Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (55)

55

Алекс Форд беше в кухнята си. На масата пред него имаше чиния със супа и бутилка бира. След последната среща на клуб „Кемъл“ или по-скоро на това, което беше останало от него, той постепенно потъна в рутината на работата си. Един-два пъти мина с колата покрай гробището „Маунт Цион“ с надеждата, че Анабел се е върнала. Направи няколко безуспешни опита да се свърже с Рубън, след което звънна в библиотеката на Конгреса. Кейлъб го нямаше. Казаха му, че отсъства по лични причини.

Алекс отлично знаеше за какво става въпрос: бяха обединили усилия за спасяването на Оливър.

Една част от него се надяваше, че ще успеят и Оливър ще се измъкне. По-голямата част от него.

Телефонът иззвъня и той изпъшка. Вероятно беше шефът му, който пак щеше да го врънка за някое извънредно дежурство. Но тази вечер номерът нямаше да мине. Тази вечер беше определена за пропуснатите мачове, които беше записал на дивиди, за доматената супа и за няколко бири.

— Ало?

Наистина беше шефът му. Но вместо молба за извънредно дежурство той го предупреди да чака гости, на които трябвало да окаже пълно съдействие.

— Какви гости?

От слушалката прозвуча пиукане.

Трийсет секунди по-късно на вратата се почука. Това означаваше, че шефът му е поддържал мобилна връзка с „гостите“, които са чакали отвън. Изля остатъка от бирата в умивалника, напъха ризата в панталоните си, стегна вратовръзката си и отиде да отвори.

На прага стоеше белокос мъж с изпито лице, който стърчеше с почти една педя над доста високия Алекс.

— Агент Форд, казвам се Маклин Хейс — представи се той. — Бих искал да поговорим.

Алекс се отдръпна да го пропусне. Преди да затвори вратата, внимателно огледа улицата. Не видя никого, но добре знаеше кой е Хейс и беше наясно, че никога не ходи сам. Обърна се и му посочи един стол. После се настани срещу него с безизразно лице.

— Благодаря — рече Хейс.

— Какво мога да направя за вас, сър?

— Доколкото ми е известно, един от моите сътрудници Джо Нокс се е свързал с вас.

— Да — кимна Алекс. — Зададе ми няколко въпроса за човек, когото познавам.

— Джон Кар?

— Действително попита за Кар, но аз не познавам човек с това име.

— Тогава за Оливър Стоун? Познавате ли тъй наречения Оливър Стоун?

— Да, като повечето агенти на Сикрет Сървис, които охраняват Белия дом.

— Но за разлика от повечето агенти вие сте близък с него, нали?

— Бих казал, че сме познати — сви рамене Алекс.

— Не, вие с него сте повече от познати. Очаквам да ми разкажете всичко, което знаете за плановете му да ликвидира Картър Грей и сенатор Симпсън. И дали сте му помогнали да избяга. В най-лошия случай това ви прави конспиратор, в най-добрия — съучастник. Което автоматично означава, че и в двата случая ви заплашва доживотен затвор.

Този човек не си губеше времето.

— Нямам представа за какво говорите! — твърдо отсече той.

Хейс извади един лист от джоба на палтото си.

— Почти двайсет години служба в Сикрет Сървис, отлични атестации. Били сте част от охраната на президента при отвличането му в Пенсилвания.

— Бях единственият, останал на крака.

— Което означава, че сте били пряк свидетел на изчезването му. Питам се дали имате нещо общо и с внезапното му появяване? А също и приятелят ви Стоун…

— Пак ще повторя, че…

Хейс не му даде възможност да продължи.

— Чували ли сте за Планината на смъртта? Познато ли ви е името на безследно изчезналия агент на ЦРУ Том Хемингуей? Знаете ли нещо за веществените доказателства, които вашият приятел Стоун е предал на Картър Грей? Чували ли сте за бивша руска шпионка на име Леся?

Разбира се, отговорът на тези въпроси беше положителен, но Алекс дори не си помисли да отвори уста. Признанията нямаше да му донесат нищо добро.

— Приемам мълчанието ви за положителен отговор.

— Оливър помогна за разкриването на шпионска мрежа, действаща в района на Вашингтон. Вероятно знаете, че в нея беше замесен и един от вашите служители. За своите заслуги Стоун беше поздравен лично от директора на ФБР.

— Браво на него. Но това едва ли ще му помогне, когато бъде заловен и изправен пред съда по обвинение в две предумишлени убийства.

— Какво по-точно искате от мен?

— Искам да зная какви въпроси ви е задал Нокс и какво сте му отговорили.

— Защо не попитате него? Убеден съм, че всичко е подробно описано в съответния рапорт и… — Алекс изведнъж млъкна и се втренчи в неканения гост: — Всъщност знаете ли къде е агент Нокс?

— Не съм тук, за да отговарям на въпроси, а да ги задавам — отсече Хейс. — Предполагам, че вече са ви предупредили да ми окажете пълно съдействие.

В рамките на две минути Алекс предаде разговора си с Нокс.

— И това е всичко, така ли? — разочаровано промърмори Хейс. — Май трябва да изпратя Нокс на опреснителни курсове за водене на разпит.

— Той ме предупреди, че ще се върне с нови въпроси — каза Алекс, замълча за миг и с едва доловима ехидност добави: — Ако това стане, непременно ще му кажа, че го търсите.

— Един съвет — изправи се Хейс. — Ако разбера, че и една дума от това, което ми казахте тази вечер, не отговаря на истината или пък че сте пропуснали нещо, със сигурност ще получите възможност да калите волята си в единичната килия, която ви очаква в Замъка.

— Замъка ли? Имате предвид военния затвор в Левънуърт, но аз не съм военен.

— Там лежат и осъдените за престъпления срещу държавата. Но за да отговоря откровено на въпроса ви, бих добавил, че вие ще бъдете това, което реша аз.

Алекс си даде сметка, че е затаил дъх, едва когато вратата се захлопна зад Хейс. Шумно изпусна въздуха от гърдите си, усещайки как краката му омекват. Май напразно беше отказал да се включи в акцията на клуб „Кемъл“ за спасяването на Оливър, защото по всичко личеше, че и без нея го чака затвор.

Телефонът отново иззвъня. Сигурно пак беше шефът, за да изрази недоволство от току-що проведения разговор или пък да му съобщи, че временно го отстранява от длъжност.

Оказа се, че греши. Изписаният номер му беше непознат.

— Агент Форд? Името ми е Мелани Нокс и съм дъщеря на агент Джо Нокс. Къщата му е разбита, а аз не мога да се свържа с него. Единственото, което открих, е вашето име и телефонен номер.

— Кога за последен път се чухте с него? — попита Алекс, изчака отговора и поклати глава. — Аз разговарях с него преди това и оттогава не съм го чувал. Извикайте полицията, предполагам, че става въпрос за обир.

— Не липсва нищо ценно. Двата му сейфа са недокоснати.

— Не знам как да ви помогна.

— За какво разговаряхте?

— Боя се, че не мога да ви кажа.

— Агент Форд, аз наистина се безпокоя за баща си. При последния ни разговор той звучеше така, сякаш… хм… разговаряме за последен път. Мисля, че има сериозни неприятности.

Може би в това се криеше причината за посещението на Хейс. Вярното куче се бе отклонило от следата и старецът действаше на сляпо.

— А вие разбрахте ли къде горе-долу се намира?

— Спомена, че бил на запад оттук, някъде в дълбоката провинция. Аз започнах да го поднасям на тема терористи, а той отвърна, че нищо не се знае.

— Това не е по моята част, мис Нокс.

— Вижте, аз съм адвокат в голяма кантора и имам достатъчно връзки. Баща ми никога не говори за работата си, но тя едва ли има нещо общо с Държавния департамент. Убедена съм, че е само прикритие. Можете ли да потвърдите поне това? Моля ви!

Алекс се поколеба няколко секунди, но после отстъпи пред искреността й.

— Доколкото мога да преценя, баща ви работи като разследващ агент в ЦРУ. Или поне е свързан с него.

— Разследва нещо важно?

— Да, достатъчно важно. Издирва един човек, който не желае да бъде открит.

— Опасен ли е този човек?

— Такива се повечето хора, които не желаят да бъдат открити.

Стори му се, че в слушалката прозвуча въздишка на отчаяние.

— Какво да правя? — простена тя. — Мама почина, а брат ми е морски пехотинец в Ирак. Моля ви, агент Форд, кажете ми какво да правя. Не познавам други хора, с които бих могла да се посъветвам.

Алекс мълчеше с отнесен поглед. Двайсетте години в Сикрет Сървис сякаш се изтриха от паметта му. Вероятността това да се превърне във факт беше доста голяма, ако Хейс изпълнеше заканите си. Защо седеше и чакаше атомната бомба да се взриви над главата му?

— Дайте ми телефон, на който мога да ви открия по всяко време — каза най-сетне той. — Ще се поразровя малко, пък дано открия нещо.

— О, господи, наистина не зная как да ви благодаря!

— Предупреждавам ви, че ако успея да се добера до нещо, то едва ли ще е много приятно.

— Разбирам, че не познавате баща ми, агент Форд. Но ако сте в беда, Джо Нокс е човекът, който ще ви помогне повече от всеки друг. Той е прям, честен и почтен. Не са останали много хора като него. Надявам се, че това означава нещо за вас.

— Наистина означава — тихо отвърна Алекс.