Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (70)

Глава трета

Обиколих няколко пъти аерокара, докато разсъждавах. Вече притъмняваше. Непрекъснато свивах и разпусках ръката и пръстите си. Работеха чудесно.

Стараех се да проумея какво всъщност ми каза онзи касапин.

При моята начетеност в земната психология знаех, че греши за „предразположеност към неврози“. Не съм невротик. Оставаше хипнозата. Но освен при езиковото обучение не бях подлаган на хипноза.

Поне едно беше сигурно — в това състояние се излагах на жесток риск. Ами ако се случеше отново? Точно когато се опитвам да застрелям някого и щрак! — ръката ми отказва. Косата ми настръхна.

Не смеех да отида при някой шарлатанин от апарата. Бърникането в моето подсъзнание би му разкрило прекалено много. И онзи веднага ще доложи, че дрънкам наляво и надясно държавни тайни — значи край!

Какво още каза касапинът, да го „бибип“? Аха, не бил „главорез от Скапания град“. Това беше ключето за сейфа. Бях виждал техните табели. Разработката на плана не ми отне много време, забележителният ми талант в тези неща не се затрудни.

Отворих вратичката на аерокара. Моят пилот захленчи:

— Как ще обясня на офицер Хелър, че не мога да му върна депозита за униформите?

Ударих го. С лявата ръка, защото още не се доверявах на дясната. Но го ударих.

Влязох в машината.

— Веднага ме закарай в Отдела по провокациите!

Полетяхме през здрача към Правителствения град, спуснахме се към водите на река Уийл и скоро се гмурнахме в тунела на полусрутените складове.

Затрополих по стълбата.

Рейза Тор се готвеше да се прибира у дома. Смръзна се. Май пребледня като чаршаф, но в тази слаба светлина не бях сигурен.

Реших, че е по-добре да му отпусна малко нервите.

— Срещал ли си хубави момичета напоследък? — попитах го дружелюбно.

Придружителят при предишното ми идване стоеше отзад. Стори ми се, че са имали проблеми с крадци или разправии помежду си, защото държеше в ръка заредено оръжие.

Рейза Тор му каза с някак задавен глас:

— Аз ще се оправя.

Тръгнах пред него. Вече познавах мястото наизуст. Отидохме в секцията с цивилни дрехи. Рейза Тор се влачеше след мен, а подчиненият му се скри някъде.

— Искам дрехи на някой смахнат по ролърите — казах му. — Като за каране по улиците. Нещо обикновено.

Рейза забележимо се опомняше. Предположих, че е преживял тежък ден. И без това по природа си беше нервен и не винаги проявяваше здрав разум. Запъти се към първия попаднал пред очите му рафт и взе екип за ролър — те са лъскави, направени са от тънка броня, предпазваща тялото. Но по този навсякъде бяха изрисувани яркоалени пламъци, забелязваше се от цяла миля, а и от такова разстояние дразнеше очите.

— Не, не — спрях го аз.

Отместих го от рафта и си подбрах черен екип с моите размери. Кръвта от злополуката личеше по яката, но човек в неволя не бива да проявява капризи.

— Сега да видим и каските — казах и застанах пред съседния рафт.

Отново взе да ми се бърка, искаше да ми пробута каска с някакви огнени пера по нея и без предпазител за лицето. Бутнах го и си взех каска без пера, но с предпазител.

— Сега и един троен нож.

Преместихме се при оръжията. Намерих каквото търсех. Страхотни са тези ножове. Престъпниците ги използват, когато искат да извършат особено кърваво убийство. При забиването десетинчовото острие е тънко като игла. Щом дръжката опре в тялото, острието се разделя по подобие на тясно ветрило на три части, остри като бръснач. При издърпването повлича и доста от карантиите. На дръжката дори е монтиран пръстен за по-силно теглене. Някои от спецовете в боя с ножове разправят, че трудно вадели това чудо от старателно намушкан труп, но според мен се шегуват.

— Стига, бе — отрони Рейза Тор. — Кого ще колиш?

— Малко се съмнявам, че ще ти върна нещата — уведомих го.

— И аз се съмнявам — отвърна той.

Реших да не се заяждам за това несправедливо обвинение към моята честност. Горях от желание да се заема със своя проект.

Наместих се в аерокара и заповядах на пилота да поеме по обиколен маршрут към предградията на Скапания град. Настъпваше нощта, но още не беше започнало претъпканото движение в небето. Хората в другите градове се готвеха за вечерята си. А в Скапания едва ли много хора щяха въобще да вечерят.

Макар и бедни, жителите му са твърде жизнени. Сред овехтелите му постройки се намират местенца, отличаващи се с бурна дейност. Но проблясващите тук-там светлинки само подчертаваха гнетящия мрак, вместо да го разсеят. Петдесет квадратни мили мизерия са пръснати около застояло езеро. Никой няма представа кога е бил построен Скапаният град, а може би още в момента на появата му старостта го е погълнала.

От ухо на ухо се предаваше легендата, че като млад Ломбар имал навика да устройва палежи тук. Никак не ми се вярваше. Стремежът му към разрушение се проявяваше в къде по-впечатляващ мащаб, а и той мразеше бордеите. Нали веднъж ми спомена, че всичко това трябвало да се заличи от планетата, а населението да бъде избито. Струваше ми се, че мястото просто плаче за подобно радикално лечение.

Намерих каквото търсех — едно от ярко осветените петна. Младежите от Скапания град си имат леговища, в които се събират на тълпи. Понякога вътре свири състав, от най-некадърните. За един кредит можете да си купите двадесет кутийки от тукашния „Тап“, но пак не си струва парите.

Около тази бърлога имаше много скупчени ролъри.

Наредих на пилота да избере място за кацане по-далеч от светлините на станция на „кенефните мухи“. Някога може да е било и парк. Накарах го да изключи вътрешното осветление, за да не види и той какво се готвех да направя.

Помъчих се малко, докато се освободя от униформата и навлека маскировката си. Нахлупих на главата си черната каска. Оставих всякакви уличаващи ме документи и обичайните оръжия на апарата до униформата. Взех само тройния нож и тънка пачка фалшиви банкноти. Казах на пилота да не мърда никъде и да не включва никакви светлини.

Затичах напълно безшумно, воден от трясъка на оркестъра. Спрях на почтително разстояние от ярките многоцветни лампи. Твърде много недорасляци танцуваха под тях.

Бързият оглед ми показа ролър от по-мощен тип в най-непрогледните сенки. Справих се с блокиращата ключалка. Толкова лесно се оказа, младокът направо заслужаваше да му отнема играчката!

Избутах ролъра, докато се отдалечих достатъчно, и чак тогава бясно го подкарах по това, което подигравателно наричат булевард в Скапания град. Машината отвяваше вихрушки от боклук. Зловонието на езерото почти се втвърдяваше във въздуха.

Районът, към който се устремих, беше известен с перверзните си уреди, електрическото възбуждане и майсторите по бърникане в глави. След десетина минути покрай мен започнаха да се стрелкат зле осветени реклами. Намалих скоростта.

Навсякъде по зданията се виждаха избледнели надписи като: „Промийте изгнилите си черва“, покани за посещение при „специалистките по възбуда“ и обяви, че „Тук предлагаме електрическо стимулиране на пениси“. Най-после съзрях на едно отличаващо се дори тук с разрухата си свърталище грозно написана на ръка табела: „Лекувам глави. Преглеждам мозъци. Специалист по нерви. Хипноза. Прочиствам вътрешности. Елате при доктор Катсуиц, преди да е станало късно.“ Това беше моят човек.

Поколебах се само защото входът беше твърде близо до наблюдателен пост на „кенефните мухи“. Всъщност двете врати бяха на не повече от тридесет фута една от друга. Удобно за полицаите — ако някой загинеше в ръцете им, винаги можеха да припишат жертвата на доктора. Но за мен беше прекалено оживено място.

Обърнах се и завих в страничната уличка. Назъбените останки от развалини ми даваха достъп до желания за мен етаж. Избрах и прозореца.

Покатерих се незабелязано като котка и се мушнах вътре през него. Озовах се във вестибюл.

Наоколо имаше хора. Една жена излезе, прекоси коридора и влезе в друга врата. Разбира се, не ме видя. Бива ме за това.

Плъзнах се безшумно по коридора и намерих вратата на доктор Катсуиц. Процепът под нея беше осветен.

Събрах дързост и влязох.