Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (3)

3

Телефонното позвъняване завари Джо Нокс в домашния му кабинет в Северна Вирджиния. Човекът отсреща беше лаконичен. Опирайки се на дългогодишния си опит, Нокс само слушаше, без да го прекъсва. После остави слушалката, отмести романа и навлече дъждобрана и ботушите си. Грабна ключовете на очукания десетгодишен рейндж роувър и излезе навън. Времето беше гадно — в унисон с поредната гадна задача.

Близо метър и осемдесет и пет, запазил здравото мускулесто тяло на някогашния защитник в колежанския футболен отбор, Нокс навърташе годините след петдесет. Оредялата му коса беше добре подстригана и внимателно сресана назад. Бледозелените му очи бяха човешкият еквивалент на ядрено-магнитния резонанс: сканираха абсолютно всичко. Дългите му пръсти обхванаха кормилото. Докато служеше в армията, тези пръсти бяха натискали спусъка на всякакви огнестрелни оръжия. Напусна отдалечения, потънал в зеленина квартал и излезе на Чейн Бридж Роуд в Маклийн, Вирджиния. В този утринен час движението по околовръстната магистрала със сигурност щеше да е доста оживено. Всъщност асфалтовата примка около врата на столицата винаги беше задушаваща поради трафика. Тръгна към Вашингтон, а после свърна по отклонението за Източен Мериланд. Не след дълго усети морския въздух и си представи мястото на престъплението. Убийството беше извършено току-що.

Три часа по-късно обикаляше около кадилака под тежките дъждовни капки. Картър Грей продължаваше да седи вътре, пристегнат от предпазния колан. Главата му беше раздробена от куршум на далекобойна пушка, поне така изглеждаше. Но това щеше да бъде потвърдено след аутопсията. Наоколо гъмжеше от полицаи, агенти на ФБР и криминалисти, които се щураха като мухи в буркан. Без да им обръща внимание, Джо Нокс клекна до белия надгробен камък край пътя, пред който беше забучено малко американско знаме. Беше на завоя — точно там, където автомобилната колона бе намалила скорост. Грей явно бе забелязал камъка и флагчето и бе свалил стъклото на кадилака. Любопитството му се беше оказало фатално.

Надгробен камък и американското знаме. Точно като в националното гробище „Арлингтън“. Интересен и вероятно многозначителен факт.

Друг, не по-маловажен факт бяха свалящите се прозорци. Те сочеха, че колата не е била бронирана. Защото стъклата на бронираните автомобили бяха дебели колкото телефонен указател и изобщо не се отваряха. Това беше втората грешка на Грей.

Ти беше важна личност, Картър. Трябвало е да поискаш бронирана кола.

Нокс си даваше сметка, че това не е бейзбол. В неговия бизнес два удара бяха предостатъчни, за да те ликвидират.

Вдигна глава и огледа околността, опитвайки се да си представи траекторията на фаталния куршум. Охраната не беше видяла стрелеца, което означаваше, че позицията му е била достатъчно отдалечена от пътя, за да не бъдат забелязани нито отблясъците на оптиката, нито пламъчето от дулото.

Хиляда метра? Хиляда и петстотин? Към мишена зад прозорче с размери петдесет на петдесет сантиметра? При мрачно време и дъжд? Въпреки това куршумът беше улучил жертвата в главата.

Забележителен изстрел, откъдето и да го погледнеш. Не беше въпрос на късмет. Професионалист.

Още един многозначителен факт.

Нокс се изправи и кимна на един от униформените. Служебната му карта висеше на врата. Всички бяха наясно с пълномощията му и това ги караше да се държат на разстояние, сякаш беше заразно болен.

Може би наистина съм такъв.

Полицаят отвори вратата на автомобила с повишена проходимост. Куршумът беше попаднал в дясното слепоочие. Изходна рана нямаше. Оловото беше останало в мозъка на жертвата и щеше да бъде извадено по време на аутопсията. Разбира се, той не се нуждаеше от заключението на патоанатом, за да научи причината за смъртта. Вътрешността на колата беше опръскана с кръв, в тапицерията се бяха набили миниатюрни парченца кост и плът. Нокс се съмняваше, че правителството ще продължи да използва това превозно средство. Съдбата му най-вероятно щеше да последва съдбата на лимузината на Джон Кенеди. Лош късмет, черна карма, все едно как се наричаше това. Никоя ВИП персона нямаше да намести задник на седалката на убития, дори да бъдеше стерилизирана.

Грей не приличаше на заспал човек, а наистина на мъртвец. Никой не си беше направил труда да затвори очите му. Кинетичната енергия на куршума беше запратила очилата му далеч встрани. Без тях Грей гледаше втренчено всеки, който се надвесваше над него.

Нокс затвори клепачите му с длан, без да сваля ръкавицата си. Последна почит към един човек, когото беше познавал много добре. Невинаги беше приемал методите му, но изпитваше уважение към него. Беше убеден, че в обратната ситуация Грей би изразил същата почит.

От ЦРУ вече бяха прибрали докладите и останалите документи, които Грей беше чел в онзи момент. Националната сигурност имаше приоритет над убийството. Нокс силно се съмняваше, че тези документи имат нещо общо със смъртта на шефа на ЦРУ, но човек никога не знае.

Какво ли му е минало през ума в последните мигове от живота? Когато е зърнал надгробния камък и националния флаг?

Нокс имаше предчувствието, че Грей е разбрал кой е убиецът му. Вероятно и други хора в ЦРУ знаеха. Ако наистина бе така, значи бяха решили да го оставят сам да търси следата. За миг се запита защо, после пропъди въпроса от съзнанието си. Трудно беше да се разбере какво всъщност се случва зад заключените врати на Лангли. Можеше да бъде сигурен само в едно: истината бе завоалирана повече, отколкото в криминалните романи.

Отдалечи се от колата с трупа и отправи замислен поглед към водите на Атлантическия океан.

Преди шест месеца къщата на Грей беше взривена и той по чудо беше избягнал смъртта. На път за тук Нокс беше информиран за подробностите по специално защитен телефон. Според експертите заподозрените за онзи взрив нямали нищо общо с убийството на Грей. Това било мнение от най-високо място и Нокс нямаше друг избор, освен да се придържа към него. Но той несъзнателно го складира някъде дълбоко в съзнанието си. Смяташе, че истината не можеше да бъде ограничена от условия и квалификации, ако не за друго, то поне защото един ден щяха да му трябват амуниции, за да защити собствения си задник.

Качи се в колата си и подкара към дома на Грей. Краткият оглед не му предложи нищо интересно и той се насочи към скалите в задната част на имението. В продължение на минута-две гледа как вълните с грохот се разбиват в каменистия бряг, а след това бавно вдигна очи към хоризонта. Там набираше сили буря, която по никакъв начин нямаше да помогне на разследването. Премести поглед към горичката вдясно от къщата. Навлезе между дърветата и бързо установи, че ако някой реши да използва тази пътека, със сигурност ще се озове точно над завоя, където бе извършено покушението.

Отново се обърна към скалите.

Запита се дали това беше възможно.

Ако човекът притежаваше изключителни дарби, отговорът беше ясен.

Да.

Пое към мястото на второто убийство.

На Роджър Симпсън.

Великият щат Алабама внезапно беше останал само с един сенатор.

Без дори да се е запознал с обстоятелствата около смъртта на Симпсън, Нокс знаеше, че става въпрос за един и същ убиец.

Един-единствен.