Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (24)

24

Стоун понечи да се приближи до Дани Райкър, но някакво движение в другия край на гробището го накара да се закове на място. Притисна се към каменния зид и изчака тъмната фигура да излезе от сенките на лунна светлина. В първия момент си помисли, че младежът ще бъде нападнат, и стегна мускули. Но едрият мъж се наведе и внимателно докосна рамото му.

— Ела, момче — тихо рече той. — Не е хубаво да стоиш тук.

Дани вдигна глава към шерифа Тайри, който му помагаше да се изправи.

— Не е хубаво, никак не е хубаво — изхлипа момчето и безсилно се облегна на широките му гърди.

— Много неща в живота са несправедливи, Дани. Но човек не бива да им се поддава.

— Искам да умра.

Тайри му удари плесница.

— Да не съм чул повече такива думи! Момичето е мъртво и ти не можеш да го върнеш!

— А това честно ли е? — проплака младежът и посочи гроба.

— Трябва да мислиш с главата си. Тя сама избра да отнеме живота си. Нищо не можеш да направиш. Хайде ела, ще те откарам у дома.

Дани избърса сълзите си и поклати глава.

— Ако мислиш така, значи си глупак! — гневно рече той.

Големият мъж внимателно го погледна.

— Знаеш нещо, което не ми е известно?

— Зная много неща, които не са ти известни, но това няма никакво значение.

— За Деби ли?

Главата на младежа клюмна.

— Не, за нея не знам нищо. Просто говоря, за да ми олекне.

— Каза, че съм глупак, ако мисля така. Ако мисля, че се е самоубила?

— Не ми слагай в устата думи, които не съм изричал, шерифе!

— Искам да чуя каквото имаш да ми кажеш, нищо повече.

В отговор младежът се обърна и започна да се отдалечава.

— Върни се, Дани!

— Не викай, шерифе. Ще събудиш мъртвите.

— Веднага се върни, момче!

— Ако случайно не си го забелязал, аз вече не съм момче, Тайри — обърна се Дани. — Отивам си вкъщи, освен ако не си решил да ми пуснеш един куршум в гърба.

Тайри се хвана кобура, а Стоун се сниши още повече. Точно в този момент никак не искаше да бъде забелязан.

Дани изчезна в мрака, а шерифът се обърна и бавно закрачи към колата си. Няколко секунди по-късно моторът изръмжа и патрулката пое към града.

Дали да не си тръгна още сега? Има ли смисъл да чакам до сутринта?

Извървя разстоянието до града, нае стая в малкия пансион, който му беше препоръчал Дани, и седна на мекото легло. През прозореца се виждаше част от главната улица на Дивайн.

Случката на гробищата беше озадачаваща. Дали Дани беше влюбен в Деби Рандолф? Дали момичето наистина се бе самоубило? Защо Дани бе напуснал града, а после се бе върнал?

— Това не ме засяга! — каза на глас той и сам се изненада от силата на думите си. Погледна часовника си. Наближаваше десет. Извади от сака малък транзистор и го включи. След известно въртене на копчето откри някаква радиостанция, която предаваше новини на всеки кръгъл час. Облегна се назад и наостри слух. Убийствата вече не бяха водеща новина — бяха отстъпили първото място на нова епидемия от салмонела, този път причинена от някакви зеленчуци.

Гласът на водещия стана малко по-напрегнат, когато започна да чете последните сведения относно убийствата на високопоставените личности.

„ФБР и Министерството на вътрешната сигурност обединиха усилията си в разследването. Установена е връзка между убийствата на сенатор Роджър Симпсън и директора на Националния разузнавателен център Картър Грей. Причината за тях най-вероятно се крие в миналото, когато и двамата са работили за ЦРУ. Предполага се, че убиецът е техен колега, смятан за мъртъв от години. Властите наблюдават всички летища, железопътни и автобусни гари, както и граничните пунктове. Ще продължаваме да ви информираме относно хода на издирването, което по всяка вероятност ще се окаже «хайката на десетилетието».“

Стоун изключи транзистора и се изправи пред прозореца. Убиецът все още не беше назован по име, но те можеха да го обявят.

Знаят, че става въпрос за Джон Кар, знаят как изглеждам и са затворили всички пътища за бягство.

Не беше мислил сериозно за евентуалното си залавяне. Напротив, в един момент дори беше повярвал, че ще успее да се добере до Ню Орлиънс, където да започне тих и спокоен нов живот. Разбира се, това нямаше как да се случи. Безпокоеше го единствено всеобщото убеждение, че е престъпник. Нима отмъщението винаги се заклеймяваше? Непростимо ли бе поправянето на една несправедливост извън рамките на закона? Стоун знаеше отговорите на тези въпроси. Никога нямаше да го оставят да се изправи пред съдия и съдебни заседатели. Защото тогава можеше да разкаже собствената си история — нещо, което нямаше да му позволят.

Стана и облече якето си. Нуждаеше се от чист въздух и съсредоточаване. Можеше ли изобщо да напусне града сега? Редно бе да се обади на Рубън, но реши да го отложи за следващия ден. В момента просто искаше да се поразходи из притихналия Дивайн.

Излезе на главната улица и забързано пое надясно. Не след дълго се озова извън града. Дърветата от двете страни на пътя се сгъстиха, светлините на къщичките в покрайнините бавно изчезнаха в мрака.

Пет минути по-късно реши да се връща. И точно тогава чу вик, който идваше някъде отпред. Вик на мъж, обзет от ужас.

Стоун се затича.