Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава седма

Денят стремително напредваше. В четири часа следобед Хелър направи оглед на кораба. Когато излезе, всички погледи с очакване се втренчиха в него.

— Чудесно свършена работа! Приемам го! Увеселението започва!

Хангарът закънтя от могъщия крясък на двеста души. В луда, щастлива тълпа те се струпаха около тезгяха и започнаха да отварят с пукане кутийки „Тап“. Имаше разни мезета и смешни шапчици. И през следващите два часа хангарът се превърна в кошмар от викове, песни, тостове за здравето на Хелър и за успеха на „Влекач едно“ и каквото успяха да измислят, само не и за апарата.

Стражите още бяха по местата си около кораба, но нито един без кутийка „Тап“ в ръка. А капитанът от охраната, вече с леко несигурна походка и с пълна уста, се опита да ме прегърне през рамо.

— Ама много е готин тоя Хелър, бе!

Дръпнах се настрани.

Хелър не се виждаше никъде. Малко преди това го забелязах да пренася заедно с моя пилот багажа от аерокара и още някакви нови кашони във влекача. Сега сигурно се занимаваше с нещо вътре в кораба.

Моят пилот — да пукне дано, вече би трябвало да го наричам пилот на Хелър — беше твърде зает през този ден. Бе летял едва ли не десетина пъти до града. Дори се захвана да раздава „Тап“ в началото на увеселението. Но вече очевидно се бе освободил от задълженията си — беше си взел кутийка и неспирно посмукваше от нея. Дойде при мен ухилен като щастлив идиот.

— Имате ли някакви заповеди за мен?

— Не — ледено отвърнах аз.

— Та значи ще се върна в стария добър аерокар и ще си подремна.

Фъфленето му издаваше, че тази кутийка не му е първата за деня. Хелър беше явен рушител на дисциплината. Пилотът нито ми поиска разрешение, нито отдаде чест, нито се обърна към мен с „офицер Грис“.

И колко от паричките на Хелър бяха отишли за днешните измишльотини? Поне триста и петдесет кредита. Пари на Хелър ли? Мои пари! Разпилени по вонящо парче захвърлен на боклука метал!

Веселбата най-после позатихна. Хората от апарата се пръснаха на всички страни с тъпи весели физиономии. Слънцето слизаше към залез. Поне това свърши, казах си. Но грешах!

Чух как някой наблизо отброява маршова стъпка — „Хей-хо, хей-хей-хо“. За момент помислих, че гвардейци от флота идват да спасяват Хелър. Само те отброяват по този начин!

Бум-тряс, бум-тряс на войнишки обувки. На вратата на хангара се появиха Снелц и осем негови стражи, половината от взвода. Приличаха на истински боен строй, тежките им обувки се стоварваха върху бетонния под, а ехото накъсано се мяташе между стените.

Сетих се, че и Снелц преди бе служил в Гвардията на флота. Размахваше офицерски жезъл, който всъщност си беше дълъг взривострел, и го въртеше в главозамайващи арки, както обичат да правят онези фукльовци. Ама че умилителен символ на идеалния майстор по маршировка!

А половината от неговия взвод… Олеле, носеха защитни шлемове и бластерни пушки! Направо като от реклама на елитни командоси. При това и осмината.

Капитанът от охраната на хангара стоеше тежко облегнат на влекача, с полупразна кутийка в ръка. Беше единственият останал от поставените стражи. Подскочи изумено, особено като видя такова изпълнение от войници на апарата.

— Взвооод, стой! — кресна Снелц. — При нооо-зе!

Със светкавично завъртане и пукане на опънати ремъци, типични за гвардейците, взводът сне бластерните пушки от раменете си, завъртя ги надолу през ръка, после зад гърбовете си пак ги обърна с ловки движения на китките и едновременно стовари прикладите до десните обувки с гръмовен екот. Не бях виждал такава глупост от парадите на гвардейците в академията.

— Свооо-бооод-но! — изрева Снелц.

Всяко дуло щръкна напред, всяка лява обувка помръдна на половин ярд встрани и тътнещо се стовари върху бетона.

Снелц се обърна към изцъклените очи на капитана.

— Тук сме, за да ви сменим, сър! — и чевръсто отдаде чест с взривострела.

Въпреки това стряскащо представление на обикновено мърлявите, пияни, престъпни боклуци на апарата от „Лагер Убийство“, мъничко се зарадвах, като ги видях. Това беше половината от взвода, която поемаше охраната през нощта. А на сутринта щеше да ги смени другата половина. Така щяха да сноват напред-назад всеки ден. Не се съмнявах, че въздушното им возило е някъде отвън. Поне с това нямаше да си имам грижи. Хелър щеше да бъде непрестанно под внимателна охрана. Но смътно се зачудих на защитните шлемове и на доведената до крайност школовка на тези осем мъже.

Осем? Но в тази част от взвода бяха останали седмина, след като разбих черепа на онзи часови. Способните офицери от апарата винаги забелязват подобни подробности. Вглеждах се в тях, но през затъмнените маски на шлемовете беше трудно да разпозная лицата. Както и да е, Снелц си е намерил заместник на пребития страж.

Невярвайки на очите си, капитанът отвърна на приветствието с кутийката „Тап“ в ръка.

— Постът си е само ваш, сър — каза той, пародирайки гвардейските навици.

Снелц се обърна. Жезълът му се завъртя и се издигна нагоре.

— Мииир-но! Поооо местата!

Жезълът пак се врътна и посочи фигура в средата на редицата.

— Страж Ип! Твоят пост е в кораба! Марррш!

Стражът великолепно пое обратно нагоре пушката и в същото време петите му се събраха с тракане. Последва невероятно сложно обратно завъртане на тежкото оръжие — около гърба, през другата ръка — и войникът го нарами, отдаде чест с отработено до съвършенство движение и с твърда маршова стъпка пое към входния люк, влезе във влекача и трясна вратата зад себе си.

Стъписах се, защото се случи нещо странно: всички останали стражи от взвода и самият Снелц нададоха възторжен вой! Като с магическа пръчка военната им дисциплина изчезна. Подскачаха нависоко и се пляскаха по раменете, бластерните пушки се запремятаха из въздуха. После стражите се впуснаха в дивашки танц, крясъците им не спираха нито за миг. Дори Снелц се смееше и танцуваше сам със себе си някакъв налудничав валс.

Тогава капитанът, който пак се беше присламчил към тезгяха, им извика:

— Ей, тук е останал още „Тап“!

И цялата група се изниза с кикот към пиенето.

Едва в този момент започнах да загрявам за какво е бил целият напрегнат ден.

Втурнах се към люка. Дръпнах го бясно и нахълтах вътре. Тежката плоча трясна след мен. Отворих вътрешната врата и се вцепених.

В коридора стоеше Хелър. Обръснат, току-що изкъпан, в блестящ син вечерен костюм.

А до него „стражът“ смъкваше от главата си защитния шлем. Изпод шлема рукна поток руса коса и се разпиля по раменете и ето я — графиня Крек!