Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (50)

50

Нокс навлезе в Тазбърг и мина покрай местния полицейски участък. Униформени ченгета влизаха и излизаха от сградата, едни тръгваха пеша, други се качваха в оплескани с кал стари фордове и отпрашваха нанякъде. Сградите в центъра бяха тухлени или с дървена обшивка, долепени една до друга и свързани със стари телефони жици. Колите бяха паркирани на улиците. Нокс се озова тук, след като премина през дълъг тунел, издълбан в планината.

Къде съм попаднал, по дяволите?

Измъкна няколко снимки на Кар и за пореден път се зае да ги разглежда. После включи на скорост и бавно потегли. Беше решил да направи една обиколка на градчето, улица по улица. Това едва ли щеше да отнеме повече от пет минути. А после щеше да потърси някое място за хапване. Без да размахва служебната си карта, без да показва снимките. Само ще наблюдава. В момента предимството беше на негова страна, тъй като имаше представа как изглежда Кар, докато той дори не подозираше за съществуването му. Възнамеряваше максимално да се възползва от това. А ако не се получеше, може би щеше да се обърне за помощ към местната полиция. Хубав или лош, все пак беше някакъв план.

Отказа се от него три часа по-късно, след като мехурът му щеше да се пръсне от кафетата, погълнати в три дупки, наречени заведения.

Спря джипа пред полицейския участък, легитимира се и в най-общи линии обясни целта на своята мисия. Местните ченгета доста се развълнуваха от вероятността в градчето да се е появил опасен, готов на всичко шпионин, но не бяха в състояние да предложат нищо полезно. Никой не беше виждал човека от снимките. Единственият, който приличаше на него, се оказа бащата на един от младите полицаи, който обаче беше прекарал целия си шейсет и три годишен живот в Тазбърг. Нокс почти побягна към колата си — разбира се, след като любезно благодари за оказаното съдействие.

Мобилният му телефон звънна в момента, в който отваряше вратата.

Беше Хейс. Мрачен и недоволен както винаги. Нокс си спомни за падането на Берлинската стена, когато по стечение на обстоятелствата беше с него. Докато всички празнуваха с шампанско и вдигаха тостове, Хейс отпи глътка газирана вода и с навъсена физиономия каза само: „Беше крайно време.“

— Слушам ви, сър.

— Да си ме чувал някога да издавам безполезни заповеди?

— Не си спомням подобно нещо.

— Точно така. Когато ти заповядах да ме информираш редовно, нямах предвид големите интервали, които явно предпочиташ.

Нокс стъпи на газта и побърза да напусне градчето. Не искаше Тазбърг да бъде пометен от гнева на Хейс, който всеки момент щеше да изригне като лава.

— Вие сте зает човек, сър — промърмори той. — Бих си позволил да отнемам от времето ви само ако открия нещо важно. — После, изпреварвайки неизбежното избухване, побърза да добави: — Всъщност тъкмо мислех да ви се обадя. Стесних кръга на издирването до четири населени места. Току-що приключих с първото и пътувам към следващото.

— Искам тяхното местоположение.

Нокс очакваше това.

— При цялото ми уважение, сър, мога ли да попитам защо?

— Как така защо? — избухна Хейс. — Искам информация за разследването, което лично съм ти възложил! Да не си се надрусал, Нокс?

— Мога да ви уверя, че съм много далеч от подобно състояние. Но ако възнамерявате да изпратите армия от агенти в района, това ще бъде голяма грешка. Хората по тези места гледат на нас с недоверие. Подозирам обаче, че Кар е успял да се сближи с някои от тях и те го укриват.

— Защо биха го направили?

— Защото са убедени, че голямото лошо правителство преследва един ветеран от Виетнамската война. Един Господ знае каква е версията, която им е предложил. Мога да ви уверя, сър, че във всеки втори пикап, с който съм се разминал, се виждат едрокалибрени ловни пушки, а на верандите се веят знамена на Конфедерацията. Навсякъде се срещат самозалепващи се надписи: „Благодарим за посещението, а сега се махайте!“ А на един от вагоните на влака дори беше надраскано: „ФБР смърди!“ Боята беше олющена, със сигурност стоеше там от години, но никой не си беше направил труда да я изстърже.

— Къде се намираш, Нокс? Кажи ми веднага!

Е, добре. Време е за план Б. Натисна педала, свали страничното стъкло и изложи телефона на вятъра. После си подаде главата и започна:

— Сър… километра… границата… в… бърг.

— Губиш ми се, Нокс! — прогърмя Хейс.

Нокс се престори, че нищо не чува. Нямаше връщане назад. Може би щеше да помоли дъщеря си да го представлява по време на процеса за престъпно неподчинение. Макар че Хейс едва ли щеше да си губи времето с процес. Далеч по-лесно бе Нокс просто да изчезне.

— Следваща… рапорт… разследване… запад… следа.

Ситуацията беше толкова абсурдна, че го напуши смях.

— По дяволите, Нокс!

След като изключи телефона, той вдигна стъклото и приглади разрошената си коса. С малко късмет биха могли да открият Хейс рухнал върху бюрото след фатален инфаркт, умишлено предизвикан от Джо Нокс.

Джипът потегли към следващото градче от списъка.