Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава осма

Вече се готвех да полегна, но осъзнах, че чувам някакъв приглушен тътен отвън. Не се учудих — вратата на каютата и външният люк на въздушния шлюз бяха отворени. Налитащата звукова вълна почти люлееше кораба. Точно като шума на наближаваща моторизирана армия. Тежки удари наблизо заблъскаха по тъпанчетата ми.

Това вече бе непоносимо за нервите ми. Изтичах към въздушния шлюз и на косъм се разминах с трясналата в корпуса на кораба секция от сцена!

Група работници вдигаха пушилка в старанието си светкавично да сглобят висока осем фута, разглобяема наблюдателна площадка с широки стъпала, спускащи се до пода на хангара.

Вдигнах очи. О, богове! Портата на оградата беше широко зейнала към външния свят! И камиони на различни фирми се вливаха през нея по шест в редица!

А около хангара вече паркираха десетки други.

Множество работници стоварваха елементи от сглобяеми сцени и барове — очевидно превръщаха предната част на хангара в най-гигантската зала за напиване с „Тап“, позната в досегашната история! Единият от баровете беше дълъг над двеста фута! Имаше и сцена, издигната на трийсетина фута и достатъчно широка да приюти половината танцьорки на Волтар. А суматохата продължаваше, нови камиони прииждаха безспир!

Неспособен да овладея паниката си, аз се втурнах към пилотската кабина. Хелър тъкмо управляваше нагласяването на антиметеоритните защитни плочи пред илюминаторите.

Креснах:

— Не можеш да уреждаш тук купони за изпращане! Аз се пошегувах! ТОВА Е СЕКРЕТНА МИСИЯ!

Той прекъсна заниманието си и ме погледна изумено.

— Но ти потвърди поръчките за празненството. Онзи ден подпечата цяла пачка. И само преди час те видях да одобряваш още от тях!

— Ломбар ще ме убие! — изкрещях с пълен глас.

— Съжалявам — каза той и явно беше искрен. — Обаче нали разбираш, този кораб си няма име. Когато ни го прехвърлиха от флота, загуби досегашното си обозначение и не е кръстен повторно. А няма нищо по-лошо за късмета от това, да хвъркаш напред-назад в кораб без име. Всеки от флота ще ти го каже. Може и да избухне.

Да им „бибип“ и обичаите във флота! Не че успявах да се отърва от мисълта, колко лесно би могъл да се взриви този влекач.

Хелър помълча.

— Наближава осем. Церемонията по кръщаването ще започне около десет и към обед ще можем да тръгнем.

Аз не спирах да въртя глава.

— Ще ти кажа какво ще направим — утеши ме Хелър. — Ще гледаме всичко да мине по-скромно. Нещо като малко семейно тържество. Така добре ли е?

Знаех, че нямаше възможност да отменя подпечатаните поръчки или да спра напиращите камиони. Предполагах, че стотици техници и работници на предприемачите са тук с домочадията си. И всички хора от хангара. Щеше да стане по-лошо, ако се опитам да предотвратя опасността. Кимнах.

— А, между другото — сети се той, — къде е нашият екипаж? Очаквах да пристигнат по-рано, за да се подготвят за старта.

Нямаше какво да му отговоря. Буквално плувах през плътния шум, докато се смъквах по вече отвесния коридор към каютата си. Беше невъзможно да заспя, колкото и да бях преуморен. Свлякох се в креслото.

Незабавно станах — усетих нещо под задника си.

Малко шишенце.

Но как е попаднало тук? Доскоро го нямаше, нали пак на това кресло седях. И не се сещах от коя част на багажа ми е могло да се изтърси.

Припомних си с ужас думите на Ломбар — негов шпионин щял да ме следи през цялото време, без да знам кой е!

Това с шишенцето намек ли беше?

На него пишеше:

„И. Г. БАРБЕН, НЮ ЙОРК

АМФЕТАМИН, МЕТЕДРИН

5 милиграма, 100 таблетки“

Усъмних се, че беше същото, което Ломбар си подмяташе предишната нощ.

Знаех това-онова за дрогата. Стимулира нервната система, като усилва въздействието на норепинефрина — неврохормон, който възбужда част от симпатическата нервна система. Някои го наричат „шпора“ на своя жаргон. Винаги съм се отнасял с подозрение към тези вещества и гледах да стоя настрана от тях.

Но сега тънех в отчаяние. Как щях да преживея следващите четири часа? Хванах специалния нож. Изтърсих на дланта си едно оранжево сърцевидно хапче и си отрязах една трета от него.

Пъхнах го под езика. Горчиво. Почаках да се разтвори в слюнката.

Невероятен горещ поток заструи във вените ми. Пулсът ми се ускоряваше.

Ах, колко по-добре се почувствах! Самоуверен. Дори леко възторжен. Изчезна всяка тревога, откъде се е пръкнало това шишенце и дали го е подхвърлил шпионин със задачата да ме убие.

Каква чудесна, приказна дрога беше тази „шпора“!

Реших, че е най-добре да се облека. Не подхождаше да тичам наоколо по гащи. Вгледах се в полковнишката униформа на Смъртния батальон и тя ми се стори превъзходна. Точно каквото ми трябваше.

С грациозни движения, наглед забавени, а всъщност малко трескави, се намъкнах в прилепващия като кожа панталон. Е, не прилепваше, защото ми беше с три номера по-голям, но това не ме вълнуваше. Нахлузих ботушите — единият по-голям, другият по-малък.

Ала и това ми изглеждаше в реда на нещата.

Извивайки се като танцьор, облякох и туниката. Твърде тясна. Бродерията обаче беше страхотна, особено червеникавите кинжали по гърба. Едва не се задуших, докато си закопчавах яката, но какво значение имаше? И без това дишах учестено.

И черният шлем се оказа прекалено широк, ала аз сложих вътре кърпа, за да не ми пада на ушите.

Огледалото ми показа, че нарисуваният череп е огромен, но красив. О, колко добре се нареждаше всичко в този свят!

Преметнах през врата си знака за своя ранг, увлечен в няколко интересни безтегловни танцови стъпки — дотогава не знаех, че умея и това.

Коланът ми се стори малко объркан, но изключително интересен. Сплесканите кървящи черва ме затрудниха. Отдясно наляво ли се кръстосват или обратно? Няколко пъти ги разплитах от верижката на знака и накрая успешно нагласих колана.

Открих, че имаше и пакет с допълнително снаряжение — червени метални ленти с шипове, покриващи кокалчетата на юмруците, червена торбичка с олово, висяща на дясната китка, церемониален сребърен кинжал с кървави петна и красиво гравиран девиз „Смърт на всеки“, с който батальонът беше известен. Окачих го на колана.

И огледалото сякаш изпадна в блаженство от величествената гледка. Да, Ске можеше да се похвали с изтънчен вкус!

Случайно погледнах часовника и се учудих — минал бе почти час, докато се облека. Веднага се изкатерих по коридора, едва докосвайки перилата.

Наблюдателната площадка вече беше стабилно закрепена пред въздушния шлюз. Стъпих на нея и се зарадвах на приятното зрелище.

Всички сцени и барове бяха готови, дори и редицата съблекални за танцьорките. Камионите бълваха изобилие от напитки.

Работници опъваха безкрайни редици гирлянди и знаменца.

Преброих пет оркестъра, които се настаняваха по сцените. И два хора с по петдесетина певци: единият съставен от гвардейци на флота, другият — от войниците в базата на флота. Несъмнено щеше да има предостатъчно музика. Винаги съм обичал музиката.

Мнозина предприемачи, изпълнявали поръчки за кораба, сега прииждаха насам. Стотици работници със семействата, а може би и с роднините си. Аха, и тълпите от хангара се събираха. Ами там! Екипажите от корабите на апарата излизаха от казармите си. Всички подраниха! Все едно, прекрасни хора. До един.

Да. Возила от флота изригваха водопади от офицери и космонавти в сини униформи. Добре дошли, добре дошли! Чудесна опора на държавата е този флот.

Ето го и нашия екипаж! Изнизаха се от полицейска кола на апарата. Бързо извлякоха торбите си и ги нарамиха така, че никой да не види лицата им. Прегърбени се качиха по осемдесетте фута стъпала. Петима бивши пирати с висящи смъртни присъди.

Пристъпих напред да ги приветствам. Познавах тяхната раса — антиманко. Главите им са доста тесни горе и се разширяват постепенно в триъгълник към широките, груби челюсти. Кожата им е забележително мургава. Тежат средно около триста фунта и стърчат над земята на шест фута и осем инча. Омразата прелива в малките им тесни очички. Антиманко усещат, че Вселената се отнася несправедливо към тях. Исках да им покажа, че това не важи за мен!

Казах им благодушно:

— Аз съм офицер Грис. Очаквах ви.

Дали от тона ми или от нещо друго, но водачът погледна моята протегната ръка, после дрехите ми и отскочи толкова внезапно, че щеше да събори останалите. Поукроти нервите си, тихо заповяда нещо, всички се втурнаха край мен и потънаха в кораба. Отвътре долетяха приглушени сквернословия.

Озадачих се. Погледнах и аз ръката си. Нищо й нямаше, ако човек не се вгледа в червените шипове. Нищо лошо не намирах и в униформата си. Всъщност мислех, че е много елегантна, особено бродираните по нея бесилки.

Настроен снизходително, отново огледах обширното пространство под мен.

Появи се Снелц, който водеше след себе си цяла рота. Милият Снелц! Винаги се чувствах по-сигурен, когато се мяркаше пред очите ми.

Почакай малко! По дяволите блаженството, какво правеше той с тази рота? Полагаше му се взвод. Напрегнах зрението си. Дори и от петстотин фута различих червеникавия блясък в лъчите на утрото — капитански знак!

Абсолютна увереност се настани в главата ми — Снелц е казал на Ломбар за графиня Крек! Иначе как се е добрал до повишението? СНЕЛЦ БЕШЕ ШПИОНИНЪТ!

Отстъпих крачка-две. Натъкнах се на някого. Обърнах се и различих леко мъглявото лице на Хелър.

— Снелц е повишен!

Хелър се разсмя.

— Знам. Дадох му петстотин кредита да си купи следващия ранг. Заслужи си го.

Главата ми се замая. Значи не беше Снелц, но тогава кой имаше заповед да ме убие?

Видът на Хелър ми се стори странен. Беше се преоблякъл в парадна униформа на флота. На главата му се мъдреше кръгла плоска шапка без козирка, килната надясно и закрепена под брадичката със златна лента. Прилепнала по тялото, дълга до кръста туника, светеща от златни шевици на награди върху тъмносин фон. Звездата за петдесет бойни задачи заслепяваше на гърдите му. Широки червени лампази се спускаха по външната страна на крачолите му. В парадната си униформа Хелър представляваше гледка, от която всяко момиче би припаднало незабавно.

Но най-странен беше погледът му, вперен в мен.

— Защо си се намъкнал в парадна униформа на Смъртния батальон?

— Снелц — отвърнах. — Значи там има много къркане в ония кораби с танцьорки?

— Добре ли си? — настояваше Хелър.

— Ами да, Ломбар си е добре. К,вото каже Снелц, това става. Става им на мечките с тия танцьорки. Разбира се, ако оркестрите не излетят.

Да го „бибип“, май ломотех прекалено бързо.

— Я най-добре седни — каза Хелър. — Тук, до перилата. Не, недей да падаш! Стой така, ще те настаня на този сгъваем стол. Сега седни и се отпусни малко. Това скоро ще свърши и веднага потегляме.

Не разбирах какво го безпокои. Светът беше хубав.