Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Глава осма

Насочихме се към хангара на апарата, но моят пилот твърде зле се справяше с аерокара. И двете му ръце бяха така увити в дебели превръзки, че той ги използваше като оправдание — не можел да борави с лостовете.

Реших, че киселото му държание прехвърли границата на допустимото. Ако си поговорехме както трябва, щяхме да си облекчим отношенията занапред.

— Какво каза на този доктор за мен?

Той продължи да управлява машината в мълчание — ако това клатушкане във въздуха заслужаваше думата управление.

— Ама наистина ли искате да знаете?

— Облекчи си душата — подканих го. — Няма да те наказвам.

— Е, първо му казах, че ако ще си има вземане-даване с вас, ще направи добре да си пази гърба.

Чудесно, помислих си. Дори твърде добре.

Моят пилот се престори, че е изтървал лоста, и аерокарът подскочи нервно. Подозренията ми се засилиха.

— И какво друго му каза? Помни, нищо не те заплашва.

Той дълбоко пое дъх. Когато отвори уста, от нея капеше отрова.

— Казах му, че сте типичен офицер от апарата — садист, подлец, скапан „бибип“, който и майка си би продал за стотна от кредит!

Праснах го!

За щастие комуникационният диск избръмча.

Хванах се за седалката, за да не се ударя при наклона на аерокара, и взех диска.

— Офицер Грис?

Кръвта ми взе да се съсирва във вените. Познах гласа на старшия чиновник от канцеларията на Ломбар Хист. Измънках утвърдително.

— Шефът заповяда веднага да се появите в хангара, ако ще да си съдерете задника от бързане. Чака ви там. — Връзката прекъсна.

Въображението ми превключи на авариен режим. Дали Хелър е избягал? Или Хист е открил отсъствията на графиня Крек? Нима не е харесал моя подарък? Или директорът на „Занко“ се е раздрънкал за десетте хиляди кредита?

Мозъкът ми завря от страх.

А моят пилот се хилеше зло.

— Ти си карай! — креснах му. — Изстискай от тази бракма петстотин в час, веднага!

Ето това е начинът да се отнасяте с отрепките. Плащах си за проявеното преди малко дружелюбие.

Не, друга беше причината. Всичко започна с появата на Хелър. Хелър развращаваше всекиго! Той беше Божие наказание!

И сега най-вероятно Хелър бе забъркал кашата, която ми докара Хист на главата. О, богове, нима не заслужавам да го отведа от тази планета и да си го разигравам там, както си искам?!

Какво, по дяволите, бе открил Ломбар? Какво искаше?

Когато кацнахме пред хангара, нямах нужда от указанията на веднага изскочилия страж. Точно до главния вход изпъкваше отвратително жълт „предприемачески“ камион с надпис „Мишки и насекоми“ по каросерията. Това беше измислица на Ломбар. Прикрил се е като фирма за унищожаване на вредители. Често го правеше, подхождаше на убеждението му, че всички отрепки трябва да измрат, освен това беше хитро. Идващите от други светове космически кораби по правилата се подлагаха на дезинфекция, така получаваше достъп до всички части на кораба, без да събужда излишни подозрения.

Суетенето на работниците по „Влекач едно“ вдигаше оглушителен шум. Още един камион и още един екип на никого не правеха впечатление. Но какво смяташе да прави Ломбар?

Припълзях до гнусния камион. Отвътре ме наблюдаваха — вратата се отвори с трясък и една ръка насила ме изтегли в тъмнината.

Ломбар седеше на табуретка. Нагласил се бе в гадно жълт работен комбинезон. Горящите кехлибарени очи бълваха огън под козирката на предпазната каска.

— Да ти го „бибип“, добре се сети да ми изпратиш онзи подарък! — изсъска той. — Защото от няколко дни обмислях дали да те махна от тази мисия!

И без това треперех, а сега съвсем се разстроих. Това му е лошото на Ломбар — непоследователен е. Забрани ми да вземам рушвети, а когато въпреки опитите ми да го заблудя е разбрал, че съм си го позволил, оставя ме да нарушавам забраната… Не, не. Просто се обърках и мислите ми тръгнаха накриво. Усещах колко е несправедливо всичко. Ако знаеше само какви усилия полагам…

— Ти доложи — прекъсна мислите ми Ломбар, — че в кораба внасят някакви сандъци, аз самият забелязах някои от тях. Сега ще ни отведеш при тях!

Някой ми набута в ръцете същия жълт комбинезон с надпис:

„КОМПАНИЯ «УБИЙТЕ ГИ»

УНИЩОЖИТЕЛИ“

Бързо го навлякох.

Видях, че освен нас присъстват още трима. Двамата познавах. Първият се казваше Приай, специалист по отваряне и затваряне на каквото и да било, без някой да забележи. Вторият — Бам, един от майсторите по саботажи в апарата, широко известен сред престъпниците в Конфедерацията. Третия — дебеличък учен — не познавах. Но това беше естествено — апаратът използва буквално хиляди учени, специалисти по всякакви дреболии, които някога сте чували или пък не. И тримата също носеха неприятните жълти дрехи и каски.

Ломбар надничаше през страничното стъкло, пропускащо светлината само в една посока. Погледна към служебните помещения на хангара.

— Ха, и предприемачът дойде.

Надзърнах. Кацаше украсен аерокар, от него излезе много дебел човек и припряно запуфтя към канцеларията.

— Хайде сега, малък тлъст „бибип“ — промърмори Ломбар, сякаш предприемачът в далечината можеше да го чуе. — Изиграй си ролята!

Скоро от канцелариите тичешком излезе един страж.

Хелър работеше сред голяма група хора. В ръката си държеше малко приборче за звуково сондиране на корпуса, с което проверяваше поглъщането на звуковите вълни, дебелината на плочите на бронята и здравината на свръзките им. Люлееше се на въже от едната страна на кораба и минаваше от плоча на плоча. Това се прави всеки път преди и след нанасянето на ново покритие. Работеше доста бързо, помагайки си с магнитите на обувките, истинско акробатично представление. Другите записваха данните и нагласяваха неговото и своите въжета. Малката червена шапка почти щеше да падне от темето му, а цифрите излитаха в непрекъсната монотонна поредица и се чуваха дори в патардията на хангара.

Стражът малко тромаво се покатери на скелето под Хелър и крещейки с цялата сила на дробовете си, успя да привлече вниманието му. Хелър повика млад инженер, който пое грижите за приборчето и продължи работата, макар и забележимо по-бавно.

Плъзна се надолу по въжето, затича в тръс към канцелариите.

— Прекарахме те, скапан сноб такъв — подхвърли Ломбар към отдалечаващия се Хелър.

Новопристигналият предприемач му показваше някакъв чертеж, а той поглеждаше през рамо към влекача, като че не искаше да го отвличат от работата му. Но предприемачът не спираше да му досажда. Хелър сви рамене.

Подофицерът и един страж от дневната смяна на взвода отидоха при тях по негов знак. Не след дълго четиримата се натовариха във въздушната лимузина на предприемача. Отлетяха.

Ломбар се засмя крайно неприятно.

— Типично за въшльовците, които се наричат Имперски офицери! Идва при него предприемачът с някакъв тъп проблем, моли за помощ, казва, че чертожниците му нямало да се оправят без съветите на експерт. И Имперският офицер тича — нали си мисли, че без него светът би загинал. Да му го „бибип“ на тоя кретен! Всезнайко! — Гласът му изтъня подигравателно: — „Има ли нужда някой от помощта ми?“ — Изръмжа: — Нищо чудно, че Волтар доникъде не може да я докара с такива порядки! Знам ги аз такива като Хелър! Надути идиоти!

Той отвори вратата и ни махна.

— Хайде! Да го видим тоя товар!

Натоварени с всевъзможни приспособления за дезинфекция, ние делово тръгнахме към въздушния шлюз и влязохме в кораба. Никой не ни обърна внимание, стражите най-малко от всички.

Откачих плочите на пода в коридора и ги вдигнах. Скоро всички се блъскахме долу в малкия склад. Бам, саботьорът, влезе последен и нагласи плочите над главите ни. А Приай, специалистът по отваряне-затваряне, залепи фенер на стената, за да виждаме какво правим.

Сандъците се оказаха шестнадесет на брой, всички дълги, всички заключени, всички здраво закрепени по местата си.

Приай незабавно се зае със своята задача. Бързо направи серия снимки, за да върне всичко после както си е било. Освободи сандъците от задържащите скоби. Използвайки малък комплект инструменти, махна капаците и ги струпа до стените.

Бяха екип от най-добрите. Щом някой сандък разкриеше съдържанието си, ученият за секунди оглеждаше всичко.

В претъпкания склад беше горещо. Във влекачите не оставят много място за складиране. Ломбар смърдеше лошо дори и за моите навици, особено в тази теснотия. Може би вонята на бордеите излизаше през порите му, на бордеите, които толкова презираше. Тревожех се Хелър да не ни завари внезапно. Струваше ми се, че клечим тук от часове.

— Това ли е всичко? — попита ме Ломбар.

Помислих малко. Оставаха двата малки калъфа, заврени някъде из кораба. Но аз знаех какво представляват. Кимнах.

Ломбар не ме гледаше. Както винаги, сам отговори на въпроса си.

— Разбира се, че е всичко. Проучих чертежите на този боклук — друг склад няма. Прегледах какви поръчки е направил. Само глупости за корпуса, електроника и прибори за управление. Никакви оръжия. Това е добре. Корабът е беззащитен. Един изстрел и вече го няма.

Изтръпнах. Надявах се, че в този момент няма да съм вътре в него.

— Е? Какво? — нетърпеливо се обърна Ломбар към учения.

Явно му омръзна да седи тук, а ученият като всички себеподобни се щураше насам-натам и се съвещаваше сам със себе си, разглеждаше едно или друго и си водеше бележки. Проклетниците успяват да изглеждат мъдро и когато си мислят само за почивка и кутийка „главотръс“. Учените от апарата си получават заплатите, за да изучават технологиите на противниците и да дават мнения за тях, а не за истинска работа. Ако трябваше честно да си заслужат парите, сигурно биха измрели от глад.

Най-сетне той приключи.

— Основната част от товара са най-разнообразни дреболии, части за ремонт като проводници и кондензатори, все такива неща. Той най-вероятно си мисли, че ще действа далеч от базите и се бои от повреди в кораба. Резервни части. Боклук.

Ломбар изръмжа. Лицето му показваше, че друго не е и очаквал от глупав „бибип“ като Хелър.

— Сега да видим — продължи ученият, — сандъци номера 2, 3, 4 и 5 са друга работа. Съдържат елементите, необходими за сглобяване на миниатюрен прибор за преобразуване на метали.

Погледнах ги. Лежаха си кротко в опаковката, блеснала под светлината, размърдани само колкото да установим какво представляват.

— Хм! — измуча Ломбар. — Той си мисли, че задължението му се състои в предоставянето на технология за чисто гориво или източник на енергия от друг вид. Значи наистина смята да направи нещо с техните горива. Много се страхувах, че положението е точно такова!

— Е, да — отбеляза ученият, докато отпускаше тлъстините си върху една опорна греда, за да си почине. — Но не е много умен. На Блито-3 вече използват атомната енергия за задвижване на електрогенератори с пара. Имат купища уран. И правят бомби от него, дебилите му с дебили! Ако си въобразява, че ще ги впечатли, като ги учи как се преобразува един тежък метал в друг, тръгнал е срещу течението. Те не се нуждаят от още уран. Няма и да го слушат.

Ломбар си правеше труда да слуша някого! Бях изумен.

— Добре. Добре. Можем да забравим за сандъци номера 2, 3, 4 и 5. Знам един тип на онази планета, който ще го убие, щом научи какво се кани да прави. Та какво има в сандък номер 1?

— Да, остава сандък номер 1. Както виждам, забелязахте, че му отделих специално внимание. Шефе, точно този сандък ще ви създаде неприятности.

Огледах го. Надписът гласеше:

„КОМПАНИЯ ЗА ОБРАЗОВАТЕЛНИ ПОМОЩНИ СРЕДСТВА

ДОСТАВЕТЕ УДОВОЛСТВИЕ НА СВОИТЕ УЧЕНИЦИ!

ЗАБАВЛЕНИЕТО Е ОСНОВА НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО“

— Та това са детски играчки! — присмя се Ломбар.

— Знам, шефе. Но знам и колко силен интерес имате да не се бърника във въпроса за земните горива. А ето този комплект се нарича „Комплект номер 13 за основните училища“. Напълно достатъчен е за лабораторни упражнения по превръщане на въглерод в кислород — с два атомни номера нагоре, после на въглерод във водород — пет атомни номера надолу. Шефе, в първобитна горивна култура като тази на Земята водородът и кислородът са основните горива.

Ломбар се надигна и впери поглед в сандъка, сякаш нещото го обсипваше с неприлични думи. А ученият дъднеше неспирно:

— На Земята хората горят въглерода, като поглъщат кислорода от атмосферата. Копаят въглища и сондират за петрол — това е въглерод от вкаменелости, превърнал се в течност — и горят всичко това за получаване на топлинна енергия…

— Знам! — отсече Ломбар. — Върни се на този образователен комплект!

— Ами тази детска играчка все пак наистина преобразува въглерода. Сигурно сте ги виждали в училище. Оборудвани са с малък конвертор и газови балони от двете страни. Учителят сипва въглерод в каквато и да е форма през горната фуния и конверторът започва да бръмчи. Електрическият ток, създаден от освобождаването на атоми, стига до тези два сребърни електрода, те се задвижват, пукат и между тях се извива ефектна волтова дъга, а двата балона се напълват с газ… Какво ви обяснявам, нали познавате апаратчето от първите класове.

— Да, бе, да — отвърна Ломбар. Съмнявах се дали е минал и през забавачница. Науката не беше от силните му области. Но той умееше да мисли. — Да го „бибип“, това нещо може всичко да ни обърка. И много ще разстрои един определен човек на Земята!

— Напълно вярно. А доколкото знам, не бихте искал да засегнете точно НЕГО!

Бам внезапно взе участие в съвещанието:

— Та, значи, нека аз го наглася да гръмне, ще утрепе Хелър и не знам колко си дечица. Основно решение за основното училище!

Ломбар не се усмихна на шегата. Но закима. После промени решението си.

— Не — измънка замислено. Видях как лукавство освети лицето му, същото лукавство, създало гения от Ломбар и качило го на върха. — Не — повтори той. — Бам, можеш ли да нагласиш конвертора така, че да поработи осем-десет часа, а след това да се повреди толкова зле, че нищо да не помогне за оправянето му? Без гърмежи. Само да работи няколко часа и да спре без никаква видима причина.

— Комплектите са два — напомни ученият.

Печеният саботьор Бам ги извади от сандъка и ги разгледа.

— Ами да, повреда на един елемент. С лека V-образна драскотина от едната страна ще претоварим съседните елементи. Ще трябва да подмени всички детайли, а няма да ги намери по-близо от Волтар. — Бам провери списъците на учения за останалите сандъци. — Ъхъ, без резервни части е! Лесно е, шефе. По една драскотина на комплект и те ще поработят седем часа, после стават буци разтопен метал.

— Направи го — каза ухилен Ломбар, първата усмивка по лицето му през този ден. — И с двата. Ще предизвика разочарование, което ще го довърши. Разбира се, ако преди това успее да се измъкне от някои други заложени капани, но според мен е невъзможно. Хайде, направи го.

Приай вече подреждаше другите сандъци, за да изглеждат недокоснати и отвън, и отвътре. Той е истински художник. Бам се съсредоточи в задачата си.

Ломбар ме ръгна в ребрата.

— Иди навън и задръж Хелър, ако се върне прекалено рано. О, да, не забравяй, че ще изслушаш инструктаж точно преди да излетите. Така че готви си доклада.

Веднага надигнах една плоча от пода на коридора и изпълзях навън. С дезинфекционната пръскачка в ръце небрежно се върнах в камиона. Махнах каската от главата си и съблякох отвратително жълтия работен комбинезон.

Незабелязан от никого, аз се измъкнах от камиона, повлякох се към канцелариите и зачаках.

Изведнъж видях да каца лимузината на предприемача. Хелър изскочи от нея. А Ломбар не беше излязъл от кораба! Хелър явно се канеше да се върне там на бегом!

Застанах на пътя му.

— Чаках те.

Той едва не ме избута.

— Какво? — учудих се. — Няма ли готови сметки за подпечатване?

Подаде ми няколко, но те не ме забавиха много. Ломбар си стоеше в кораба. Какво ли ги задържаше? Хелър би видял отместената плоча на пода. Забравих да я поставя на мястото й! Би могъл да се натъкне на тях! И Ломбар щеше да ме накъса на мръвки!

— Помисли хубавичко — трескаво заговорих на Хелър. — Нима не искаш още нещо за кораба? Знаеш ли, много ни увеличиха субсидията. Длъжен съм да ти предам — излъгах го с надеждата да спечеля време, — че трябва да използваш поне част от нея. Няма да изглежда добре в счетоводството, ако не сме похарчили почти нищо.

Очевидно хората от флота не мислят по този начин. Придържат се към налудничави идеи за пестене на държавните пари и харченето им само за най-необходимото. Тъпаци! Ако не похарчите субсидията, отнемат ви я!

Хелър ме изгледа доста учудено. После каза:

— Е, не сме поръчали цветята за празненството преди отлитането.

— Добре — съгласих се. — Попълни поръчка за цветята.

Вече бях сигурен, че ме гледа странно. Сякаш трудно си задържаше устните на мястото им. Но изрови пачка бланки, подпря ги на планшета, който висеше на кръста му, бързо намери писалка и попълни най-официална поръчка за цветята. Аз добавих още два-три сорта, гирлянди и цветна огърлица за кораба за късмет, макар че обикновено окичват с тях само корабите, превозващи знаменитости. Друго не можах да измисля. Притиснах картата си отдолу.

Какво, по дяволите, правеше Ломбар вътре?

— Не се съмнявам — добавих, — че и за още нещо не сме се погрижили.

Той наистина си имаше проблеми с устата. Зъб ли го болеше? Ъгълчетата на устните му потрепваха неспокойно.

— Ами не сме се погрижили за жълта, розова и лилава искряща вода за празненството.

— Така ли? — смотолевих. Никога не бях чувал за жълта или лилава искряща вода. Но той написа поръчката съвсем сериозно. Подпечатах я.

В името на всички адове, къде беше Ломбар?

А Хелър изгаряше от нетърпение да се върне в кораба. Пак му препречих пътя.

— Сигурно има още нещо!

Той ме гледаше напрегнато. Вече губеше контрол над устните си. Може би заради някое натъртване, както подскачаше нагоре-надолу по корпуса на влекача.

— Я да видим? Не сме поръчали „Тап“ за изпращачите, с луксозни мезета и синьокожи танцьорки в чест на предприемачите и техните екипи.

— Добре. Много добре. Пиши.

Подпечатах и това.

ЛОМБАР ИЗОБЩО НЕ СЕ ВИЖДАШЕ!

— Смятам, че трябва да подходим делово към въпроса — настоях аз. — Колко ли още сме пропуснали?

Хелър трудно овладя гласа си, но накрая каза:

— Прав си, не можем да зарежем така хората от хангара и стражите. Биха се обидили, ако предпочетем предприемачите. Чакай да сметна — той помисли задълбочено. — Какво ще кажеш да направим прощално увеселение и за тях с пет отделни оркестъра, с танцуващи зелени планински мечки, с конфети и фойерверки?

— Добре е наистина, пиши, де!

И така, той написа поръчка за грандиозно увеселение с „Тап“. Подпечатах я.

О, БОГОВЕ, ЗАЩО НЕ ИЗЛИЗАШЕ ЛОМБАР?

— Чакай, чакай — спрях го, — не си изчерпал всичко.

С ужасни мъки преглътна, но още можеше да говори:

— Не сме поискали нови парадни униформи за взвода на Снелц.

— Чудесно. Пиши!

Съчини и тази поръчка, дори добави нови ботуши, нови спални принадлежности за всички стражи и нов жезъл за Снелц. Подпечатах.

Призовах милосърдието на всички богове в небесата — нека Ломбар се махне от този кораб!

— Сега да проверим — не сме ли забравили някого?

— О, замалко да пропусна — каза той. — Нова униформа и чифт обувки за твоя пилот Ске. Не, ще ги направим две униформи и два чифта и парадна униформа за особени случаи.

Забавих се с подпечатването, колкото ми стигна нахалството.

Очите ми, мятащи се всяка секунда към въздушния шлюз, не забелязаха и следа от Ломбар. Но и да ми помогнеха боговете, колко още можех да проточвам?

— Джетеро — примолих се, — трябва да има нещо допълнително!

Той потъна в размисъл. Дишаше на пресекулки. Гръдният му кош подскачаше неравномерно, а устата му се сви в тънка права линия.

— Хм — отрони най-после. — Ти нямаш нужда от нищо, защото идваш с мене. Аха, сетих се! Изцяло нови дрехи за графиня Крек!

Сега вече здравата се захвана с писане. Обувки, рокли, всекидневни костюми, бижута, спрейчета и така нататък. Но в един момент и това свърши. Подпечатах.

Почти в агония погледнах към въздушния шлюз. Никакъв Ломбар.

Очите ми случайно се отклониха в друга посока. Ами камионът? Беше ЗАМИНАЛ!

Ох, да го „бибип“, Ломбар и бандата с него се бяха измъкнали от кораба! Районът беше безопасен, и то най-вероятно от доста отдавна! И аз напразно се стараех да печеля време! Излезли са от кораба веднага след мен. Може би още когато се преобличах в камиона.

— Това е всичко засега — припряно казах аз.

Хелър взе всички подпечатани поръчки и отдели вторите екземпляри. Връчи оригиналите на един чиновник, а копията на мен.

— Много ти благодаря, Солтан — обърна се той към мен. — Прояви забележителни грижи. Отначало си помислих, че ми играеш някаква шега, и се опитвах да ти отвърна със същото. Но по някое време усетих, че говориш сериозно. Моля те да ме извиниш за подигравката. Надявам се да намерят жълта и лилава искряща вода. Доколкото знам, не съществува. Нито пък високите ботуши от кожа на лепъртидж с позлатени токове, които поръчах за графинята. Но нека за това се притесняват търговците. Представях си, че от нас искат да отпътуваме тихомълком. Явно няма такова изискване. Да знаеш, голямо парти ще си направим! Още веднъж ти благодаря.

Той весело затрака с магнитните си обувки и след малко се катереше по въжето, за да си довърши проверката на бронираните плочи. Гледах го навъсено. Чувал съм истории за типчетата от флота, обичали подобни шегички — поръчвали консерви с вакуум, фунт фотони, колекции от космически частици.

Сетих се за предстоящото отмъщение. Ако стигнеше до демонстрация на онзи комплект за преобразуване на елементи, очакваше го истинско унижение. Така му се падаше!

Тръгнах към своя аерокар. Казах на пилота да ни вдигне към някое тихо местенце и да остане неподвижно. Имах нужда от спокойствие.

Чак след половин час осъзнах как щеше да се отнесе Финансовото управление към някои от тези поръчки. Щяха да ги обявят за „несериозни“ и „излизащи извън рамките на субсидията“. Но това нямаше да стане, преди стоките да пристигнат. Можете да похарчите милиони от държавните пари, но не и „несериозно“.

Обхванат от внезапна паника, започнах да пресмятам приблизителните цени. И колкото повече смятах, толкова повече се паникьосвах.

Ако в управлението отхвърлят исканията на доставчиците да им се плати стоката, могат да изтеглят сумата от сметката на офицера, подпечатал поръчката!

Някои неща, например униформите, биха минали между другото, но останалите възлизаха на поне осемстотин и петдесет кредита! Или повече!

Достатъчно, за да превиша позволеното, да застана пред военния съд и дори да бъда изхвърлен!

Ске се обади:

— Какво ви става? Като ви гледам, май ще припаднете!

Справих се със себе си и му заповядах:

— Карай към финансите! Трябва веднага да внеса деветстотин кредита за погасяване на изтеглен аванс!

Отново заставах на ръба на разорението!

Прегърбих се и мрачно заокайвах съдбата си.

Отведнъж подскочих от мисълта за един друг ужас. С тези увеселения, цветя и гирлянди по кораба, с фойерверките Ломбар щеше да ме изкорми за нарушаване на тайната!

Закрещях:

— Да му го „бибип“ на Хелър! И на всички като него!

Смехът на Ске никак не ми помагаше да се успокоя. Не би се веселил така, ако осъзнаваше мащабите на трагедията.

А денят започна толкова хубаво!