Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава трета

Събудих се от гръмовния удар на тялото си в пода. Вече беше ден. Някой ме бе съборил от бюрото.

— Нали знаете, че не можете да спите тук! — свадливо измрънка старият Боуч.

— Че това си е моят кабинет! — измърморих от пода между тромавите му крака.

— Сега се дръпнете от бюрото — каза той. — Трябва да сложа върху него тези книжа.

Така си беше. Стоеше с висока цял ярд купчина документи и формуляри. Чак тогава ми просветна какво ми казваше. Нужен му беше плотът на бюрото, за да стовари всичко това отгоре.

Изпълзях настрана и станах.

— Доста хартии носиш.

Той вече подреждаше книжата по категории.

— Можете и по-често да се навъртате насам, та да подпечатвате документите. Останалата част от вашата работа мога и сам да я свърша. Но не мога да заместя вашата електронна карта. Нали още помните как да я притискате към лист хартия?

Май се опитваше да остроумничи.

И Боуч си имаше някакви причини да не ме харесва. Извисява се — или по-добре да кажа прегърбва се — на повече от шест фута от земята. Две рошави чепки сива вълна стърчат над ушите му. Носът му е толкова остър, че спокойно можете да режете хартия с него. Отгоре на всичко носи черни капаци, за да не му блести светлината отстрани в изцъклените черни очи. Той никога не говори, само хапе. Винаги съм предполагал, че преди около осемдесет години е имал амбициите да стане офицер, но не стигнал по-високо от поста главен чиновник на Отдел 451. Заключих, че страдаше от най-обикновена завист.

Стърчеше над мен заплашително, за да се увери, че ще седна да подпечатвам.

— Можеш поне да ми донесеш от „главотръса“ на чиновниците — подхвърлих му.

— Фондовете на канцеларията са напълно изчерпани. Чухме, че са ви преместили на друго място, и си направихме тържество. После се оказа, че са ви оставили начело на отдела, и трябваше да удавим в нещо мъката си. Значи няма „главотръс“, нито горещ, нито утайка даже.

Настаних се на стола, извадих електронната си карта и започнах да подпечатвам. Бях гладен и се запитах дали хартията става за ядене. Ако ставаше, можех да си устроя истинско пиршество с купчината пред мен. Апаратът работи, ходи и спи само с планини от формуляри, документи и записки и почти всичко в тях е лъжа.

Снабдителни требвания за вече откраднати имущества, заверки на щатове за заплати, които никога не се изплащаха, суми, предназначени за доносници, които потъваха в джобовете на надзираващите ги служители, списъци на персонала, раздути двойно от действителния брой работещи, „разходи за клиенти“ от шефа на базата ни в Турция, които всъщност харчеше за местните проститутки. Тонове книжнина, обичайните безсмислици на апарата.

След почти час едва бях преполовил купчината. Тъкмо щях да стоваря картата си върху следващия лист, когато многобройните суми, изредени в него, привлякоха вниманието ми. Нямах пукната пара, а тук всички си пълнеха гушките, само не и аз. Взирах се в реда „Ремонт — 764,9 кредита“.

— Това сте го оформили вие — посочих му. — Ремонт значи? На тази дупка?

Боуч измрънка под носа си, че паметта ми била колкото на бръмбар, а високо каза:

— Това е за поправката на покрива миналата година. На този покрив. Водата от дъжда течеше по всичките ви документи. Работата бе извършена. Нали вие дори се оплаквахте, че ви вдигали шум. Няколко пъти ви представях сметката, ама вие все си намирате нещо друго да правите, преди да стигнете до нея в купчината. Предприемачът звъни по два пъти на ден да си иска парите. Подпечатайте я.

— А какви са тези „Неизползвани средства“ накрая? — попитах го. — 231 кредита.

— Когато официално представих проектобюджета ни, бях достатъчно добър да си спомня, че и вие може би ще поискате някакви подобрения в кабинета си. Но нали никога не казвате какви са ви капризите, средствата си стоят неизползвани.

Огледах се. Боята по стените тук-там се лющеше, а тъмното влажно петно не беше заело дори половината от тавана.

— Никога не съм виждал какво толкова има да се оправя тук.

Внезапно ме озари една хитра мисъл, засега само кълн от зърното на идеята. Предприемачите отделяха комисионна, когато човек знаеше как да си я поиска.

— Дай ми оригиналния документ — заповядах сурово. — Не се безпокой, ще продължа да подпечатвам — прибавих бързо и чак тогава той мръдна от мястото си.

Докато се върне, преборих се с остатъка от хартиите. Той изтриваше остатъците от горещия „главотръс“ от устните си. Но главата ми беше заета с друго. Носеше ми документа за неизползваните двеста тридесет и един кредита. Взех го.

— Аз ще се заема с това.

Боуч откара плода от моята усърдна работа, а аз седях загледан в двата листа. Първо да видя дали мога да измъкна нещичко от предприемача, който вече си беше свършил работата. Щом е минало толкова време, значи гори от желание да си прибере парите.

Свързах се с него.

— Искаш ли да ти се плати по-скоро за този покрив? — продиктувах му номера на фактурата.

— Кой се обажда?

— Офицер Грис.

Той прекъсна връзката. Е, тук ударих на камък. Очевидно Боуч е приказвал зад гърба ми.

Наложи се да помисля още. Да обновявам кабинета ми се стори чиста загуба на време. На кого са му нужни красиви стени? Трябваше да е нещо по-подходящо за моята професия.

Отидох в тоалетната. Една от привилегиите да бъдеш шеф на отдел е в отделната тоалетна, залепена до кабинета. Разгледах я, докато бях вътре. Затрупана с мръсни хартийки. Случайно пред очите ми попадна прозорецът. И точно тогава кълнът на моята идея с пукот излезе от зърното.

Прозорецът на тази тоалетна беше над петстотинфутова пропаст на ръба на скалата. Повдигнах се на пръсти и дори успях да зърна долу река Уийл.

Веднага се върнах в кабинета и се обадих на един строителен предприемач, чиито услуги никога не бяхме ползвали. Доказателство, че не беше си имал работа с нас, бе и появяването му само след четвърт час.

— Аз съм доста влиятелен служител — подчертах.

— Това лесно се забелязва — отвърна, като хвърли поглед на кабинета ми.

— Имам неизползвана сума за ремонт — двеста тридесет и един кредита.

— Толкова малко? — учуди се той.

Но аз знаех, че само си придава важност. Тези приятелчета са вечно гладни. Аз също.

— Елате с мен. — Заведох го в тоалетната. — Виждате ли тази стена? — За по-сигурно я тупнах с длан. — Искам да я издърпате малко по-напред и да монтирате в нея тайна врата, която въобще да не се забелязва. А зад нея искам люк и стълбичка към покрива.

Той огледа внимателно стената и сви рамене. Струваше му се лесна работа.

— Виждате ли този прозорец? — Чукнах по стъклото. — Искам стъклото да се смени с друго, което се чупи безшумно.

— Добре, мога да уредя всичко това. Но за какво ви е?

— Случва се разни хора да ме преследват.

— Аха, нали работите в апарата. Разбирам. — Той се поколеба. — Но не ми стана ясно какво искате да постигнете с тези промени?

— Няма втори изход от кабинета ми — обясних аз. — Ако ме принудят да се скрия тук, няма как да избягам. Но свършите ли работата, която ви поръчвам, мога да изтичам в тоалетната, да разбия безшумно стъклото, да се измъкна през тайната врата, да се изкача по стълбичката и да стигна до покрива.

Объркването му не изчезваше.

— Ако стъклото не вдигне шум, ще имам време да избягам през тайната врата.

Той стъпи на тоалетната чиния и надникна през прозореца.

— Но оттук се пада направо в реката от петстотин фута!

— Правилно. Ще си помислят, че съм опитал невъзможното. А тази река никога не изхвърля обратно труповете, ние от апарата добре знаем това. Дори няма да ме търсят! А пък аз ще съм си на покрива. Не си пълнете главата с подробности от шпионския занаят. Това е по моята част. Ще можете ли да направите каквото искам?

Каза, че щели да могат, макар че сумата му се виждала доста скъперническа.

— Добре — заключих, — тогава дайте ми двадесет кредита и получавате работата.

Е, започна разгорещен спор. Тези типове умеят да се пазарят, но и мен си ме бива. Накрая се споразумяхме за рушвет от десет кредита. Протегнах ръка, а той каза:

— А, не, никакви рушвети, докато вашата финансова служба не ми преведе парите. За вас, тукашните хора, се носят какви ли не истории. — Все още се усмихваше приятелски. — Веднага ще се захванем с работата и след шест месеца ще си получите десетте кредита.

Не можех да отменя поръчката. Опитът да се сдобия с пари би станал твърде очевиден.

Той си тръгна.

Разочарован, аз пак се настаних зад бюрото си и от чист инат реших да не подпечатвам сметката от другия предприемач. Ще им натрия носовете! Всеки офицер трябва да има мъничко гордост. Дори и да е от апарата.