Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава седма

Стаята на Джетеро Хелър явно се намираше в края на дълъг коридор на последния етаж. Появи се управителят на хотела, стар космически вълк без нито един косъм на главата си и съдейки по белезите от изгаряния по лицето му, беше пренсиониран артилерист. Зад нас напираха неколцина от младите офицери, предвождани от най-грамадния и с най-настървено участие в побоя. Идваха „за всеки случай“. Имаше защо — искаше ми се да поровя в нещата на Хелър, за да открия слабости и пороци — биха ми помогнали да го контролирам.

— Мисля — обявих им аз, — че той ще освободи стаята си. Тази мисия може да се окаже твърде продължителна. Ще прибера всички негови вещи.

Управителят дори не ме погледна, но въпреки това усетих реакцията му. Това ми напомни, че още не съм се измъкнал от леговището. Стигнахме до последната врата и той я дръпна настрани. Със замах. За да огледам хубавичко.

Разбира се, очаквах да видя малко стайче, стандартно жилище на офицер. Но от гледката пред мен се вцепених като статуя!

Апартамент! Три просторни стаи, а в далечния край на последната широк портал водеше към тераса с градина и изглед към планините!

Жилище на младши офицер ли? О, не. Мнозина адмирали само си мечтаеха за подобно нещо!

Просто не знаех какво да мисля. Космонавтите винаги са се отличавали с желанието да превръщат и земния си дом в подобие на своите кораби. Освен това по време на полет се чудят какво да правят и майсторят разни предмети от каквото им попадне под ръка: повреденият спусък на мощен бластер се превръща в изкусно гравирана горска нимфа, парче от броня — в маса, бракуван служебен стол — в част от мебелировката, антигравитационно кресло — в удобен диван, ненужните рамки за наблюдателни люкове стават рамки на снимки и какво ли не все в този дух. И тук се срещаше всичко това, естествено, но невероятно красиво изработено.

Бихте могли да очаквате и сувенири, насъбрани от множество планети. Миниатюрна статуйка на еротична танцьорка, която си кълчи бедрата, докато ви подава отварячка за бутилки. Блестяща полирана раковина на морско животно, на която е изписано „За спомен от Бактоза“. Фигурка на шесторъко момченце, което размахва флагчета и с кодова азбука ви напомня „Ела пак на Ерапин“. Жена, която отваря кутийка и ви хвърля спрейче, ако кажете „Целуни ме, Серафина!“. Имаше и такива заедно със знаменца и венчета, но бяха върхът на качеството — направо превъзходни!

Блещукащият метален под беше покрит с цяла дузина килими от всевъзможни планети. И всеки беше достатъчно ценен, за да попълни нечия колекция.

Целият апартамент беше подреден с най-изтънчен вкус.

Олеле! Немалко лордове биха завидели на такова уютно местенце!

Веднага си въобразих, че съм напипал слабата точка на Джетеро, защото се съмнявах да е наследил богатство, а офицер с ранг Х не би могъл да си позволи и една хилядна от това със заплатата си във флота. Сигурно той си бе натопил и двете ръце в кацата с меда, и то до лактите!

Застанахме до музикалния бар в първата стая и старият артилерист с широк жест посочи поред всичко в апартамента. Заговори с равния глас на екскурзовод:

— Преди пет години бойният кораб „Менученкен“ кацна аварийно на хиляда мили навътре във вражеската територия на планетата Флинъп. Положението им беше безнадеждно — двигателите на кораба бяха повредени, три хиляди души екипаж можеха да очакват само залавяне и разстрел. Джетеро Хелър проникна през защитните линии на врага, взе жизненоважните резервни части, поправи двигателите и изтръгна кораба през плътен огън. Така го спаси.

Той млъкна за момент.

— Когато екипажът на „Менученкен“ излезе от болницата, всички дойдоха тук. — Посочи пак бавно предметите в апартамента. — Направиха това, докато Джетеро изпълняваше друга задача. Подарък от тях. — Махна към стените и някои от мебелите. — Оттогава и други добавяха по нещо. И ако сегашната му мисия продължи сто години, всичко ще си стои тук в същия вид. Тази е една от забележителностите на клуба! Това е домът на Джетеро.

Добре де, казах си, значи не беше мошеник. Но хората имат и други слабости.

— Най-добре сега да взема някои неща, които ще му бъдат нужни.

— Не му позволявай да пипне нищо! — намеси се огромният груб офицер. — Ние ще съберем нещата.

Блъснаха ме настрани и отвориха невидима дотогава врата, която откри голям гардероб с дрехи и лични вещи. Един от тях взе от рафта парадна униформа.

— Не, не — обадих се аз. — Ще действа под друга самоличност. Само най-необходимото. Ще пътува с лек багаж.

Те свиха рамене и започнаха да събират каквото им казах. Но бяха оставили парадната униформа близо до мен и аз я огледах внимателно. Разбира се, цялата беше обшита с червени ширити, а на твърдата яка беше извезана в златно цифрата Х, за да обозначи ранга му. Повечето цивилни си мислят, че завъртулките в златно, сребристо и медно по униформата са само украшения. И понякога недоумяват защо на парадите някои младши офицери приличат на обогатителна фабрика за полиметална руда, а по-старшите от тях изглеждат съвсем обикновено. Но тези внушителни, извити украшения са символи на награди. Бродират ги така, че капачето под тях може да се повдига, и тогава прочитате под него мъничките букви на заповедта за награждаване.

Отпред униформата на Джетеро Хелър нямаше нито сребристи, нито медни нишки. Беше почти плътно покрита със злато!

Повдигнах някои от капачетата. Изграждане на мост под непрекъснат вражески огън. Миниране на орбитата на Банфокон III. Възстановяване на разрушения команден център на Хемертън по време на вражеско нападение. Връщане в базата на изоставения от екипажа си „Дженмейд“. Саботаж срещу транспортната система на Ролофан. Миниране на крепостта Монтрейл… И така нататък! Наложи се да прегледам още няколко, за да открия кратко споменаване за „Менученкен“. Дори за един боен инженер малкото години служба на Джетеро Хелър във флота бяха доста наситени с действия. Зад тези оскъдни редове се криеха страховити подвизи, в които смъртта диша във врата, а битките са ужасяващо свирепи.

Мислех си, че знам как е станало — щом някой си създаде подобна слава, започват да го натикват във всеки случай, когато победата изглежда невъзможна. А в положение на никога непреставаща война такива неща се случват постоянно. Но и това прибързано заключение се срина, когато забелязах пъхната във вътрешния джоб „Звезда на доброволеца“ — диамантени лъчи с рубин в средата, дават я за успешно участие (доброволно!) в петдесет опасни акции. Не началниците му са го напъхвали сред нищожните шансове за оцеляване, той сам си е слагал главата на дръвника!

Реших, че най-после съм открил решаващия му недостатък — жаждата за слава. Ако можех да я използвам…

— Той има множество други награди и благодарности — каза ми старият артилерист. — Някои от тях са толкова скъпоценни, че ги пазим в големия сейф. А той никога не ги носи.

Значи не беше жаден и за слава. Да го вземат мътните, все щях да открия нещо, с което да злоупотребявам. Тръгнах из апартамента с поглед, зареян по стените.

Имаше неизброими изображения на хора. Никога не съм разбирал защо майсторите на художествената фотография настояват фонът на снимката да е небе с облачета. Когато видите такава триизмерна цветна снимка, струва ви се, че пред вас е нечий малък бюст, паркиран в небесата. Придава религиозен оттенък, сякаш всеки на снимката се превръща в богиня или богче. Не ми харесват, карат зрителя да си представя, че се намира на небето, а това ми е неприятно.

Видях възрастна жена с нежна усмивка, очевидно майката на Хелър. Имаше един непреклонен дъртак с лице на ястреб, облечен в безличната туника на бизнесмен. Снимката беше надписана „На скъпия ми син“. После забелязах още една… Замръзнах на мястото си. Взирах се в най-красивата жена, която бях срещал през живота си. Беше от онези майтапчийски портрети, където заснетият винаги ви следи с поглед, и щом си наведете главата, изглежда в добро настроение, а вдигнете ли я отново, устните му се усмихват. Честно, на всеки би му спряло дишането от такава красота. Олеле!

Сега вече знаех. Ето лоста за управление на Хелър. Обърнах се към артилериста.

— Това е сестра му — каза този зловещ унищожител на моите надежди. — Тя е звезда на мрежата „Домашен екран“. Сигурно си я виждал.

Не бях. Ние от апарата сме прекалено заети, за да си губим времето с прищевки като изкуството. Застанах пред събрани накуп двуизмерни снимки, всички в рамки от люкове. Джетеро със съкурсниците си. Джетеро, понесен на раменете на някакъв екипаж. Джетеро във финална игра на „куршумена топка“. Джетеро, представян пред участниците в банкет. Джетеро, издърпващ в кораба оцелели от катастрофа. И какво ли още не. Но преди да стигна до извода, че си имам работа със смахнат на тема популярност, видях кръгчетата, заобикалящи дребните други лица на снимките, а отдолу — изписани имената им. Това беше галерия на неговите приятели, а не на самия Джетеро. Да му го „бибип“, човек не може да налучка още от първия път.

Но открих и една, на която беше само Джетеро! Ярки цветове, триизмерна и великолепна. Той се беше разположил в пилотското кресло на кораб — от онези състезателни модели, приличащи на нож, взривяват се едва ли не от духване.

— Това е „Чун-чу“ — поясни артилеристът. — Той подобри междупланетния рекорд за скорост на академията и оттогава никой не успява да го надмине. Джетеро си обича този кораб. Сега са го натикали в Музея на флота, а Джет не се уморява да им повтаря, че с него още може да се лети. Но само за да го помръднеш в залата на музея, трябва да получиш разрешение от Лорда на флота. Дори не пускат Джет близо до него, затова си държи поне снимка в къщи.

През това време бяха опаковали един сак. Суетенето продължи толкова, защото все спореха — „Джет ще има нужда от това“ и „Не му трябва това на Джет“.

Бях доволен, че вече мога да изляза оттам. Въпреки всичките си надежди и надничане не научих нищо полезно, тоест нищо, от което да се възползвам. Според схващанията на апарата, за да контролирате някого, трябва да познавате лошите му страни. А всички хора си имат лоши страни. Казах си, че ще продължавам да търся.

Тръгнахме надолу по стълбата (в клуба я наричат „трап“, а това е много глупаво, защото е широка поне двайсетина фута). Канех се да изляза от вестибюла, но открих, че са ми препречили пътя.

Най-едрият и най-противният офицер, когото съм виждал дотогава и оттогава насам, стоеше точно в средата на портата. А на лицето му бе застинало толкова грубо и гадно изражение, че не бих желал да го срещам отново.

— Ей, къркач — каза той, — само едно искам да запомниш: ако има нещо гнило в тази история, ако Джет не се прибере жив и здрав, въобще ако нещо му се случи, имаме копие от твоята електронна карта и от снимката ти. Наистина запомни какво ти казвам. — И той продължи с равния си стържещ глас, който направо разкъсваше нервите ми: — Лично тебе ще качим на десет хиляди мили в онзи студен пуст Космос. Ще ти свалим дрехите и през въздушния шлюз ще те бутнем във вакуума. След секунди ще представляваш бледорозова мъглица! — Натърти последните две думи, блъскайки с юмрук по гърдите ми: — Така ще стане!

Последва истински грохот! Зад мен! Обърнах се и срещнах мрачните погледи на около двеста младши офицери.

Не съм чак толкова смел. Уплаших се.

Заобиколих онзи звяр и се втурнах по стълбата със сака в ръка. Аерокарът ми беше на мястото си и скочих в него.

Смаяно видях, че от моя пилот Ске тече вода, беше направо подгизнал. Сигурно го бяха хвърлили в някой от близките фонтани.

Той излетя право нагоре страшно припряно. Ръцете му стискаха конвулсивно лостовете и се тресяха. Погледна ме в огледалото.

— Както ми се вижда, май са ви пуснали през мелница.

Вярно си беше — трябва да съм бил жалка гледка със съсиреците по драскотините и посиняващите отоци.

Пилотът помълча, докато сменяше посоката на зигзаг, за да се насочим незабелязано към Спитеос. Изведнъж Ске каза:

— Офицер Грис, тези как разбраха, че сме от апарата?

Не му отговорих, но си помислих — защото сме жалки. Защото сме нечестни. Защото сме само едни побъркани главорези и не би трябвало да припарваме до почтените хора. Защото смърдим. Това беше един много изтощителен ден.

— Офицер Грис — отново се обади пилотът, когато най-сетне аерокарът се стрелна над Голямата пустиня, — ако ми бяхте казали само, че ще познаят, дето сме от апарата, можех да монтирам плазмобластер и да ги очистя онези „бибип“.

Прекрасна идея, помислих си. Само това липсваше в тази мисия — двеста-триста мъртви Имперски офицери и един второкласен чиновник от апарата, застанал насред овъглените останки. А може би трябваше да работя в друго управление!

Но никой не напуска апарата — оттам се излиза само с краката напред.

Нямах никаква друга възможност, освен да доведа мисията до нейния ужасен, съкрушителен край! Трябваше да успея.