Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (39)

39

С усилие се надигна и седна. Краката и ръцете му трепереха, главата му се цепеше от болка, гадеше му се. Вдигна ръка и докосна буцата на темето си. Върху раната имаше тънка корица съсирена кръв, което означаваше, че е прекарал доста време в несвяст. Наклони гръб назад и направи няколко бавни вдишвания, за да не повърне.

Накрая успя да стане на крака и се огледа. Всъщност направи опит да се огледа. Размаха ръка пред очите си, но не видя нищо. Вдигна я нагоре и пръстите му докоснаха ниския таван.

Намираше се в пещера. Въздухът вонеше и го задавяше. Не, намираше се в мина. Каменовъглена мина. Без никаква представа как да се измъкне навън. Колебливо тръгна напред, после спря.

Трак-трак-трак.

Стоун бавно отстъпи назад. Гърмящите змии със сигурност бяха повече от една. Да си в непрогледен мрак в обсега на толкова опасни влечуги беше истински кошмар. Повечето хора биха замръзнали на място, чакайки ухапването и смъртта. И той се уплаши. Но не се парализира от страх. Разпери ръце. Дясната докосна стената, а лявата се размаха във въздуха. Извъртя се натам и пръстите му докоснаха грубия камък. Фактът, че галерията беше тясна, не му помагаше особено. Отново вдигна ръка и докосна тавана. Знаеше, че гърмящите змии не виждат добре в тъмното. Но можеха да усещат топлината на тялото и да регистрират движенията му по земните вибрации.

Намираше се в смъртна опасност. Можеше да бъде ухапан многократно, без никакви шансове да се измъкне навън. Колко време щеше да измине, преди да открият тялото му? Или костите му? Ето защо не го бяха убили веднага, оставяйки трупа му да бъде намерен от някого. Целта е била да умре, без да бъде открит. Хората щяха да решат, че просто е напуснал града. Никакви обяснения, никаква нужда от алиби. И не само това. Онези, които го бяха нападнали, можеха просто да го захвърлят в някоя шахта без изход, а не да използват гърмящи змии. Но тук имаше злоба, желание да му причинят не само смърт, но и ужас. Искали са да го застигне чудовищна смърт в пълен мрак и самота. После го връхлетя паниката. Но не по очевидните причини.

Аби.

Той беше останал при нея и те го знаеха. Вероятно бяха решили, че й е споделил някои неща. Не беше сигурен точно какви, но тя наистина беше в опасност.

Пръстите му продължиха да опипват тавана, докато не стигнаха до нещо, което приличаше на подпорна греда. Една от гредите, които крепят галериите и пречат на хилядите тонове скална маса да се срутят. В душата му нахлу благодарност, многократно усилена от факта, че на гредата с метална пластина беше прикрепена телена клетка — от онези, в които се поставят електрически крушки. В тази нямаше крушка, но в момента той се нуждаеше най-вече от телената клетка.

Започна да се изтегля назад, по-далеч от змиите.

Ръката му продължаваше да докосва тавана. На метър и половина по-нататък напипа още една греда, също снабдена с метална клетка. После трета, четвърта…

Преценил, че гърмящите змии са поставени така, че да му препречват изхода, Стоун предпазливо тръгна напред. Тези влечуги бяха напълно глухи и не чуваха дори собственото си тракане, което бе предназначено за жертвите или хищниците. И което предупреждаваше, че са там, свити на кълбо и готови да нападнат. Всяка стъпка напред увеличаваше опасността да получи порция отрова в краката си. Не след дълго се върна при първата греда, която беше напипал. Вкопчи пръсти в телената клетка. Отправи едва безмълвна молитва металната й основа да издържи, набра се нагоре, притиснал колене към гърдите си. Ранената ръка беше пронизана от нетърпима болка, но той я прогони, съсредоточавайки се изцяло върху това, което му предстоеше. В специалния отряд „Три шестици“ беше преминал през възможно най-тежките изпитания на полигона в Планината на смъртта. Инструкторите там притежаваха невероятни умения да причиняват болка — както физическа, така и психическа.

Залюля се напред-назад, постигна нужната инерция и скочи напред с протегнати ръце. Все едно, че изпълняваше упражнение на успоредка в тренировъчния лагер. Пръстите му се вкопчиха в следващата метална клетка. Краката му останаха притиснати към тялото, инерцията се запази. Нямаше никаква представа дали гърмящите змии могат да атакуват обекти във въздуха, но не искаше сега да научава.

След като преодоля четири подпорни греди, като без малко да изпусне една от тях, той спря и се ослуша, увиснал с прибрани крака над непрогледния мрак. Тракането беше престанало, но той не посмя да скочи на земята, продължавайки да се люлее. После внимателно освободи едната си ръка и я протегна напред. Пръстите му докоснаха каменната стена.

По дяволите!

Дали не беше тръгнал в погрешна посока? Дали змиите не бяха пропълзели покрай него към дъното на галерията, докато е бил в безсъзнание? А може би онези, които го бяха захвърлили тук, бяха проявили достатъчно съобразителност да оставят змиите в посока, обратна на изхода? Не, не. Дали пък не сънуваше кошмар, от който щеше да го освободи събуждането?

Пръстите му отмаляха и той предпазливо скочи на пода. Разпери ръце, опитвайки се да определи ширината на галерията. Докосна с длан сляпата стена отпред, но другата му длан не напипа нищо. След миг на озадачение истината проблесна в съзнанието му.

Идиот!

Това беше само един завой. Пое напред, следвайки извивката на стената. Напрягаше слух, но всичко тънеше в тишина. Десет минути по-късно се блъсна в дървена преграда.

Входът на мината беше закован с дъски, под които се процеждаше бледа светлина. Спря да обмисли възможностите си. Беше сравнително лесно, тъй като нямаше никакви. Оттегли се няколко крачки назад, засили се и полетя към преградата. Резултатът беше плачевен: озова се на задните си части със силни болки в рамото. Понечи да се надигне, после изведнъж застина. Пръстите му се ожулиха в някакво дълго и тънко желязо. Разбра какво е в мига, в който ръката му се уви около него. Стоманена щанга с плосък край, наподобяващ върха на гигантска отвертка.

Пъхна я в процепа между дъските и страничната греда и натисна здраво. Пироните едва забележимо поддадоха. Премести плоския край на щангата малко по-нагоре и опита отново, този път наблягайки с цялата тежест на тялото си. Краката му започнаха да буксуват във въглищния прах. Резултатът дойде двайсет минути по-късно с цената на много пот — горният десен ъгъл на дървената преграда най-сетне поддаде и в мината проникна лъч светлина. Окуражен от постигнатото, Стоун поднови усилията си, включвайки и контузеното си рамо. След още двайсет минути крайната дъска най-сетне се откърти. Той се промуши през процепа и падна по гръб в прахта.

Изпусна дълбока въздишка на облекчение и примигна няколко пъти, за да нагоди очите си към ярката светлина. Мястото беше абсолютно непознато. Черен път, който наистина беше черен, водеше към входа на мината. Този цвят се дължеше на микроскопичните парченца въглища, набивани в глината години наред от колелата на тежки камиони. И в крайна сметка червеникавата глина беше почерняла. Както собствените му дрехи в момента, покрити с плътен слой прах. Изтърси ги, доколкото можа, и пое по пътя. Беше нащрек, тъй като не се знаеше дали онези, които го бяха довлекли тук, не чакаха да видят дали ще успее да се измъкне от смъртоносния капан.

След километър и половина гористата местност свърши и той излезе на алея, покрита със ситен чакъл. Ръката му внезапно потъна в джоба на якето. Празното шишенце от тиленол липсваше. Страхотно! Първо му разбиха главата, а сега се оказа, че са му откраднали единственото веществено доказателство, което беше открил, докато обикаляше все по-опасното градче Дивайн.

Добра се до ресторантчето в каросерията на един раздрънкан пикап, който го взе на автостоп. Влезе през задния вход, но Аби я нямаше. Потърси я на домашния телефон, но никой не вдигна. Изскочи навън и хукна към караваната на Уили. Пикапът му все още беше паркиран отпред. Скочи зад кормилото и потегли с пълна газ към Ферма в лятна нощ. Аби тъкмо излизаше от къщата и се насочваше към колата си.

— Какво е станало с теб, за бога? — втренчи се в него тя.

Изслуша краткия му разказ със зяпнала уста.

— Господи, Бен! — простена. — Какво става тук?

— Ти говори ли с Дани?

— Преди известно време. Тъкмо се канех да отида при него.

— Търсих те от ресторанта.

— Стори ми се, че телефонът звъни, но си сушах косата. Какво мислиш да правиш?

Стоун се замисли. Какво да прави, наистина?

— Ще се срещна с Тримбъл и ще ида да видя докъде е стигнал Тайри. — Хвана ръката й и загрижено добави: — Трябва да бъдеш много внимателна, Аби. Знам, че имаш пушка, но дали не ти се намира и някой пистолет?

— Сам имаше два. Горе са, в гардероба.

— Можеш ли да стреляш с тях?

— Задаваш излишен въпрос. Всяко планинско момиче умее да борави с оръжие.

— Приемам отговора за положителен. Спомена, че пистолетите са два. Ще ми дадеш ли единия?

— Не се сещам за друг човек, който да се нуждае от оръжие повече от теб.

Влязоха в къщата и Стоун разгледа пистолетите. После ги зареди и подаде единия на Аби.

— Бих искал да поддържаме постоянен контакт, но нямам мобилен телефон — каза той.

— Вземи този на Дани. Той е в стаята му. — Тя огледа мръсните му дрехи. — Не можеш да отидеш при Чарли в този вид. Вземи един душ и се преоблечи.

Стоун погледна към пикапа — не се беше сетил за сака си. Отиде да го потърси, но той беше изчезнал от каросерията.

— Нямам какво да облека.

— Ела. На ръст си горе-долу като Дани.

Аби го въведе в стаята на сина си и отвори гардероба. Когато Стоун излезе от банята, на леглото имаше голям плик с грижливо сгънати дрехи. Отвън бяха оставени чифт панталони, риза, чорапи и бельо.

Облечен и снабден с телефон и пистолет, Стоун я прегърна.

— Благодаря ти. Ще се видим по-късно в болницата — рече той.

Изчака я да потегли, след което подкара в обратна посока, към редакцията на Тримбъл. След срещата с него възнамеряваше да се отбие при Тайри. Вече нямаше право на грешка. Иначе възможностите бяха: два метра дълбок трап или килия в някой федерален затвор, на чиято стена ще може да задрасква дните.