Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (4)

4

Анабел го видя в мига, в който стъпи на верандата. Алекс Форд също. Бяха вечеряли в Джорджтаун. „Нейтънс“ беше станал любимият им ресторант.

Анабел издърпа ножа, разви писмото и се огледа. Сякаш очакваше да види човека, който го беше написал.

Прочете го пред угасналата камина, подаде го на Алекс и мълчаливо зачака.

— Той казва да си събереш багажа и да изчезваш — вдигна глава Форд. — Тук всеки момент ще се появят хора, които ще задават въпроси. Можеш да дойдеш у дома.

— Сигурни сме за кого говорим, нали? — попита Анабел.

Очите му се сведоха към писмото.

— „Съжалявал съм за много неща в живота си, но не мога да си простя смъртта на Милтън. Тя беше изцяло моя грешка, все едно, че сам натиснах спусъка. Направих каквото трябва и наказах виновните. Но никога няма да мога да накажа себе си достатъчно. Радвам се, че Джон Кар най-после умря. Съвсем заслужено.“ — Форд вдигна глава от листа. — Звучи като човек, който е знаел какво прави.

— Иска да кажем на Рубън и Кейлъб — добави тя.

— Аз ще имам грижата.

— Така им се пада, да знаеш — рече Анабел. — Особено след като Хари Фин ни разказа какво се е случило през онази нощ.

— Нищо не може да оправдае убийството, Анабел — поклати глава Форд. — Това е саморазправа. Абсолютно недопустима саморазправа!

— Винаги? При всички обстоятелства?

— Едно изключение унищожава завинаги правилото.

— Ти мислиш така.

— Изгори писмото, Анабел — неочаквано заповяда Форд.

— Какво?

— Изгори го веднага, преди да съм си променил мнението.

— Защо?

— То не е самопризнание, но все пак е улика. Не мога да повярвам, че ти го казвам, но трябва да го изгориш. Веднага!

Анабел взе кибрита, запали листа и го хвърли в камината. Гледаха мълчаливо как хартията почернява и се превръща в пепел.

— Оливър неведнъж ми е спасявал живота — каза Форд. — Той е най-достойният и заслужаващ доверие човек, когото познавам.

— Жалко, че не ни е изчакал да си поговорим.

— Радвам се, че не го е направил.

— Защо? — погледна го Анабел.

— Защото щях да бъда принуден да го арестувам.

— Шегуваш ли се? Току-що каза, че е най-достойният човек, когото познаваш.

— Аз съм служител на закона, Анабел. Положил съм клетва и съм длъжен да я спазвам дори когато става въпрос за приятелите ми.

— Но ти знаеше, че той е убивал и преди. Това обаче не ти правеше впечатление.

— Защото е убивал по заповед на правителството.

— И това ти е достатъчно, така ли? Само защото някой политик е казал, че така трябва?

— Оливър е бил войник, а войниците са обучавани да изпълняват заповеди.

— Включително и когато е изпитвал чувство за вина? Част от жертвите му са били невинни. Сам видя колко тежко му се е отразило.

— Уважавам морала му. Но не биваше да го прави.

Анабел скочи и го изгледа от глава до пети.

— Значи убива двама души, които напълно си го заслужават, но ти си готов да го арестуваш по единствената причина, че няма „правителствено пълномощие“ да го направи!

— Нещата не са толкова прости, Анабел.

Тя отметна кичур коса от лицето си и тръсна глава.

— Напротив!

— Слушай…

Анабел отиде до вратата и рязко я отвори.

— Нека се сбогуваме, преди да кажем нещо, за което ще съжаляваме. Или поне аз ще съжалявам. Освен това трябва да си стягам багажа.

— Къде мислиш да отидеш?

— Ще те уведомя.

Но от тона й пролича, че едва ли ще го направи.

Алекс понечи да каже нещо, после стана и се насочи към вратата. Лицето му беше намръщено, с решително стиснати устни.

Анабел затръшна вратата след него, седна на пода с кръстосани крака и се втренчи в пепелта от последното послание на Стоун.

Съдържанието му изплува в главата й, по бузите й потекоха сълзи.

Неволно погледна към вратата. През последните няколко месеца двамата с Алекс бяха станали доста близки. Когато чуха за убийствата на Грей и Симпсън, моментално заподозряха истината. Не си казаха нищо може би защото си даваха сметка, че подозрението ще стане неоспорим факт в мига, в който споменат името на Стоун. Но сега, след като се разбра, че тълкуват поведението му по различен начин, между тях изведнъж се издигна стена.

Тя събра малкото си лични вещи, заключи къщичката, сигурна, че го прави за последен път, качи се в колата и подкара към близкия хотел. Бързо се съблече и си легна. Беше крайно време да поеме по пътя си. Нищо не я задържаше тук. Оливър изчезна, баща й умря, а Алекс се оказа доста по-различен от представата, която си беше изградила за него. Отново се почувства сама.

Това май щеше да се окаже естественото й състояние.

Желая ти късмет, Оливър Стоун.

Беше сигурна в едно: този човек се нуждаеше от всичкия късмет на света.

А може би и те. Без изключение.