Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (13)

13

Алекс Форд напусна Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис с намерението да хапне нещо.

— Имате ли една минута? — пристъпи към него непознат мъж със служебна карта в ръка.

Алекс видя трибуквеното съкращение и сърцето му се сви.

Ето, започва се.

— За какво става въпрос, агент Нокс? — попита той, въпреки че вече знаеше отговора.

— Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Сега.

Тръгнаха към близката градинка. Нокс седна на една свободна пейка и му посочи мястото до себе си. Говори в продължение на няколко минути, общо взето, за неща, които вече бяха известни на Алекс.

— Вашият приятел не си е у дома — констатира в заключение той.

— Така ли? Напоследък не съм се отбивал да го видя.

— Но според моята информация сте се отбили да видите дамата, която е живяла там. Интересното е, че тя също е изчезнала. Какво ще ми кажете за нея?

— Не мога да ви кажа много.

— Да започнем с името й.

Алекс си пое дъх. Нещата се усложняват с тревожна бързина.

— В какво е замесена тя? А приятелят ми?

— Точно това се опитваме да разберем. Името й?

— Сюзан. Сюзан Хънтър.

— Знаете ли къде е?

— Не.

Поне това отговаря на истината.

— Какви са отношенията ви с нея?

— Чисто приятелски.

— А защо е заминала вашата приятелка?

— Кой я знае? Тя си е такава — днес е тук, утре я няма.

— Другият ви приятел Оливър Стоун е получил награда лично от директора на ФБР за разкриването на шпионска мрежа тук, във Вашингтон.

— Вярно е. Самият аз участвах в заключителната фаза на операцията, но главната заслуга е негова.

— Освен това е имал палатка в парка „Лафайет“, където е бил сред протестиращите срещу политиката на Белия дом. Работи в някакво гробище, а през свободното си време разкрива шпиони. Доста интересни занимания.

— Той е интересен човек.

— Разкажете ми още нещо за този интересен човек. Например за връзката му с Картър Грей.

— Картър Грей ли? — попита Алекс, опитвайки се да разиграе учудване, въпреки че мишниците му вече бяха влажни от пот. Заблуждаването на федерален агент бе тежко нарушение на закона. Всяка изречена дума означаваше още по-дълбок гроб за професионалната му кариера.

— Точно така, Картър Грей — кимна Нокс. — Стоун се е срещнал с него в нощта, в която е бил взривен домът му. На другия ден вие сте се появили там в компанията на Стоун. Така твърдят агентите на ФБР, които са ви придружавали.

— Вярно е. Стоун ми спомена за срещата си с Грей, но без да навлиза в подробности. После ме помоли да го придружа. Мисля, че това е всичко.

— Откъде се познавате с него?

— Познават го всички, които охраняват Белия дом. Присъствието му в парка „Лафайет“ продължи доста време.

— Случайно да знаете истинското му име, а не псевдонима, заимстван от известния кинорежисьор?

— Не, не го знам.

— Струва ми се, че един служител на Сикрет Сървис би трябвало да е доста по-внимателен. Човекът стои с месеци пред входа на Белия дом, а вие дори не знаете истинското му име.

— Живеем в свободна страна. Той никога не е нарушавал законите. Упражняваше правото си да протестира, и толкова. А ние го приемахме като поредния ексцентрик.

— Името Джон Кар да ви говори нещо?

Алекс очакваше този въпрос.

— Не, въпреки че ми звучи познато.

— Това е името на боеца, чийто гроб в „Арлингтън“ беше разкопан наскоро. По заповед на Грей.

— Да, вярно. Спомням си, че вестниците писаха. Тогава се запитах защо, по дяволите, го правят.

Нокс го погледна втренчено, но не каза нищо.

Изтекоха няколко секунди в напрегнато мълчание.

— Не знам какво да ви кажа, агент Нокс — промълви притеснено Алекс.

— Истината със сигурност ще ми бъде от полза.

Мигрената се появи точно там, където я очакваше — в центъра на челото.

— Аз говоря именно истината.

Нокс погледна в краката си и поклати глава. Когато очите му отново се взряха в Алекс, в тях се четеше дълбока тъга.

— Защо искаш да съсипеш кариерата си заради този човек, Форд? — тихо попита той.

— Познавам го като Оливър Стоун и това е всичко — отговори твърдо Алекс.

— Вероятно познаваш и двамата му приятели — Рубън Роудс и Кейлъб Шоу?

— Да. Те са и мои приятели.

— А също и третия, който наскоро почина? — Нокс прелисти малкото тефтерче в ръката си. — Милтън Фарб, застрелян преди шест месеца в дома си.

— Да, познавам го. Всички бяхме много разстроени.

— Сигурно. А полицията не разкри извършителя, така ли?

— Да.

— Ти си работил с федералните по редица подозрения, свързани с хазартния бос Джери Багър, който на по-късен етап е взривен във водите на Потомак.

— Точно така. Самият аз без малко не загинах там.

— Виждам, че си доста зает човек. Също като твоята приятелка. Как й беше името, Сюзан Хънтър?

— Да, така се казва. Тя също беше там.

— А как стана така, че си се забъркал с човек като Джери Багър? С помощта на въпросната дама ли?

— Нещата са сложни, но нямам право да говоря за тях. Обърнете се към ФБР. Само ще добавя, че помагах на приятел.

— Май имаш доста приятели, човече.

— По-добре е, отколкото да имам доста врагове — сопна се Алекс.

— О, сигурен съм, че не ти липсват и такива — промърмори Нокс, стана от пейката и му подаде картичката си. — Врътни един телефон, ако случайно решиш да ми предложиш още една торба фъшкии. Междувременно аз ще подложа на обстойна проверка всяка дума, която чух от устата ти. А като израз на добра воля ще ти звънна две минути, преди да ти връчат заповедта за арест по обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Как ти звучи, Форд?

Нокс се обърна и си тръгна.

Алекс остана на пейката по простата причина, че краката му отказаха да поемат тежестта на тялото.

Благодаря ти, Оливър. Много ти благодаря!