Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава шеста

Когато возилото на стражите ме остави пред канцеларията, откровено казано, бях един съсипан Солтан Грис. Нощта напредваше. Би трябвало да си приготвя багажа и да се преместя във влекача преди старта. Вместо това половин час седях пред бюрото си и гледах с невиждащи очи.

Чувствах, че във всичко имаше някаква грешка. Нищо не би могло да се окаже по-страшно от положението на безпомощна кукла в ръцете на побъркан. Неочаквано вдъхновение ме накара да извадя някои учебници по психология от „скривалището за моркови“, както сам наричах дупката под пода.

Още половин час се рових в земните премъдрости. Проверявах — шизофрения произхождаше от шизеи (разделям) и френ (съзнание). Определяха я като раздробяване на съзнанието или откъсване от действителността. Параноята е хронична психоза с характерни, привидно разумни заблуди за преследване или собствено величие. Мегаломанията често се проявява като желание за власт над света. Слухови халюцинации означава да чуваш гласове, които не съществуват. С изключение на последния, всички тези термини се обединяват в „синдрома на Хитлер“. Някога той бил един от войнствено настроените вождове на Земята. В учебниците определяха него и неколцина от приближените му като параноидни шизофреници, за да обяснят извършените от тях масови убийства (те упорито се стараели да изтребят цели раси).

Да! Използвах правилно всички термини. Значи Ломбар Хист беше луд.

Но това не ме утешаваше.

Ако започнеше да гълта от онези амфетамини, наркотика, който наричат и „шпора“, особено сърцевидните оранжеви хапчета метедрин в шишенцето, щеше да се превърне в буйстващ идиот!

Още час останах потънал в униние.

Какво можех да направя?

Нищо!

Не, не беше нищо!

Налагаше се да размърдам кости, за да докарам докрай тази мисия, иначе щях да умра. Твърде ясно ми го набиха в главата.

Напиращото напрежение ме подхвърли от стола. Отдавна мина полунощ. Вихрено препуснах надолу по хълма към стаята си, за да си опаковам нещата. Дори забравих, че Ске беше кацнал пред канцеларията с аерокара. Разтревожен от начина, по който изхвърчах с трясък, той вдигна машината и се спусна в страничния двор на хотела.

Трескаво събирах принадлежащите ми вещи и ги хвърлях в чантите. Замалко да прибера при смачканите кутийки и уредите за наблюдение на Хелър, но усетих, че е време да се овладея. Грижливо ги опаковах в невзрачно кашонче с надпис „Чупливи сувенири“.

Ске стоеше, облегнат на вратата. Обърнах се към него:

— Помогни ми да се махна оттук и да отида в кораба. Ако не побързам, въобще няма да поспя тази нощ.

— Ама искате да ми кажете, че наистина дълго ще отсъствате? — попита той. — Години? Страхотно! О, че аз ще се скъсам да помагам!

И веднага се включи в суматохата. Едва ли заслужавах толкова гадно отношение. Ръцете му вече не бяха бинтовани, следите от ударите ми не се виждаха, без да броим един-два счупени зъба.

Намеси се друг глас:

— Ще си отспиш, колкото искаш, на наровете за длъжници. Веднага да ми платиш просрочените наеми! — Естествено, оказа се Мийли.

Влезе решително и вдигна кашончето с „Чупливи сувенири“. Притисна го здраво към бюста си. Възнамерявах да си го взема, но навреме забелязах дръжката на бластерен пистолет в джоба на домакинската й престилка.

Ске досъбра всичко в чантите заедно с немалки количества прахоляк от пода и благоразумно се изнесе от стаята с тях.

Мийли и аз не мърдахме, наежено кръстосали погледи. Всъщност само тя се ежеше. Аз треперех. Не можех да потегля без моята част от комплекта за наблюдение.

— Петдесет кредита — съобщи ми безмилостно тя.

Признах поражението си и извадих портфейла. И толкова пари не ми бяха останали. Мисълта, че тази тиранка пак се гаври с мен, отпуши поток горчиви спомени. Да, длъжник й бях. Наистина имах да си връщам. О, какво ли не бих дал, за да…

Внезапно съзрях фалшива стотачка, зацапана в ъгълчето с кръв от хипнотизатора. Вече се борех с пълзящата по лицето ми тържествуваща усмивка. Бутнах в ръката й фалшивата банкнота.

— Давам ти това за спомен от приятното ми прекарване в твоя хотел. Ако решиш да ми запазиш стаята, докато се върна, ще ти бъда благодарен. Но и без това си заслужаваш благодарността ми. — Щяха да я премахнат още щом се опита да пазарува с банкнотата.

Тя я огледа, но не беше обучен касиер. Вдигна поглед към мен, странно наклонила глава.

— Довиждане, Мийли. Дано се радваш на близкото си бъдеще!

Излязох с кутията подмишница. Полетяхме в лунното небе. И втората луна на Волтар се показа над хоризонта, хангарът на апарата представляваше сложна плетеница от двойни сенки. Изненадах се, че е станало толкова късно — почти четири сутринта. Имах предостатъчно причини да се чувствам зле, но липсата на сън само правеше товара в душата ми по-тежък.

Ске отказа да ми помогне в пренасянето на багажа до кораба. Сам си намерих ръчна количка, стоварих всичко върху нея и я избутах до въздушния шлюз. Канех се да вляза с първите чанти, но побеснях — Ске се влачеше след мен с ръце в джобовете.

— Веднага пренеси това вътре! — заповядах.

Той не отговори. Щеше ми се да го убия.

Внезапно взех решение. Прикрих чувствата си. Сега му беше времето да си разчистя сметките с този тип за заяждането през последните седмици.

— Ске — казах му, — ти си огорчен, задето не те направих богат. Всъщност много съжалявам, че не ти помогнах да насочиш кариерата си натам, където заслужаваш. — В лапите на дяволите, прибавих сам на себе си. Пак извадих портфейла. — Знаеш, че наскоро се сдобих с пари, ала те не ми трябват на планетата, на която отивам. — Вярно, но и тук не ми вършеха работа. — Длъжен съм да те възнаградя за службата. Не бива да проявявам скъперничество.

Хванах накуп остатъка фалшиви банкноти. Петната от кръв не плашеха Ске, а той също не беше обучен касиер. Връчих му пачката.

Погледна първо нея, после мен. С едното око, после с другото, като че се съмняваше в зрението си.

— Добре, сега качи багажа ми в кораба. Хайде, де!

Пъхна парите в джоба си и вдигна чантите. Аз прегърнах кашончето с уредите и го последвах.

На последната каюта преди отварящата се с глас врата видях прясно залепена временна табела „ОФИЦЕР ГРИС“.

Ске пусна товара си на пода и след още два курса донесе всичко. Изпратих го до въздушния шлюз.

— Довиждане, Ске. Каквото и да ти се случи, надявам се да е напълно заслужено.

Той се отдалечи през хангара, без да погледне назад.

Как става така, недоумявах, че Хелър дава пари на хората и те са щастливи, а когато аз им дам пари, гледат ме чудато? Би трябвало да проверя в книгите по психология.