Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (10)

10

Нокс гледаше как земята чезне под крилете на тримоторния „Фолкън Дасо“, който рязко набираше височина. В луксозния, облицован с ламперия салон имаше само трима души. След като самолетът зае хоризонтално положение, униформеният стюард поднесе кафето и закуската и дискретно се оттегли при двамата пилоти в кабината. Нокс и Маклин Хейс останаха сами. Точно в седем сутринта той позвъни на генерала и получи заповед да се яви на едно частно летище в околностите на Франт Роял, Вирджиния, за чието съществуване дори не беше подозирал. Само пет минути след като слезе от стария си роувър, самолетът се отлепи от пистата.

Беше чувал, че Хейс разполага с офис някъде в района на Вашингтон, но явно предпочиташе да провежда срещите си на 11 000 метра височина. Може би защото това му помагаше да взема по-добри решения или пък просто защото във въздуха се чувстваше по-защитен от чужди очи и уши. Парите за горивото на този полет със сигурност щяха да стигнат за наема на една прилична къща в центъра на Вашингтон, но това явно не вълнуваше високопоставените държавни служители като Хейс, които приемаха Министерството на финансите като бездънна яма, пълна с долари. Поне поддържаше Федералния резерв, който продаваше държавни облигации на китайците и саудитците, за да може в Америка да има високи заплати и ниска безработица.

Бившият генерал беше с типичното за държавните служители скучно облекло: безличен костюм, още по-безлична вратовръзка и черни обувки с бомбета. Белите му чорапи бяха прекалено къси и разкриваха част от гола, лишена от окосмение кожа. Явно отношението му към модата нямаше нищо общо с огромната власт, която притежаваше. Власт, крепяща се единствено на ум и железни нерви.

По време на калоричната закуска двамата си разменяха незначителни фрази. После белокосият Хейс допи кафето си, отпусна се на кожената облегалка и очаквателно го погледна.

— Впечатленията ти от четенето?

— Много са — отвърна Нокс. — Повечето от тях неясни и противоречиви. Информацията е събирана хаотично и е доста объркана. В нея има дупки, през които може да мине самолет, пет пъти по-голям от този.

— И моята първа реакция беше такава — одобрително кимна Хейс.

Натъртването беше многозначително. От предишните си контакти с генерала Нокс беше наясно, че никой няма да обърне внимание на проблемите му.

— Бих казал, че все още не съм наясно с дневния ред — добави той. — Докъде искате да стигнем?

— Как така докъде? — разпери дългите си ръце Хейс. — До истината, разбира се.

— Не ми изглеждате убеден.

— Всичко зависи от твоите разкрития, Нокс. Нали знаеш как стават нещата?

— Грей и Симпсън са мъртви. Защо да им ровим кокалите?

— Защото трябва да знаем. А какво ще правим, след като знаем, вече е друга работа. Която няма нищо общо с теб.

Този човек умееше да поставя подчинените си на мястото им, както винаги.

— Значи се ровя до дупка — заключи Нокс. — Това ли искате да ми кажете, сър?

Хейс просто кимна.

Какво става, сепна се Нокс. Да не би този човек да подозира, че нося някакво записващо устройство? Де да имах този кураж!

В крайна сметка реши да не настоява за ясен отговор. В самолета положително пътуваше и някой от личните бодигардове на Маклин, който при съответната заповед нямаше да се поколебае да му осигури десеткилометров полет без парашут. Е, това вече е прекалено, каза си Нокс. Но беше сигурен, че не иска да провери дали наистина е така.

— Кажи как мислиш да процедираш.

— Разполагам с няколко насочващи следи. Предполагам, че директорът е вън от играта.

Имаше предвид шефа на разузнаването.

— Той едва ли ще ти бъде от полза — кимна Хейс. — Разузнаването започва от дома, но за съжаление неговият дом е празен.

Значи не ме подозира в таен запис.

— Ще започна с агентите на ФБР, разследвали взрива в къщата на Грей, плюс служител на Сикрет Сървис на име Алекс Форд — каза той. — А може би и „Трите шестици“.

— Какво за тях? — изгледа го Хейс. — Официално такова нещо никога не е съществувало.

На Нокс започна да му писва от игрите. Почтителността му към този човек все пак си имаше граници.

— На няколко места в документите се намеква, че някой умишлено ликвидира членовете на бившия секретен отряд със знанието на Грей — намръщено рече той.

— Можеш да провериш тази нишка, но едва ли ще откриеш нещо — сви рамене Хейс.

— Ами секретната операция срещу руснаците преди години?

— Няма смисъл да се ровим в миналото. Това със сигурност би накарало някои от нас да се почувстват зле.

— Не ми помагате много, сър.

По устните на Хейс пробяга лека усмивка.

— Ако беше обратното, едва ли щяхме да те повикаме, Нокс.

— Аз не съм магьосник. Не мога да карам нещата да се появяват и изчезват.

— За изчезването сме се погрижили. Целта е да открием онова, което е останало, и да го накараме да изчезне. Какво ще кажеш за човека, с когото се е срещнал Грей в нощта преди взривяването на дома му?

— Прочутият кинорежисьор Оливър Стоун? — подхвърли с крива усмивка Нокс.

— Преди време е имал малка палатка в парка „Лафайет“. Останал е там повече от всички побъркани като него. Доколкото си спомням, на табелата пред палатката е имало надпис „Искам истината“.

— Търсел е истината точно пред Белия дом? — вдигна вежди Нокс. — Все едно да претърсваш синагога за скрити нацисти! Наистина ли мислите, че този човек играе някаква важна роля?

— Да. Най-вече защото сега не е там.

— Какво друго знаете за него?

— Недостатъчно. Именно по тази причина го смятам за важен.

— Разкопаният гроб в „Арлингтън“?

— Бях там, когато Картър Грей издаде заповедта.

— Каза ли ви защо?

— Той беше от хората, които издават заповеди, без да ги обясняват.

— Кой е бил в ковчега? Джон Кар или друг труп?

— Нито едното, нито другото. Ковчегът се оказа празен.

— Значи Кар може да е жив?

— Може.

— Бил ли е член на „Трите шестици“? От това, което прочетох във военното му досие, е видно, че е отговарял на всички условия.

— Приеми го като работна хипотеза.

— Тоест това е вероятната му връзка с Грей. Имате ли причини да вярвате, че Кар и Стоун са едно и също лице?

— Нямам причини да вярвам в противното.

— Но защо Кар би убил Грей, а вероятно и Симпсън?

— Малцина от отряда „Три шестици“ са приключили кариерата си благополучно. Вероятно Кар не е бил сред тях.

— В такъв случай е чакал твърде дълго, за да натисне спусъка. Освен това е посетил Грей в дома му. Дали няма някаква връзка с последвалото взривяване?

— Според нас не.

— Можел е да ликвидира Грей още по време на срещата им.

— Вероятно тогава още не е имал мотивация.

— А какво се е променило?

— Ти трябва да откриеш, Нокс. Според мен флагът и надгробният камък имат пряка връзка с разкопаването на гроба на Джон Кар.

Нокс се възхити на начина, по който Хейс очертава посоката на бъдещото разследване, но без да му внушава нищо.

— С това мога да се съглася — кимна той. — Но този човек явно е вършил всичко наопаки.

— Вероятно е имал своите причини. Искам периодични рапорти по обичайните канали. Но довечера ще чакам да ми се обадиш. Не се колебай, ако се нуждаеш от помощ. Ще направим каквото можем — в определени граници, разбира се. Вече споменах, че не всички сме на едно и също мнение. В днешно време консенсус в разузнаването се постига по-трудно, отколкото примирие между враждуващите секти в Ирак.

Много окуражаващо. Дясната ръка заповядва да вървя напред, а лявата държи нож, с който да ми пререже гърлото.

Маклин натисна един бутон на облегалката на креслото си и самолетът започна остър десен завой. По всяка вероятност полетът и обсъждането бяха приключили.

Сякаш за да потвърди правилността на тази догадка, Маклин стана и тръгна по пътеката към дъното на салона. Вратата меко щракна зад гърба му.

Нокс гледаше как самолетът се снижава и потъва в облаците над Вирджиния. Половин час по-късно вече беше зад волана на роувъра си и натискаше газта по междущатската магистрала 66.

Беше решил да започне с Алекс Форд и да продължи с кръга на обичайните заподозрени. Но от това, което Маклин каза и остави неизречено, май щеше да излезе, че всички пътища водят към човека, наричащ себе си Оливър Стоун.

Нокс нямаше никакво желание да се изправи лице в лице с бивш член на „Трите шестици“, който е запазил професионалните си умения на такава висота, че въпреки годините си е ликвидирал хора като Грей и Симпсън. Но такива сблъсъци бяха част от професията, а той все пак беше оцелял.

Също като Оливър Стоун.

Разбира се, че времената са опасни.

Пенсионирането му се струваше все по-привлекателно. Естествено, ако го доживееше.