Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (29)

29

Новината за геройството на Стоун се разнесе бързо. Жителите на Дивайн я научиха още на следващата сутрин благодарение на дядото на Уили Кумс, който се бе погрижил да разкаже на всеки срещнат за чудотворното спасение.

— Никога не съм виждал по-хладнокръвен човек — повтаряше той, описвайки Стоун.

— Чух, че е бил във Виетнам — рече един от слушателите му. — Там се е научил на самообладание.

— Истински американски герой — обяви някаква жена, после се приведе към ухото на приятелката си и тихо добави: — Жалко, че е хабил усилия за Уили Кумс.

На сутринта шерифът Тайри се появи в стаята на Стоун, за да му благодари.

— Уили е добро момче, но прекалява с хапчетата — рече той.

— Работи в мината, нали? — попита Стоун.

— Как позна?

— По ожулените ръце и въглищния прах, набит в кожата му. Майка му знае ли?

— Шърли ли? Съмнявам се, че това я вълнува.

Стоун предпочете да не разпитва повече за нея.

— Боб Кумс спомена, че синът му, бащата на Уили, не е между живите.

— Да, инцидент по време на лов. Не облякъл оранжевата жилетка и един от ловците го взел за елен. Аби ме помоли да ти предам, че има още работа за теб. При същото заплащане.

— Веднага тръгвам.

След снощните новини по радиото Стоун се чувстваше още по-притеснен в компанията на шерифа.

В ресторанта на Аби го чакаше богата закуска. Клиентите го посрещнаха с усмивки и вдигнати за поздрав ръце. Неколцина миньори дойдоха да го потупат по гърба и да му благодарят, че е спасил колегата им.

— Как се чувстваш като герой? — попита Аби, докато му наливаше кафе.

— Радвам се, че момчето се оправи, нищо повече. Но му предстои дълъг път. Явно има проблем с наркотиците.

— Като повечето миньори — кимна Аби. — Всъщност Уили Кумс е добро момче. Двамата с Дани играеха футбол в гимназиалния отбор. Бяха първи приятели, но после се отчуждиха.

— Защо?

— Когато всички бяхме бедни, нещата бяха прости и ясни. Но след като ние получихме обезщетението, Уили взе да се държи така, сякаш Дани му беше длъжен за нещо. Давахме му пари, разбира се. Спряхме едва когато стана ясно, че повечето отиват за дрога.

Към тях се приближи висок и слаб мъж, единственият, който беше с костюм и вратовръзка. Посребрената му коса беше подстригана и сресана на път, сивите му очи гледаха изпитателно, а прорязаното му от бръчки лице му придаваше сериозния вид на учен.

— Бен, нека ти представя Чарли Тримбъл, собственика на местния вестник „Дивайнски орел“ — рече Аби.

Стоун едва се сдържа да не скочи и да побегне.

— Много бих искал да ми дадете интервю за инцидента с Уили — усмихна се Тримбъл. — Не само защото историята е невероятна, а и защото е доказателство за необходимостта от утвърждаване на програмата за подпомагане на наркозависимите.

— Имаш ли нещо против, Бен? — погледна го Аби.

— Не съм извършил нищо особено — бавно отвърна Стоун. — И нямам никакво желание да се шуми около факта, че съм помогнал на някого.

— О, тази скромност ще се върже добре в материала — разшири се усмивката на Тримбъл. — Само няколко въпроса, Бен. Ако не желаете да дойдете до редакцията, мога да ви ги задам и тук.

— Аби, с удоволствие ще поема работата, която ми предлагаш — надигна се Стоун и каза на издателя: — Съжалявам, мистър Тримбъл. Сигурен съм, че Боб с удоволствие ще поговори с вас. Той също помогна на момчето, дори повече от мен.

По лицето на Тримбъл се изписа разочарование.

— Само един-два въпроса, Бен — умолително рече той.

— Не, съжалявам.

Аби извади списъка със задачите, а Тримбъл се върна на масата си. Очите му не се отделяха от Стоун.

Работата през първата половина от деня беше в ресторанта, а следобед — в дома на Аби. През цялото време Стоун мислеше как да се измъкне от ситуацията. Ако просто си тръгнеше от Дивайн, най-вероятно щеше да бъде заловен. Но ако останеше, някой рано или късно щеше да събере две и две и да повика федералните. За пръв път от дълго време насам не знаеше какво да прави.

Боб Кумс го чакаше пред вратата на пансиона.

Старецът изглеждаше нервен и нетърпеливо потропваше с крака. Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, той гледаше в паважа. Стоун прекоси улицата и се изправи пред него.

— Здрасти, Боб. Как е Уили?

— Къде можем да поговорим на спокойствие? — отговори с въпрос Боб и нервно се огледа.

Стоун го покани в стаята си.

— Какво става?

— Тази сутрин поговорих с Уили и докторите в болницата. Някои неща не се връзват.

— Какви неща?

— Онези, за които и ти спомена. Дрогата, която е взел Уили, не съответства на онова, което му се е случило.

— Крек ли е вземал?

— Така твърди. Употребявал само крек.

— Може би е сбъркал нещо.

— Знам какво си мислят хората — поклати глава Боб. — Повечето от тях са убедени, че Уили е наркоман, но не е така. Той е умен младеж, който за съжаление се самоубива в мината. Постъпи там направо от гимназията и изглежда така, сякаш трийсет години е работил в нея. Но след като твърди, че е крек, значи е крек. Никога не би ме излъгал.

Стоун му хвърли изпитателен поглед. Все още не можеше да разбере защо Боб му споделя всичко това.

— Ако подозираш, че нещо не е наред, трябва да се обърнеш към шерифа Тайри.

— Помислих си, че ти може би ще пожелаеш да се заемеш с това.

— Аз ли? С какво точно да се заема?

— Ти спаси живота на Уили. Веднага си пролича, че имаш опит в тези неща. Питам се дали ще се съгласиш да поговориш с него, да чуеш обясненията му и да се помъчиш да разбереш какво се е случило.

— Аз не съм частен детектив.

— Вече ти казах, че изгубих сина си. Уили е всичко, което имам на този свят. Не искам да изгубя и него. Ще ти бъда много благодарен, ако поговориш с момчето. Ако ли не, пак ще ти бъда благодарен, защото ти го спаси.

— Потърси ли те вестникарят Тримбъл?

— Да. Засипа ме с въпроси. Аз му разказах какво си направил и той обеща да публикува материал във вестника. Спомена, че си отказал да говориш с него.

— Не обичам да се хваля. Той от Дивайн ли е?

— О, не. Дойде тук след като се е пенсионирал. Купи си една къщичка нагоре по реката и се зае да издава местния вестник.

— Бил ли е журналист преди това?

— О, да.

— Къде?

— Някой каза, че е работил в „Уошингтън Поуст“.

По дяволите!

— Ще ти платя добре, Бен.

— Иди при шерифа, Боб — поклати глава Стоун. — Това е негова работа.

— Но аз си помислих, че…

— Съжалявам, Боб. Няма да стане.