда от тежка астма. Веднъж едва не умря.

— Мръсник! — за втори път възкликна мъжът с дънковото яке и гневно задъвка залък хляб, напоен с мазнина.

— Ако случайно го видите, не му казвайте нищо — предупреди Анабел. — Има оръжие и като нищо ще го използва, особено ако е ядосан. Много пъти си го е изкарвал на мен.

— Искате да кажете, че ви е посягал? — попита мъжът с дънковото яке, след като преглътна големия си залък, и се надигна от тясното столче.

— Просто ви предупреждавам да внимавате — отвърна Анабел и го побутна по рамото да седне. Гласът й ставаше все по-провлачен, сякаш поглъщаше носовия им южняшки акцент при всяко отваряне на устите им.

— Какво мислите да направите? — попита сервитьорката, очевидно приела присърце личната й драма.

— Мисля да го стисна за топките! — твърдо рече Анабел и й подаде листче. — Ако го видите, просто ми звъннете на този телефон!

— И моят ми извъртя същия номер. Осем години го гоних, но все пак успях да си прибера парите.

— Дано имам този късмет — въздъхна Анабел. — Къде мога да отседна тук?

— Гледай да не е в мотела на Скип, който е по-надолу по улицата — отвърна с усмивка сервитьорката.

— Защо?

— Защото твоят човек е там, скъпа. Той също попита къде може да се настани и аз му препоръчах мотела. Опитай при Луси в другия край на града. Тя дава една-две наистина добри стаи под наем.

— Благодаря — кимна Анабел. — При Скип значи?

— Точно така. — Жената се обърна към прозорчето зад гърба си и миг по-късно на бара пред Анабел се появи голяма чиния. — Как мислиш да хванеш мръсника, скъпа?

— Водя си един човек. Той също работи във ФБР, специалист е по издирване на колегите си, които въртят подобни номера.

— И за това ли си имат специализиран отдел, да ги вземат мътните? — изръмжа мъжът до нея. — Нищо чудно, че данъците ни хвръкнаха до небето!

— Замълчи, Хърки — скара му се сервитьорката. — Не виждаш ли, че жената е разстроена?

— Извинете ме, госпожо — промърмори Хърки и набучи цял кренвирш на вилицата си.

— Значи наистина си решила да заковеш гадния хитрец, а? — полюбопитства келнерката.

— Нещо такова. Моля те да ми звъннеш, ако го видиш. Аз отивам да проверя дали е при Скип. Много ти благодаря за информацията.

Анабел дояде порцията си и поръча храна за Кейлъб. После напусна заведението и се огледа. Никак не й се щеше да се натъкне на Нокс. Върна се при микробуса и докладва ситуацията.

— Най-вероятно е отседнал в мотела. Мисля да му устроим засада и да тръгнем по дирите му. Ако го няма, ще разчитаме на моите нови приятели.

Кейлъб отвори пластмасовата кутия.

— Тук има само пържено! — ужаси се той.

— Съжалявам, но заведението не предлага друго.

— Дори кисело мляко или някакви плодове? Знаеш ли колко ми е висок лошият холестерол? А и триглицеридите ми са с ненормални стойности. Всеки момент мога да падна и да умра, Анабел! Истина ти казвам!

— Това е закусвалня, Кейлъб. Клиентите й са яки мъже, способни да излапат цял говежди бут. Никой не мисли за плодове. Освен това нека те попитам къде изчезна промененият ми приятел Кейлъб? Онзи с два пищова в ръцете, на когото не му пука от нищо?

Библиотекарят я погледна мрачно.

— Какво пък толкова, по дяволите! — И бездруго вероятно ще ни видят сметката! — Направи гримаса и решително захапа дебело парче бекон, полято със сладък сос.