Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (38)

38

Аби и Стоун довършваха закуската. Той беше изгладнял и му личеше, докато тя почти не докосна храната.

Стоун погледна пълната й чиния и каза:

— Знай, че Дани ще се оправи.

— Засега да. Но не биваше да се връща.

— Наистина ли си го подтикнала да се махне само защото в града няма достойна работа за него? Самата ти разполагаш с достатъчно пари.

— Не става въпрос за пари. Дани и бездруго ненавижда начина, по който се сдобихме с тях.

— Те са убили съпруга ти, Аби. Нима е имало друг начин да получат възмездие? Няма как да вкараш една компания в затвора.

— Но някой все пак трябваше да влезе там заради това, което се случи със съпруга ми.

Тя стана, допълни чашата си с кафе и седна до него.

— Имаш ли представа как се копаят въглища в планината?

— Съвсем бегла — отвърна Стоун. — Но достатъчна, за да съм сигурен, че не бих искал да си вадя хляба с това.

— Мъжът ми работеше в една от така наречените „кучешки дупки“. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Тесен забой, в който се работи на една смяна, ръководена от майстор миньор. Заплащането е по-ниско, отколкото в нормалните забои, а хората нямат здравни осигуровки. Но когато се провалиш на тестовете за дрога, единствената възможност са кучешките дупки. Друга няма.

— Това означава ли, че и съпругът ти е имал проблем с дрогата?

— Никак не е лесно да копаеш на колене с къса кирка в ръце. Хората се изхабяват бързо. Още преди да навърши четирийсет, Сам имаше три операции на гръбначния стълб. Освен това ръката му попадна между зъбците на трошачката и не можа да се оправи въпреки многото операции. Имаше непоносими болки, които не се влияеха от медикаментите, предлагани в клиниката. По тази причина беше принуден да смърка оксикодон на прах, който ни струваше шестстотин долара месечно.

— Нима в клиниката не предлагат на тези хора нищо друго освен метадон, за да се освободят от своята зависимост?

— Много го молех и той опита. Сърцето ми се късаше, като го гледах на какво заприлича след няколко дни без опиати. За съжаление не издържа дълго.

— Съчувствам ти, Аби.

— На минните компании изобщо не им пука. За тях е достатъчно урината ти да е чиста и да се явиш на работа. Трупат печалби, отоплявайки Америка.

— Как точно умря мъжът ти, Аби?

Тя остави чашата и се загледа зад рамото му, вероятно далеч назад, към последните дни на съпруга си.

— Когато се намираш на триста метра под скалите, трябва да мислиш за много неща. Две от тях са най-важни освен опасността да бъдеш затрупан — въглеродният двуокис и метанът. Първият те заплашва със задушаване, а вторият с експлозия. Метанът спипа Сам неподготвен, защото уредът на компанията за измерване на нивото бил дефектен. И те са знаели. Експлозията предизвикала срутване. Толкова.

Стоун се чудеше какво да каже и сведе поглед към дланите си.

— В момента градът преживява истински бум — добави след кратката пауза Аби. — От планината се излива огромен поток от каменни въглища и природен газ. Но има и нещо странно.

— Какво е то?

— Местните хора използват за отопление и готвене пропан или дърва. Нито газ, нито въглища. Вероятно никой друг не знае цената, на която те се добиват от скалите, но ние прекрасно я знаем. Чуваш ли какво ти казвам?

— Да, чувам.

— Току-що завършил гимназия младеж с чиста урина може да започне работа в мината срещу двайсет долара на час. Това са пари, които другаде няма да получи. Но на трийсет и пет той вече е с изкривен гръбнак и има дробове на седемдесетгодишен старец.

Тя най-сетне го погледна и очите й се фокусираха. От лявото бавно се стече сълза.

— Е, какво решаваш? Тръгваш ли си, или не?

— Не мога да те оставя в това състояние, Аби — промълви неочаквано дори за себе си Стоун.

Тя се пресегна и стисна ръката му, а той изпъшка от болка.

— Какво има? — разтревожено го погледна Аби.

— Нищо, нищо…

— Какво има, Бен?

— Един от онези типове ме фрасна с бухалката си.

— Защо мълчиш досега, за бога?

— Дребна работа, Аби.

— Сваляй ризата!

— Какво?

— Сваляй я!

Той бавно се подчини.

— Боже господи! — ахна тя.

Върху горната част на лявата му ръка имаше черно петно с големината на орех, а отокът бе обхванал и лакътя.

Аби изтича до хладилника, грабна пакетче лед и го притисна към подутината.

— Може и да си герой, но се държиш глупаво! — скара му се тя, после изведнъж млъкна и втренчи поглед в голите му гърди, нашарени от белези.

— Виетнам?

— Не само миньорите имат белези — тихо отвърна той.

Половин час по-късно Аби се върна в стаята. Беше се преоблякла и от нея лъхаше на душгел и шампоан. Приближи се да погледне ръката му и попита:

— По-добре ли си?

— О, да.

Наведе се и го целуна. В същия миг го прегърна през кръста и ноктите й лекичко одраскаха гърба му. Преди да се опомни, Стоун отвърна на целувката. Устните й имаха сладък вкус, тялото й миришеше толкова хубаво.

Той обви с ръка талията й и я притисна към себе си, после рязко се отдръпна.

— Аби, не мисля…

— Точно така — прекъсна го тя, прилепвайки пръсти на устните му. — Не е нужно да мислиш. Ела!

Хвана го за ръка и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в спалнята. Тя затвори вратата след себе си, направи му знак да седне на леглото и започна да се съблича.

Тялото й беше стегнато и леко закръглено точно където трябва. Дъхът му спря от тази гледка. На левия й хълбок беше татуирано миниатюрно кръстче. Тя го прегърна и топлите й гърди се притиснаха в неговите. Започна да масажира раменете и гърба му, докато тихичко стенеше в ухото му. После сръчно разкопча панталона му. В следващата минута той лежеше до нея.

По-късно, когато се отпуснаха на възглавниците един до друг, тя лекичко загали космите на ръката му.

— Не съм го правила с никого след смъртта на Сам — прошепна, претърколи се по корем и подпря брадичката си с длани. — Нито веднъж.

— Мисля, че си имала възможности, Аби. Ти си… много хубава.

Тя го целуна по бузата и се усмихна.

— Възможности да, но не и желание.

— Дори с Тайри?

— С него отношенията ни са други. Познаваме се от деца. В гимназията излязохме само веднъж, и толкова. Просто не се получи. Мисля си, че може би се надява на нещо. Не се ожени, но аз не изпитвам нищо към него.

— И аз не съм го правил отдавна — прошепна Стоун. — Много отдавна. — Запита се дали Клеър би се натъжила от току-що случилото се. Вероятно би го разбрала след самотата му, продължила близо четири десетилетия.

— Липса на шансове или на желание?

— И на двете.

Той се извърна на една страна и погали гърба й. Тя се протегна и се усмихна и докато я наблюдаваше, той също се усмихна. Кичурче коса падаше в очите й. Той внимателно го отмести и се вгледа в зелените й ириси.

— Никога ли не си мислила да напуснеш Дивайн?

— Непрекъснато го мисля.

— А защо не си го сторила?

— Вероятно от страх. Дивайн е дупка, но аз я познавам добре. Трудно е да се доказваш на ново място.

— Предполагам, че е така.

Той отново се отпусна на гръб. Тя се сгуши до него и заплъзга крак по бедрото му.

— А ти не си ли мислил да се установиш някъде?

— Много пъти. В един момент дори реших, че съм намерил подходящото място, но се оказа, че не е така.

— Какво се случи?

— Просто мястото се оказа неподходящо.

Ръката й се плъзна към слабините му. Стоун погледна галещите й пръсти.

— Не съм на осемнайсет, Аби — въздъхна той. — Това, което направихме, едва ли ще се повтори скоро.

— Човек никога не знае. Понякога стават странни неща.

— Няма да е странно, а направо чудо.

Телефонът иззвъня и тя погледна към часовника на стената.

— Кой може да е в този час?

— Може би от болницата?

— Говорих с тях преди закуска. С Дани също. Беше добре.

— От ресторанта? Сигурно хората си искат закуската.

Стоун беше доволен от смяната на темата.

— И там се обадих. Помощниците ми вече са отворили.

Тя се прехвърли през него и вдигна слушалката. Той сложи длан на бедрото й и го стисна леко. Тя се усмихна, хвана ръката му и я шляпна върху хълбока си. После изведнъж я пусна.

— Какво? — Извърна се и го погледна. — Не, няма го тук. Добре. Ако го видя, ще го попитам.

Остави слушалката, надигна се и взе една възглавница в скута си. После кръстоса крака и го загледа.

— Кой беше?

— Чарли Тримбъл. Чул за инцидента с Дани и иска да ти зададе няколко въпроса. Звучеше ми твърдо решен да те открие.

— Страхотно, няма що — промърмори Стоун. — Но позицията ми си остава непроменена. Нямам намерение да отговарям на никакви въпроси.

— Чуй ме, Бен. След като не искаш, не го прави, но Чарли ще започне да рови. По-разумно е да поговориш с него, освен ако наистина няма какво да криеш. По този начин той ще се фокусира върху конкретните събития, а не върху теб.

Стоун понечи да се възпротиви, но не го направи.

— Не само красива, но и умна — поклати глава той. — Доста рядка комбинация.

— Щастливо съвпадение, нищо повече.

— Имаш ли телефона му?

— Имам го. Но можеш направо да идеш в редакцията. Намира се съвсем близо до ресторанта, зад ъгъла. Няма как да я пропуснеш.

— Звънни му и му предай, че следобед ще бъда при него.

Той стана и започна да се облича.

— Чак следобед? — закачливо се усмихна тя. — Но дотогава има много време!

Пръстите на крака й игриво докоснаха слабините му.

— Това звучи страшно привлекателно, но трябва да свърша една работа.

— Каква работа? — попита тя.

В гласа й се долови лека обида.

— Ще ти кажа по-късно, ако открия нещо.

След малко излезе навън и подкара пикапа на Уили към караваната. Старателният обиск скоро даде резултат. Намери шишенце, на което пишеше „Тиленол“, но то беше празно. Дали Уили бе забравил, че е глътнал последните хапчета? Но защо ще прибира празното шишенце в чекмеджето? Очите му обходиха невероятния безпорядък, в който живееше Уили Кумс. В подобна кочина едно празно шишенце от лекарство в чекмеджето не можеше да означава абсолютно нищо. Но все пак… Може би Шърли Кумс беше търсила именно него.

Напъха шишенцето в джоба си, излезе от караваната и се насочи към пикапа.

В следващата секунда рухна в несвяст на земята, а от раната на главата му потече кръв.