Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (82)

82

Експертите на Сикрет Сървис изследваха съдържанието на кутията — същата, която Стоун беше скрил в гроба на Милтън, преди да напусне Вашингтон. Нокс го закара да я прибере и се обади на Алекс Форд, който уреди срещата.

В ясното и студено утро Белият дом изглеждаше особено внушителен. Докато Нокс и Стоун минаваха през детектора за метал, Алекс размени няколко думи с колегите си, които бяха на смяна.

Поеха по дълъг коридор, от който се разкриваше хубава гледка към Розовата градина. Минаха покрай библиотеката и Порцелановата зала, изкачиха стълбите и продължиха към Западното крило. Вместо в Овалния кабинет ги поканиха да влязат в Стаята на Рузвелт, намираща се в съседство.

Помещението беше без прозорци, със скрито осветление. В средата имаше огромна заседателна маса, около която бяха подредени шестнайсет кожени кресла. Стоун се загледа във фриза на тавана, който наподобяваше онзи в Залата на независимостта. Очите му се спряха на портрета на Франклин Делано Рузвелт, окачен над камината, после на картината на южната стена — „Дивият ездач“, на която бе изобразен Теодор Рузвелт.

— Впечатляващо — отбеляза Нокс, крачейки нервно напред-назад. И тримата бяха в костюми. Алекс и Нокс обединиха финансите си и издокараха Стоун. В момента той изглеждаше елегантен и изискан, въпреки че не се чувстваше удобно със сако и вратовръзка.

— Сигурен ли си, че ще се срещне с нас? — попита Нокс.

— Включени сме в програмата му — каза Алекс. — Срещата ще се отложи само ако ни обявят война или ураган помете някой щат.

Нокс въздъхна и се тръшна на едно кресло.

— Исусе, Йосифе, Богородице… — занарежда той.

Секунда по-късно вратата се отвори и на прага се появи жена на средна възраст.

— Господа, моля, заповядайте в кабинета на президента — покани ги тя.

Президентът Бренан заобиколи писалището и стисна ръцете на гостите си. Пред Алекс се задържа малко повече, тъй като именно той го беше спасил от смърт в родния му град в Западна Пенсилвания, заставайки на пътя на куршума.

— Радвам се да те видя, Алекс — усмихна се той. — Надявам се, че вече си се възстановил.

— Да, сър, благодаря.

— Никога няма да забравя какво направи за мен.

— Това отчасти е свързано с нашето днешно посещение, господин президент.

Върху лицето на Бренан се изписа объркване.

— В програмата пише, че искаш да ми представиш свои приятели — каза той и хвърли поглед към Нокс и Стоун. — Предполагам, че става въпрос за тези господа, нали?

— Нещата са малко по-сложни, сър. Надявам се, че ще ни отделите малко време.

Президентът посочи креслата, подредени в полукръг пред камината.

Алекс започна да говори и не млъкна в продължение на двайсет минути. Бренан не го прекъсна нито веднъж, въпреки че беше известен с любопитството си и задаваше много въпроси. Той просто седеше на мястото си и слушаше разказа на Алекс за събитията в Пенсилвания, за случилото се в Планината на смъртта и за престрелката в Центъра за посетители на Капитолия, където бе намерил смъртта си Милтън Фарб, а синът на Хари Фин беше измъкнат от ръцете на похитителите си. После разказът беше продължен от Нокс, който въпреки смущението си от присъствието на върховния главнокомандващ говореше сбито и ясно, без да пропуска нито един детайл. Разказа всичко, включително за лишаването на Стоун от Медала на честта, за престоя им в затвора и ареста на генерал Маклин Хейс.

— Боже, нима е възможно?! — прошепна Бренан и се облегна назад. — Шокиран съм! Не мога да повярвам за Картър Грей, който беше един от най-доверените ми съветници! — Очите му се спряха върху лицето на Стоун. — А вие сте Джон Кар, така ли?

— Да, сър — кимна Стоун.

— От специалния отряд „Три шестици“?

— Да, сър.

— Чудно ми е как сме вършили подобни неща!

— За мен не беше чудно. Аз просто изпълнявах заповедите. Но в един момент съвестта ми се обади.

— Но да избият семейството ви и да ви преследват като куче! Съжалявам, Алекс, но това не може да е дело на хората, които познавах!

— Ще разрешите ли, господин президент? — попита Стоун и вдигна кутията. — Тук разполагам с нещо, което ще ви убеди.

Бренан се поколеба, после кимна.

Стоун отвори кутията и извади портативен магнетофон. Натисна клавиша и в стаята се разнесоха част от думите на Картър Грей, изречени в Планината на смъртта.

— Мислех, че си върнал този запис на Грей — обади се Алекс и решително натисна стоп бутона. — Фин каза, че са го проверили със специално устройство срещу презапис.

— Преди да върна телефона със записа на Грей, просто го пуснах пред този магнетофон — отвърна Стоун. — Хората понякога забравят, че на света съществуват и прости технологии.

Пръстът му отново натисна копчето. Не след дълго стигнаха до онази част, която президентът трябваше да чуе на всяка цена. Бренан слушаше мълчаливо и лицето му бавно се наливаше с кръв.

— Значи е искал да ме убие! — прошепна той, когато записът свърши. — Картър Грей е планирал да ме убие, за да започне тотална война с мюсюлманския свят!

— Точно така, сър.

— А вие сте ме спасили — погледна го президентът. — Вашият глас го разубеждава да не го прави, нали? След убийството на жената. Коя беше тя?

— Дъщеря ми Бет.

Алекс набързо разказа как Роджър Симпсън и съпругата му са осиновили дъщерята на Стоун.

Облегнат в стола си, Бренан замислено бърчеше вежди.

— Значи са убили съпругата ви и са взели дъщеря ви. Човекът, който го е сторил и който ви е преследвал, изведнъж решава да осинови детето ви? Ами Грей? Какво ви е причинил, господи! И за малко да ме убие! Това е… Това е повече от ужасно, Джон! Рядко ми липсва дар слово, но в момента наистина не зная какво да кажа!

— Има и още нещо, което трябва да знаете, сър.

Нокс и Алекс замръзнаха по местата си и сякаш спряха да дишат.

— Какво е то?

— Картър Грей и Роджър Симпсън бяха убити, господин президент.

— Да, знам това — започна Бренан, после изведнъж млъкна и се втренчи в Стоун. — Разбирам — каза той. — Разбирам…

Една минута изтече в пълна тишина.

Стоун пръв наруши мълчанието.

— Благодаря за времето, което ни отделихте, сър — изправи се той. — Възнамерявам да се предам на властите, но исках първо на вас да разкажа цялата история. Мисля, че след трийсет години лъжи най-сетне е дошло времето на истината.

Другите двама също се изправиха.

— Чуйте ме, Кар — погледна го президентът. — Поставихте ме в изключително неудобно положение. Може би най-тежкото за целия ми осемгодишен мандат. Но при все това дори не мога да си представя страданията, които ви е причинила тази страна, въпреки всичко, което сте вършили за нея. — Замълча за момент и стана от стола. — Приемам историята ви при едно условие и ще ви кажа какво е то. Ако не бяхте вие, сега нямаше да съм жив и щяхме да водим най-унищожителната война в своята история. Ще ви дам един съвет: не казвайте на никого това, което споделихте с мен, и забравете за доброволното предаване. Разбрахте ли ме?

Стоун погледна Нокс, после Алекс.

— Сигурен ли сте, сър? — попита той.

— Изобщо не съм сигурен! — рязко отвърна президентът. — Но така трябва да стане! Не оправдавам бандитизма и никога няма да си променя мнението по този въпрос. Но същевременно притежавам душа и сърце, имам чувство за чест и достойнство… въпреки мнението на част от политическите ми опоненти. Затова няма да правите нищо, преди да получите някакви новини от мен. Продължавате да живеете както досега, ясно? Зная, че, формално погледнато, вие вече не сте военен, но аз все още съм главнокомандващ на армията. И вие ще изпълните заповедта ми.

— Тъй вярно, сър — отвърна слисаният Стоун.

Обърнаха се и тръгнаха към вратата, но гласът на Бренан ги спря.

— О, и още нещо. Не бива скоро да очаквате новини от мен. При тежките ми служебни задължения има голяма вероятност изобщо да забравя да ви се обадя. Сбогом, Кар. Желая ви късмет.

Вратата се затвори след тях. Алекс и Нокс шумно въздъхнаха от облекчение.

— Имам нужда от едно питие, мамка му! — каза Нокс. — Хайде, тръгвайте. Аз черпя.