Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (80)

80

Клубът „Кемъл“ седеше в ресторанта „При Рита“. Днес той не работеше, но Аби настоя да бъде на тяхно разположение толкова дълго, колкото е необходимо. Също и имението й. Според лекарите шерифът Тайри щеше да се възстанови напълно. Той беше поискал помощ от щатската полиция на Вирджиния, която в момента се оправяше с бъркотията в Дивайн. В града пристигна и отряд на ФБР, тъй като ставаше въпрос за нелегално разпространение на наркотици извън границите на щата. Благодарение на намесата на Нокс и Алекс членовете на клуба „Кемъл“ бяха оставени на спокойствие. Всички надзиратели бяха арестувани. Труповете бяха прибрани заедно с всички улики. Съдия Мозли беше заловен на някакво малко провинциално летище в западна Вирджиния в момента, в който се качвал на самолета за международното летище „Дълес“. У него открили списък на страните, които нямат договор за екстрадиция със Съединените щати.

Стоун и останалите гледаха улицата през витрината на ресторанта. По платното се разминаваха патрулни коли и черни лимузини, но тротоарите бяха почти пусти. Неколцина граждани на Дивайн разговаряха помежду си, държейки неосребрени чекове от дивидентите си. Бяха научили вече, че са от търговия с дрога, и изглеждаха шокирани.

Трупът на Дани Райкър беше откаран в моргата на Роаноук заедно с трупа на Хауард Тайри. Докато пренасяха Дани до колата, Аби здраво стискаше ръцете му. Пусна го едва когато полицаите го положиха в черния чувал и затвориха ципа. Вървя известно време след бавно движещата се кола на съдебномедицинската служба.

След като закусиха и изпиха по чаша кафе, Стоун се изправи в центъра на малкия полукръг, оформен от най-добрите и може би единствените му приятели на този свят.

— Искам да ви благодаря за това, което направихте — започна той, поглеждайки в очите всеки от тях.

— Не ни четкай, Оливър — ухили се Рубън. — Всички знаем, че и ти би направил същото за нас.

— И вече си го правил — добави Анабел.

— Знам какво сте рискували — поклати глава Стоун. — Знам какво сте жертвали, за да се появите тук и да ми помогнете. — Погледът му се задържа върху Алекс Форд. — Особено ти, Алекс. Никога няма да забравя, че си дошъл да ми помогнеш, въпреки че инстинктът на агент на Сикрет Сървис те е предупреждавал да не го правиш. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Алекс не успя да стори нищо друго, освен да отвърне на сърдечния му поглед и да сведе очи към обувките си.

Вратата се отвори и всички се обърнаха.

Аби се беше преоблякла и измила лицето си, но то все още беше подпухнало от плач.

Стоун пристъпи към нея, а останалите тихо се изнизаха през вратата.

Седнаха на една маса и той й подаде пакетче книжни кърпички.

— Няма нужда, Оливър — прошепна тя. — Изплаках всичките си сълзи.

— Вземи ги за всеки случай — настоя той, помълча за момент, после попита: — Какво ще правиш сега?

— След погребението на сина ми ли? Не съм мислила толкова занапред.

— Той ни спаси, Аби. Без него щяхме да сме мъртви. Дани беше смело момче. Така трябва да го запомниш.

— След смъртта на съпруга ми имах само него. Нищо друго не ме свързваше с този свят. А сега и той си отиде.

— Знам, че ти е тежко, Аби. Това е най-голямата беда в живота ти.

— Ти също си изгубил жена си, но все пак е останала дъщеря ти.

— О, това е само една от версиите ми за прикритие — изигра смущение Стоун, но наистина му беше трудно да продължи. — Дъщеря ми… също е мъртва.

— Какво й се е случило?

— Не ме питай, Аби!

— Моля те. Трябва да зная.

Стоун бавно вдигна глава и срещна умоляващия й поглед.

— Застреляха я пред очите ми, вече като голяма — с усилие промълви той. — Но тя изобщо не знаеше, че съм й баща. Последния път, когато я видях, беше едва на две годинки. Дълго време я търсих, но само за да я изгубя отново. Този път завинаги.

Аби хвана ръката му.

— Много съжалявам… Оливър.

— Дори и след подобна трагедия човек оцелява, Аби. Не може да я преодолее, но все пак продължава да живее. Може би защото няма друг избор.

— Страх ме е — прошепна тя. — Сама съм и ме е страх.

— Не си сама! — стисна ръката й той.

— Ееех! — горчиво се усмихна тя. — Може би имаш предвид Тайри или прекрасното градче Дивайн?

— Имам предвид себе си.

— Себе си? — изненадано попита тя. — Как така?

— Сега съм тук.

— Но докога?

Стоун се поколеба. Не искаше да я лъже.

— Трябва да замина.

— Естествено — унило кимна тя. — Много добре те разбирам.

— Трябва да се погрижа за някои неща. Дойде ред злините да бъдат поправени.

— Добре, ясно.

— Длъжен съм да го направя, Аби. Но ще бъда с теб дори когато ме няма.

— Бих искала да ти повярвам — погледна го в очите тя.

— Бъди сигурна.

— Кога трябва да тръгваш?

— Скоро.

— Смяташ ли, че нещата ще се развият благоприятно за теб?

— Честно казано, няма гаранции.

— Неприятностите, от които бягаше?

— Да.

— Ще те вкарат ли в затвора?

— Твърде вероятно — мрачно призна той.

Тя изхлипа и опря буза в ръката му. Той я притисна към себе си.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Оливър?

— Ще се опитам.

— Нали няма да ме забравиш, ако не успееш да се върнеш при мен?

— Аби…

Тя сложи длан на устните му.

— Нали няма да ме забравиш?

— Никога! — искрено промълви той.

Тя се наведе през масата и го целуна по бузата.

— Защото и аз няма да те забравя.

Няколко минути по-късно в ресторанта се появи Джо Нокс.

— Готов ли си? — попита той. — Време е да тръгваме.

Стоун бавно се надигна и стисна ръката на Аби за последен път.

— Готов съм.