Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (14)

14

Следващата спирка на Нокс беше читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ към Библиотеката на Конгреса. Кейлъб Шоу беше там, зает да товари на количка няколко безценни издания. Пет минути по-късно двамата седяха в малка канцелария — същата, в която преди известно време Кейлъб беше подложен на разпит от собственика на верига игрални домове Джери Багър.

— С какво мога да ви помогна? — попита хладно той, след като хвърли бегъл поглед към служебната карта на посетителя.

— Искам да поговорим за вашия приятел Оливър Стоун.

— По-скоро познат.

— Хайде да оставим настрана семантиката.

— Аз съм библиотекар и семантиката е част от живота ми. Освен това не съм го виждал от доста време. Боя се, че не мога да ви помогна.

— Понякога хората знаят повече, отколкото допускат.

— Но аз съм от онези, които биха си дали сметка за това.

— Добре, да приключваме с празните приказки — изгуби търпение Нокс. — Не разполагам с много време и предлагам просто да отговаряте на въпросите ми. Кой всъщност е Оливър Стоун и къде се намира той в момента?

— Оливър си е Оливър. Преди време беше разпънал една палатка в „Лафайет“. Работи като пазач на гробището „Маунт Цион“. Не знам къде е. Не съм го виждал повече от шест месеца. Дори да започнете да ме давите, пак ще ви кажа същото.

— Ние не давим хора — мрачно отвърна Нокс. — По закон това се смята за изтезание.

— Нима? — рече Кейлъб и театрално вдигна очи към тавана. — В такъв случай не е зле да информирате приятелите си в правителството, защото те май не са наясно по темата.

Нокс игнорира забележката и попита:

— Говори ли ви нещо името Джон Кар?

— Разбира се, че ми говори.

— Обяснете! — моментално наостри уши Нокс.

— Джон Диксън Кар е много известен автор на криминални романи. За съжаление вече не е между живите, но мога да ви препоръчам няколко великолепни книги, написани от него.

— Имам предвид боец с името Джон Кар, а не писател — нетърпеливо го прекъсна Нокс.

— Не познавам такъв. Може би имате предвид Джон Льо Каре, който за известно време е сътрудничил на британското разузнаване, но също е писател. Но Льо Каре е само псевдоним, истинското му име е Дейвид Корнуел. Той също има няколко страхотни романа, които горещо ви препоръчвам.

Нокс скръцна със зъби и си напомни, че пребиването на държавен служител няма да допринесе нито за разследването, нито за скорошното му пенсиониране.

— Този боец е бил американец с изключителни заслуги във Виетнам — изсъска той. — Умрял и погребан преди повече от трийсет години. Преди известно време разровиха гроба му в „Арлингтън“ и установиха, че ковчегът е празен.

— Боже господи! Не ми се ще да очерням работодателите си, но в последно време федералното правителство наистина върши куп гафове. Нима е възможно да изчезне един труп?! Това вече е прекалено!

Нокс се втренчи в събеседника си, помълча малко, за да се овладее, и каза:

— Може би в този гроб изобщо не е имало труп, Шоу. Откъде ви хрумна подобно нещо?

— Наистина не знам. Но Оливър никога не е говорил за миналото си, а аз съм уважавал дискретността му. Тук трябва да добавя, че той е изключително достоен човек и всеки би се радвал да го има за приятел.

— Звучи ми доста конкретно за някого, когото наричате само познат.

— Аз умея да преценявам хората.

— А какво ще ми кажете за един друг ваш приятел, Милтън Фарб? Стоун беше ли лоялен към него?

— Милтън е мъртъв — каза твърдо Кейлъб.

— Знам, че е мъртъв, но бих искал да чуя как е умрял.

— Беше убит.

— И това знам. Да имате някаква представа кой го е убил?

— Бъдете сигурен, че ако имах, полицията отдавна щеше да бъде уведомена.

— Значи той умира, а вашият приятел Оливър изчезва?

— Дълбоко грешите, ако допускате, че Оливър има нещо общо със смъртта на Милтън. Той го обичаше като брат.

— Добре, ясно. Нещо друго да ми кажете?

— Не, освен ако проявявате интерес към редки книги.

Нокс му подаде картичката си и стана.

— Обадете се, ако все пак ви хрумне още някоя глупост.

В друга ситуация Кейлъб вероятно би припаднал след подобен разпит. Но след смъртта на Милтън той вече беше друг човек. Затова просто се надигна, прибра картичката и се върна към работата си.

Нокс потегли към склада, където Рубън Роудс работеше като носач. Но там се оказа, че гигантът не се е мяркал от няколко седмици. Никой не знаеше адреса му.

— Как плащате на работник, без да знаете дори къде живее? — навъсено се обърна към шефа на склада той.

— На ръка. Никога не съм му изпращал чековете по пощата, тъй като искаше да ги получава лично.

— А годишните данъчни декларации?

— И тях му ги давах на ръка.

— Да разбирам ли, че този човек предпочита никой да не знае адреса му?

— Не ми се ще да слагам чужди думи в устата на Рубън, но съм склонен да приема, че е точно така.

— Какво друго ще ми кажете за него?

— Добър работник, отлично чувство за хумор. Не си пада много-много по правилата и не обича правителството.

— Известно ли ви е, че е работил за военното разузнаване години наред?

— Никога не е споменавал подобно нещо. Знам, че е бил в армията, и бас държа, че е бил страхотен боец. Силен е като мечка. Лично аз не бих искал да съм сред враговете му.

— Ще се опитам да запомня това.

— На ваше място и аз бих го запомнил, сър. Една вечер след работа го нападнаха четирима мъже. Трима се озоваха в болницата, а четвъртият се отърва само защото бягаше прекалено бързо и Рубън не успя да го настигне.

Нокс се качи в роувъра и потегли. Няколко секунди по-късно получи есемес от Маклин Хейс.

Току-що бяха открили жената, обитавала доскоро къщичката на Стоун. В един от хотелите в центъра на Вашингтон.

Нокс яко стъпи на газта. До този момент разполагаше само с един агент на Сикрет Сървис, който лъжеше безогледно, някакъв библиотекар, който се правеше на смахнат, и един безследно изчезнал носач, който мразеше американското правителство и можеше да му извие врата с два пръста.

Единствената му надежда да се добере до нещо съществено беше въпросната дама, но и тук можеше да удари на камък. Досега беше установил един-единствен факт: човекът на име Оливър Стоун се радваше на огромно уважение от страна на своите приятели.

Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че тази лоялност все пак ще се пропука. Биваше го в тая работа. Умееше да чака колкото трябва, а дори и малко повече.