Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (69)

69

Вечерята се появи на два метални подноса точно в шест и половина. Те ги издърпаха от процепа и започнаха да се хранят.

Нокс мълчаливо кимна към морковите. Секунда по-късно зеленчукът се озова в тоалетната чиния и изчезна, отнесен от силната водна струя.

Стоун се опитваше да накъса парчето месо в чинията си. Една доста трудна задача, тъй като разполагаше само с умишлено затъпена вилица. На дъното се бялна нещо. Побутна с лакът Нокс и внимателно разгърна листчето. Нокс нетърпеливо се надвеси над рамото му.

Аз съм надзирателят, който придружаваше медицинската сестра. С Джош Кумс бяхме приятели. Утре в карето. Ще правите каквото правя аз. Изхвърлете това листче в тоалетната.

Спогледаха се. Нокс взе бележката, прочете я още веднъж и я пусна в канализацията на затвора, където щеше да прави компания на инжектираните с дрога моркови.

— Какво мислиш? — прошепна той, отново надвесил се над чинията. Два чифта стъпала започнаха ритмично да почукват по пода.

— Забелязах как ме поглежда от вратата и кима. Нямах никаква представа какво иска да каже, но бях обнадежден.

— Ще правим каквото прави той, така ли?

— Нямаме друг избор. А той трябва да се прикрива.

Двайсет минути по-късно вратата се разтресе от силен удар.

— Подносите! — излая груб мъжки глас.

Мушнаха подносите в процепа и седнаха на нара.

— А защо изобщо ни държат живи? — тихо попита Нокс. — Може би не знаят, че никой няма да дойде да ме търси.

— Предупреждават ги за всяко предстоящо посещение. Ако някой прояви интерес към нас, най-вероятно ще ни ликвидират или ще ни скрият някъде. Тук такива места колкото щеш.

— Но защо все още не са ни убили? Не че се радвам, задето не са — добави Нокс.

Стоун си спомни за пълната със змии изоставена мина. Сега вече знаеше, че е дело на Тайри.

— Убиването е бърза работа. Миг на болка, и те няма. Край на кошмарите. Но това явно не е по вкуса на Хауард Тайри. Той иска да контролира всяка секунда от живота ни. Сигурен съм, че в един момент ще ни ликвидира. Но първо ще ни вади душите по всякакъв начин.

— Тоя тип си е чист сериен убиец.

— Такъв е, но за съжаление се намира от другата страна на решетките.

— Значи седим и чакаме, а? — изтегна се на нара Нокс.

— Да виждаш някаква алтернатива?

Вратата се разтресе от удар с твърде предмет.

— Ръцете в процепа! — заповяда мъжки глас.

— Пак ли, мамка му! — простена Нокс.

— Не забравяй, че сме дрогирани — пошепна Стоун. — Преструвай се!

— Толкова съм уморен, че няма нужда да се преструвам.

Щракнаха им белезниците, а след това ги подложиха на обичайните проверки на голо. Двамата вече започваха да им свикват. Но този път се държаха малко по-различно — отпуснати, с наведени глави, като тежко дрогирани.

Оковаха ги във вериги и ги подкараха по коридора.

От двете им страни крачеха надзиратели с готови за действие електрошокови палки. Поеха по някакво стълбище и спряха на най-горната площадка. Стоун прецени, че се намират в западната кула, но не можеше да бъде сигурен. Тук вътрешният му компас не действаше толкова добре, колкото навън.

Вкараха ги в овална стая с маса и два стола. Вместо прозорци имаше десетсантиметрови амбразури, зад които тъмнееше нощта. Осветлението идваше от ярки луминесцентни тръби, монтирани на тавана. Надзирателите им посочиха столовете и се изправиха зад тях.

Седнаха и зачакаха. Не знаеха какво предстои, но усещаха, че то ще бъде болезнено.

Вратата се отвори и на прага се появи Тайри, следван от още четирима надзиратели. Сред тях бяха онзи с нашивката, който за малко не изскубна гениталиите на Стоун, и старият му познат Менсън с превръзката на окото.

— Трябва да поговорим, господа — обяви Тайри.

Стоун го погледна с празен поглед, а главата на Нокс остана сведена към масата.

Един от надзирателите прошепна нещо в ухото на директора, който кимна.

— Да, разбира се. Я им ударете по една инжекция, защото искам цялото им внимание.

Един от надзирателите извади спринцовка от черното куфарче, което носеше. Ръката на Стоун беше натъркана с тампон и иглата потъна в нея. След бързо почистване със спирт тя беше използвана и за Нокс.

Ефектът на неизвестната течност беше незабавен. Стоун усети как пулсът му се ускорява и нервите му се опъват до крайност. Бегъл поглед към Нокс го увери, че и с него се случва същото.

— Много добре — кимна Тайри. — А сега ги вържете.

Извадиха два дебели кожени колана, от които стърчаха черни жици. Опасаха ги около кръстовете им и ги закопчаха, а Тайри взе малка черна кутия с няколко бутона.

Натисна единия от тях и той светна в зелено. Изправи се пред двамата и насочи вниманието си към Нокс.

— Да започваме, мистър ЦРУ. Някой знае ли за твоята поява в Дивайн?

— Да.

Тайри натисна бутона. Нокс подскочи на мястото си и изкрещя от въздействието на високия волтаж. Директорът пусна копчето и Нокс рухна на стола като парцалена кукла. Дишаше тежко, тялото му потръпваше.

— Как е истинското ти име? — попита Тайри, насочвайки вниманието си към Стоун.

— Оливър Стоун.

Миг по-късно тялото му се изви като дъга, крепейки се на върха на пръстите. Изпита чувството, че сърцето и мозъкът му всеки момент ще се пръснат.

Тайри вдигна пръста си и той рухна. Тялото му не улучи стола и се стовари на земята. Надзирателите бързо го върнаха обратно.

Отново беше ред на Нокс.

— Някой знае ли за появата ти в град Дивайн?

— НЕ!!!

Последвалият електрошок го изхвърли във въздуха.

— Какъв отговор искаш, по дяволите? — простена той, когато се стовари на стола.

— Искам истината.

— Единият от тези отговори задължително отговаря на истината, тъпако!

Този път бутонът остана натиснат толкова дълго, че Стоун не беше сигурен дали Нокс изобщо ще се върне в съзнание. Но той го направи, облян в пот. От устата му излетя порой ругатни.

— Оливър Стоун? — извърна се към него Тайри.

Добре, гадино, да видим как ще реагираш сега.

Постара се да говори ясно и отчетливо, доколкото му позволяваха изпържените органи.

— Истинското ми име е Джон Кар. Преди десетилетия убивах от името на правителството и бях член на един свръхсекретен отряд на ЦРУ, за чието съществуване не подозираше дори президентът. После между мен и преките ми началници възникнаха разногласия. Оттогава насам се крия. Агент Нокс е един от най-добрите служители на разузнаването. Лично президентът на САЩ му е възложил задачата да ме издири, защото смятат, че съм убил сенатора Роджър Симпсън и Картър Грей. Сигурен съм, че си чул за тях. И Нокс се оказа на висотата на репутацията си, защото успя да ме открие. А сега сме тук, изтезавани и бити от банда наркопласьори, маскирани като служители на затвора. — Очите му бавно обиколиха присъстващите. — Но аз съм убеден, че няма от какво да се страхувате. Президентът вероятно просто ще забрави за разследването, и толкова. Съмнявам се, че някой във властта го е грижа за мен. Същото се отнася и за един от най-добрите им агенти.

С облекчение отбеляза, че нещата се получават. Пот, разкривени физиономии, размяна на нервни погледи. Най-вече от страна на онзи с нашивката и на едноокия Менсън. Последният беше готов да се напикае и да намокри гестаповските им ботуши.

Миг по-късно Стоун отново подскочи, разтърсен от електрическия ток. Когато Тайри отмести пръст от бутона, времето за възстановяване продължи малко по-дълго. Устата му жадно поемаше глътки въздух, мускулите му конвулсивно се свиваха и разпускаха.

— Защо не използваш детектор на лъжата? — каза на пресекулки той. — Сигурен съм, че разполагаш с такъв, защото виждам, че ти и твоите момчета много си падате по електронните изобретения. Вече разбрах, че обичаш да причиняваш болка, но в случая не получаваш това, което искаш. Моят съвет е да внимаваш, директоре. Задай ми въпроса си отново. Кой съм аз? Направи го, преди да си ме развързал, и ще чуеш истината. Лично на мен изобщо не ми пука, защото зная, че никога няма да ме открият тук. Въпреки че ме издирват шестнайсет разузнавателни централи плюс Министерството на вътрешната сигурност, които разполагат с хиляди отлично подготвени агенти и общ бюджет от над сто милиарда долара.

В погледа на директора най-после се появи очакваното пламъче. Пръстите му опипаха кутията, но не натиснаха нито един бутон. Очите му избягваха погледа на Стоун.

По-късно вечерта, след като сърцата им престанаха да блъскат до пръсване, двамата бяха подложени на тест с детектора на лъжата. Въпросите получиха своите отговори, резултатите бяха анализирани. Лъкатушещите чертички на полиграфа очертаха картина, която очевидно не беше приятна за Тайри. Той заповяда да ги върнат в килията, без нито веднъж да погледне към Стоун.

Е, тази вечер беше негов ред да се поти.

Лежаха неподвижно, заковали очи в тавана. Докато се възстановяваха от електрошоковете, и двамата си представяха как стягат пръсти около шията на един омразен тип на име Хауард Тайри и животът му бавно изтича между тях.

— Идеята ти беше умна, Оливър — обади се най-сетне Нокс. — Най-много ми хареса как онзи звяр изпълни твоята заповед да прибегне до детектора на лъжата. Нали забеляза физиономиите на надзирателите, когато им хвърли истината в очите?

— Да.

— Какво според теб ще направят сега?

— Ще се ослушват да видят какво ще стане. А това ни дава едно нещо, от което безкрайно много се нуждаем.

— Време.

— Точно така, време — кимна Стоун.

Зад вратата се разнесе някакъв шум и те моментално се стегнаха в очакване на нови изпитания. Но през процепа се плъзна само бяло листче хартия, което безшумно кацна на пода. Нокс го грабна и го подаде на Стоун.

Следващото хранене. Внимавайте с Менсън.

Стоун вдигна глава и срещна погледа на Нокс.

— Дали мислиш това, което мисля и аз? — тихо попита той.

— Напълно — кимна агентът. — Но могат да ни убият или поне да унищожат шанса ни с този надзирател.

— Няма, стига да действаме бързо.