Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (41)

41

Хеликоптерът стовари Нокс на петдесетина километра от гарата, на която Стоун беше слязъл от влака. Там вече го чакаше джип. И двете превозни средства бяха отпуснати от Маклин Хейс, който сърдечно го приветства за напипването на солидна следа.

Инструкциите му бяха кратки и ясни: откриваш Кар и нищо повече.

— Ще ми се обадиш в момента, в който свършиш тази работа. Оттам нататък нещата се поемат от мен.

О, не се съмнявам, сър.

След като пристигна в града, Нокс се насочи към мястото, което изглеждаше най-обещаващо. И Бог откликна на молитвите му почти веднага. Спря на паркинга под табелата на ресторанта, от която светеше само едно „Т“, настани се на бара и си поръча нещо за ядене. Посетителите не бяха много, но той се надяваше, че някой от тях може да е забелязал Кар, разбира се, ако се беше отбил да хапне нещо след слизането от влака. Трийсет минути по-късно отново беше на паркинга. Не научи кой знае какво, въпреки че разпита доста хора и им показа компютърната разпечатка.

Редовните клиенти явно не бяха наблюдателни или пък просто не желаеха да предоставят информация на непознати. Каквато и да беше причината, те посрещнаха компютърния портрет с тъпо поклащане на глава. Нищо не се промени и когато Нокс се легитимира. Дори напротив. Това му напомни, че по тези места федералното правителство не е много по-обичано от Осама Бин Ладен.

Малко по-късно откри, че в градчето има и автогара, която обаче беше затворена за два дни. Явно местните хора не пътуваха всекидневно.

Нокс седна в джипа и разгъна картата. Околността беше хълмиста, с тесни пътища и малки селища, разположени на значително разстояние едно от друго. В крайна сметка реши да потърси място за преспиване и да започне издирването рано сутринта. Искаше да разговаря със служителите на автогарата, но те явно работеха на ротационен принцип и на други места. Щяха да се появят най-рано след два дни. Той обаче разчиташе да научи нещо от тези хора, особено ако принудителната пауза не му донесеше нищо. Явно начините за напускане на това затънтено място бяха силно ограничени, а автобусът със сигурност беше най-обещаващият сред тях. Може би Кар също бе изчаквал автобус след принудителното слизане от влака.

Мотелът с жълта фасада беше доста занемарен, но в замяна на това цените му бяха толкова ниски, че се вместваха дори в мизерните му командировъчни. Румсървисът предлагаше само солети и газирана вода — това, което всъщност имаше в единствения автомат, поставен до стаичката на администратора. Нокс му показа портрета, но той само поклати глава и се извърна към включения телевизор и кутийката бира на масичката. През следващия час Нокс обиколи улиците на града, като показваше портрета на случайни минувачи и собственици на магазинчета. Но и тези хора не му предложиха никаква информация.

Седнал напълно облечен на леглото, Нокс задъвка миниатюрните си сандвичи със сирене и фъстъчено масло, поливайки ги с диетична кока-кола. Хванал дистанционното със свободната си ръка, той бързо превключваше от канал на канал. Скачаше от войни на природни бедствия и корупционни скандали, после на футболни мачове и сериите НАСКАР и накрая се спря на епизод от „Щастливи дни“ отпреди поне двайсет години.

Кар беше дивечът, а Нокс — ловецът. Такива бяха ролите, поне официално. Но на практика шансовете да ги разменят бяха доста големи, особено ако се вземеха предвид способностите на Кар. А от това, което беше научил досега, Нокс изпитваше неприятното чувство, че тилът му е оголен, защото за него отговаряше не друг, а царят на интригите и коварните засади Маклин Хейс.

Извади телефона си и набра един номер.

— Ало?

— Мелани, обажда се татко.

— Хей, тъкмо си мислех за теб. Искаш ли да се видим утре вечер? Имам два билета за мюзикъла „Зла“, каня те.

— Не мога миличка, съжалявам. Не съм в града.

— А къде си? В Париж, Амстердам, Кабул или Тикрит? — попита с уж безгрижен тон тя, но Нокс познаваше дъщеря си и веднага усети раздразнението й.

— Малко на запад от теб, в дълбоката провинция.

— Пак ли гониш терористите, тате?

— Човек не знае откъде ще изскочи заекът, дъще. Имаш ли някакви новини от брат си?

— Сутринта получих имейл от него. Звучи добре. Пратил е и няколко снимки. Но има и лоша новина. Частта му трябваше да се върне след четири седмици, но внезапно получили заповед за удължение с още шест месеца. Марк казва, че може би ще попадне в Афганистан, тъй като предстояло прехвърлянето на двайсет хиляди бойци от Ирак. Явно талибаните са се активизирали.

Нокс изруга сподавено.

— Знам, че не може да посочи къде точно се намира, но спомена ли нещо за противников обстрел?

— Не. Каза само, че си държи главата наведена и прави опити да си върши работата.

Нокс се изтегна на леглото.

— Слушай, какво ще кажеш да направим нещо заедно след завръщането му? Да заминем някъде, може би на Средиземноморието. Само тримата. Да си починем и да подишаме чист въздух. Аз плащам.

— Звучи чудесно, но аз май печеля повече от теб. Какво ще кажеш да си разделим разноските? Марк е беден. Воюва на другия край на света, а не получава дори минималната заплата.

— Не става. Аз плащам. Ти трябва да си пестиш доларите.

— Защо?

— За да се грижиш за мен, като остарея. Няма цял живот да се занимавам с тези гадости, я!

Дъщеря му моментално долови промяната в гласа му.

— Всичко ли е наред, тате?

— Да, миличка. Един съвет: не си хаби скъпите билети за старци като мен. Покани си някой симпатичен младеж и идете да гледате мюзикъла. Искам внуци, разбра ли? Вече остарявам.

— Да, добре.

— Скоро пак ще ти се обадя, миличка.

— Дочуване, татко. Пази се.

— Слушам.

— Тате?

— Да?

— Сигурен ли си, че си добре?

Нокс не искаше да звучи колебливо, но така се получи.

— Всичко ще бъде… наред, Мел.

Прекъсна линията и хвърли телефона на леглото. След разговора се почувства още по-зле. Беше успял да изплаши дъщеря си, може би нарочно. За да я подготви за момента, в който няма да се прибере у дома. Или може би за друг — когато ще й се наложи да идентифицира тялото му.

Огледа мизерната мотелска стая. В колко такива дупки беше преминала по-голямата част от живота му? В колко гадни градове, разположени в още по-гадни страни? Отговорът беше ясен. В много, прекалено много.

Просна се на леглото и се почувства по-самотен отвсякога.

По едно време телефонът звънна.

Беше сигурен, че е Хейс, и дори не погледна екранчето. Не искаше да отговаря, но нямаше избор. Беше толкова недопустимо, колкото да откаже да отиде на нова секретна мисия, да речем, в Техеран или в Пхенян.

— Джо Нокс.

— Къде си? — рязко попита Хейс.

— По следата.

— Къде по-точно?

— В Югозападна Вирджиния.

— Това ми звучи твърде общо.

— Честно казано, и аз не знам къде съм. Освен това ви чувам много лошо, сър, вероятно няма покритие.

— Успя ли да го засечеш? — заговори по-високо Хейс.

— Ако бях, щях да ви се обадя. В момента уточнявам някои неща, за да определя точното му местоположение.

— Защо не използва хеликоптера, за да те отведе до крайната цел?

За да не знаеш къде съм.

— По тези места появата на федерален агент с хеликоптер ще събуди подозрения, сър — каза той. — Ако Кар действително е някъде наблизо, ще побърза да изчезне. Ще събера още няколко сведения и веднага ще ви се обадя.

— Не ми е съвсем ясно как изпълняваш задачата, Нокс.

— По най-добрия начин, на който съм способен, сър. Особено в условията на забрани по отношение на това, което трябва да видя или чуя.

— Чакам да се обадиш в момента, в който откриеш нещо. В момента, чуваш ли?

Нокс погледна към телевизора точно навреме, за да хване една от прочутите реплики на Фонз.

— Седиш и чакаш, задник! — викна той, стараейки се да докара максимално гласа на Артър Фонзарели.