Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (31)

31

Джо Нокс седеше в дома си пред чаша кафе и обмисляше следващия си ход. Художникът, когото изпрати при Лерой, се беше изгубил по пътя. А когато най-сетне бе стигнал, Лерой бил излязъл в морето с проклетата си лодка. Разбира се, хора като него не използваха мобилни телефони и Нокс се принуди да изпрати специален човек, за да го доведе. Без неговите описания и съответния портрет издирването беше невъзможно. Но имаше и друга опасност: Лерой да е бил съучастник на Кар и вече да си е плюл на петите.

Няма как да обясня на Хейс подобна левашка грешка, мрачно си помисли Нокс.

В крайна сметка реши да прегледа още веднъж записките за данните, с които се беше сдобил във военния архив. Половин час по-късно не беше стигнал доникъде. Може би трябваше да се върне в архива и да потърси допълнителни сведения. Служителят там беше специалист и лесно щеше да му ги предостави. Това със сигурност няма да му отнеме…

Нокс изведнъж изправи гръб и бавно остави чашата на масичката. В следващия миг вече тичаше към телефона. Откри номера на военния архив в указателя и бързо го набра. Минута по-късно, след няколко прехвърляния из различните отдели, позна гласа на човека, който му беше помогнал предишния ден. Нокс му се представи и зададе въпроса си.

— Как така успяхте да откриете веднага това, което ми трябваше? Сякаш кашоните бяха готови и чакаха.

— Наистина чакаха — отвърна с равен глас човекът. — Поръчани са преди няколко месеца, ако не и преди половин година. Малко съм изненадан, че никой не дойде да ги прегледа. — Замълча за момент и побърза да добави: — Напоследък сме много натоварени, а и персоналът не достига.

Каза го така, сякаш Нокс е някакъв инспектор по военните архиви, който търси нередности.

— А можете ли да проверите кой се е интересувал от тези архиви? — попита той.

Човекът му каза да почака.

— Някой си Хари Фин — докладва след малко той. — Регистрирал се е като бивш тюлен от флота. Това върши ли ви работа?

— Да, и то голяма. Много ви благодаря.

Нокс изключи телефона и се зае с проверка на Хари Фин, бивш тюлен от специалния отряд към Флота.

Един час по-късно отби до тротоара, изкачи стълбите към входната врата и натисна звънеца. Отвори му висок млад мъж, чийто поглед го прониза.

— Хари Фин?

Младият мъж не отговори, но инстинктивно огледа улицата през рамото му.

— Сам съм — увери го Нокс. — Поне дотолкова, колкото е възможно в ситуация като тази.

— Каква по-точно?

— Може ли да вляза?

— Кой, по дяволите, сте вие?

Нокс му показа документите си.

— Искам да поговорим за Оливър Стоун. Или за Джон Кар, ако го познавате под това име.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не съм сигурен защо сте изискали военното му досие, нито пък дали сте му приятел. Но в момента той се укрива и все някога ще бъде заловен. А когато това стане… — Нокс млъкна и сви рамене.

Фин понечи да каже нещо, но в същия момент иззвъня мобилният телефон на Нокс. Той едва ли не очакваше това и механично се озърна. Надолу по улицата беше спряла черна лимузина. Опитният му поглед обаче пропусна белия пикап, паркиран от другата страна. Обаждаше се Маклин Хейс, който както обикновено започна без прелюдии.

— Какво, по дяволите, търсиш там, Нокс?

— Къде?

— Хари Фин е извън сферата на разследването.

Нокс обърна гръб на Фин и заслиза по стълбите.

— Никой не ми го е казал.

— Сега ти го казвам. Как изобщо стигна до него? Може би това има нещо общо с визитата ти във военния архив?

— А вие защо решихте да ме следите, сър? — попита Нокс и махна на черната лимузина.

— Какво успя да откриеш?

— Не много. Сражавал се е във Виетнам. Бил е добър войник. След което просто е изчезнал, вероятно нает за една служба, която официално не съществува.

При тези думи се обърна към Фин и му се усмихна.

— Тръгвай си веднага оттам! И забрави за тази къща!

Телефонът онемя. Нокс го пусна в джоба си и се извърна към Фин.

— Може би ще ви е приятно да разберете, че сте недосегаем. Току-що го чух лично от устата на шефа си. Все пак не е зле да знаете, че над главата на Кар се трупат тъмни облаци. Вече се срещнах с приятелите му, включително с жената, която се представя като Сюзан Хънтър. От нея научих, че Кар е разполагал със „стоката“, интересуваща Картър Грей, но той е успял да си я вземе обратно, най-вероятно в Центъра за посетители на Капитолия. От безизразното ви изражение заключавам, че вече ви е известен този факт. Може би сте присъствали там лично. Единственото, което мога да ви кажа, е, че съм натоварен официално с издирването на Кар. А когато си свърша работата, трябва да се оттегля и да го предам в ръцете на други хора. Съмнявам се, че те ще вземат присърце интересите му. Не знам дали изобщо ви пука за това, пък и не искам да знам.

След тези думи протегна ръка за сбогом. Фин я пое и ловко прибра визитната картичка, сгушена в дланта му.

— Желая ви приятен ден, мистър Фин.

Обърна се и тръгна към джипа си, а младият мъж остана да гледа след него.

Всъщност Нокс нямаше никакво представа защо го направи. Или по-скоро имаше. Джон Кар беше рискувал живота си за родината, но тя го беше прецакала. А това не беше справедливо, независимо от всичко останало, което беше извършил този човек.

Седнала в белия пикап, Анабел набра номера. Хари Фин вдигна след броени секунди и й разказа накратко за срещата си с Нокс. Тя на свой ред го информира за развоя на събитията.

— Вярваме ли на този човек, Анабел? — попита Фин.

— Отначало не му вярвах, но сега не съм толкова сигурна. Изглежда, че с тази работа са го хванали натясно.

— Какво ще правим?

— Засега нищо. Стой си там и чакай. Може би ще имам нужда от помощта ти. Всъщност не аз, а Оливър.

— Дължа всичко на Оливър. Ще дойда където кажеш.