Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (30)

Глава втора

Намерих Хелър в стаята, изтегнат в едно кресло с притворени очи, толкова лениво отпуснат, че чак не беше за вярване. В този момент очевидно „Мисия Земя“ беше последната му грижа. Допълнителните материали за четене, които му дадох, бяха струпани в безредна купчинка. Спокойна, но печална музика се лееше от „Домашния екран“, различих и някаква певица. Любовни песни!

Ако нещо може да нарани чувствителния ми слух, това са пронизителните тонове на ехо-оркестър и трептящото, ридаещо сопрано на изпълнителка на любовни балади. Отгоре на всичко те си боядисват лицата в черно в знак на „несподелена любов“ и от тръбичките, прикрепени до очите им, тече червена течност — кървави сълзи. Всички песнички според мен са долнопробни:

„Тъй се стопи радостта ми,

потънах в скръб,

що ме отнесе в дълбините

на страданието.

И с последния си дъх

аз пак ще зова смъртта.

И зестра ще ми бъде

саванът погребален.“

Направо да повърне човек!

Значи така си представяше Хелър енергичното захващане с изпълнението на мисията!

Прозрението ме озари като светкавица, знаех срещу какво трябваше да се преборя. Любовта! Във всички учебници по шпионаж предупреждават за нея. С множество биологични таблици доказват колко е безразсъдна. Дават многобройни примери, как дори цели имперски фамилии са рухвали, защото млади принцове и принцеси престъпвали практичния ред за встъпване в брак и се влюбвали не в когото трябва. Не обясняват как може да се използва, но настоятелно съветват да не се създават разнополови двойки агенти. Твърдят, че нямало друг начин да се отървете от нея, освен да застреляте някого. Е, добре, може би професорите не са били способни да я насочат за своите цели, но аз щях да успея. Нали на лукавството дължах издигането си в апарата.

И в онзи момент също го проявих. С най-сладкия си глас казах:

— Най-добре е да си придадеш приличен вид. След… — демонстративно погледнах часовника си — …двадесет минути трябва да си в тренировъчната зала при графиня Крек.

Свещени богове! Скочи от креслото, сякаш го изстреляха с катапулта.

Предишната вечер беше изпрал белия си тренировъчен костюм, но в тази дупка без никакво проветряване той още не беше изсъхнал и Хелър с трескави движения сглоби вентилатор. Движеше се като фурия, изкъпа се, изтри се, среса се и се облече — всичко за около осем минути. После естествено трябваше да изчакаме три-четири минути и той седеше като на тръни. Изключих „Домашния екран“, повече не можех да понасям ехо-оркестъра и глупавите любовни балади. Звучаха ми по-лошо от погребални песнопения и ако не успеех да отведа Хелър навреме от тази планета, щеше да прозвучи още едно — моето.

Все пак подранихме с една минута пред вратата на тренировъчната зала. Той влезе.

Щях да вляза и аз, но ме спря нечия ръка. Беше помощникът на графиня Крек, извънредно грозна твар.

— Току-що получихме съобщение, офицер Грис. Викат ви в централната канцелария на стражите в „Лагер Твърдост“.

Сега пък какво имаше? Леко разтревожен, поставих двама часови на пост пред вратата и се втурнах към тунела. Минаването през него винаги губи време и ми трябваше почти час, докато вляза в канцеларията.

Мърлявият дежурен офицер от апарата озадачено разрови книжата си.

— Ами да. Имаше повикване за вас… чакайте. Регистрирано е съвсем рано сутринта. По дяволите, офицер Грис! Чак сега ли успяха да ви открият? Съжалявам, но понеже беше от крепостта, не съм уточнявал никакви подробности…

Прекъснах го:

— Отговорих на това повикване преди часове!

Сега имах нова причина за тревога — прекараха ме! Графиня Крек! Искаше да не се навъртам около тях. Какво замисляха? Съвместно бягство?

Истинският ужас настана, когато си помислих какво ще направи с мен Ломбар, ако Хелър се измъкне от ноктите ни. Скочих в скоростния монорелсов вагон, но скоростта му никак не догонваше треската ми. Та знаех ли какво ще заваря?

Нахълтах в залата.

Взирах се в най-кротката сценка, която можете да си представите. Хелър седеше в определеното само за него кресло. Поставеният на масичката плейър тихо ръмжеше. Графиня Крек седеше в отсрещното кресло. Беше облякла сребристия еластичен костюм. Косата си беше вързала със сребристата лента на цветчета, а краката й бяха удобно настанени в сребристите обувки. Признавам, сърцето на човек направо спираше от нейната красота. Подпряла брадичка на дланите си, тя гледаше с обожание Хелър.

Още вбесен, аз се примъкнах до нея и изсъсках:

— Страхотен номер измисли, а?

Тя обърна лице към мен. Сините й очи сияеха. Усмивката не слизаше от устните й. Потънала в блажено спокойствие, тя ми прошепна в отговор:

— Нали е прекрасен?

Бях отвратен. Но си напомних, че и женските лепъртиджи понякога се поддават на страстта. Излязох в коридора — не можех да ги гледам. Положението все ми се струваше твърде опасно.

Извадих комуникационния си диск и чрез подземния кабел се свързах с канцелариите на Отдел 451 в Правителствения град. Моят главен чиновник там (дърт гадник на име Боуч) не ми се стори много щастлив, че останах шеф на отдела. Съобщи ми, че придвижват книжата според установения ред и че се надява да не съм си наумил някакви заповеди, защото в момента нямали нужда от нови бъркотии. Той всъщност не се опитваше да ме обиди, просто така се държеше. Като се сблъскал с живота, още в първите секунди след раждането си се вкиснал и оттогава насам се упражняваше неуморно в тази насока.

Научих, че с току-що кацналия товарен кораб от Земята са докарали книги и романчета заедно с пресни броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ — два от вестниците на планетата. Наредих му да ги качи в совалката за Спитеос, той въздъхна и изрази надежда, че следващото ми обаждане няма да е в близко бъдеще.

Помотах се, направих си бележки за предстоящите задачи. Върнах се да погледна докъде са стигнали езиковите упражнения.

Какво? Вече не седяха до масичката. Отидох по-навътре и ги намерих в средата на широка тренировъчна площадка.

Нима го учеше на ръкопашен бой? Нали заповядах да няма никакви намеци за шпионски тактики… Спрях се навреме. Не се занимаваха с ръкопашен бой. Хелър й показваше особеностите на последните модни танци! „Трошенето“ беше станало много популярно през последните месеци. Мъжът се хвърля напред, а жената му убягва, после жената се мята към него, а той отскача. Напред-назад, доста атлетично, но еднообразно. Имаха честотен брояч, използван от акробатските групи за съгласуване на движенията, и го бяха включили на танцов ритъм. Хелър показваше стъпките и движенията на ръцете при посягането.

А тя беше убила страж, който само протегна ръка към нея! И ето, щеше да се случи отново. В безпомощно вцепенено състояние, както когато човек очаква неизбежното, аз стоях и гледах. Рано или късно трябваше да я докосне…

Направи го! Усетих полъха на смъртта.

— О — възкликна тя, — толкова отдавна съм тук, че всичко съм забравила. Хайде пак да повторим: когато се хвърляш напред, трябва да се дръпна, а не да стърча като статуя, за да ме хванеш!

Той посегна, а тя пак не се изви встрани и ръката му докосна рамото й. Графиня Крек — тромава? Графиня Крек — неспособна да научи нещо? Дрън-дрън!

В края на движението тя се озова в прегръдките му, плътно притиснала се в него. И въобще нямаха намерение да се разделят.

После той я целуна!

Очаквах да избухнат фойерверки. Но само забелязах някакво неясно сияние. Тя отметна глава и го погледна в очите.

— О, Джет! — прошепна.

Отърсих се от вцепенението си. Тази работа не можеше да продължава така. Рязко пляснах три пъти с ръце. Наложи се да направя същото още веднъж, и то по-силно, за да забележат присъствието ми.

Дойдоха при мен, хванати за ръце, споглеждаха се като дечица, уверени, че възрастните не знаят тайната им.

— Време е — изсъсках свирепо — за срещата ни с доктор Кроуб. Тръгвай с мене, Хелър, веднага!