Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава трета

Биологичната секция заемаше объркан комплекс от стари каменни сводове и ниски стаички на стотина фута под земята. За разлика от другите части на крепостта и въпреки черния камък това място беше осветено непоносимо ярко. Никога не съм обикалял цялата секция — прекалено отблъскващо е. Но знаех, че се състои от библиотеки, операционни зали, хладилни складове и необгледни редици колби, колби, колби и резервоари, резервоари, резервоари… Колкото и да е потискаща миризмата на Спитеос, тя е нищо в сравнение с въздуха в биологичната секция — тук имат навика да разсипват клетъчни култури, които гният на пода, пръскат навсякъде ненужни парчета плът и кости от тела, които си се разлагат без проблеми. Спазват санитарните изисквания, колкото на градското сметище.

В първата библиотека шеташе стара вещица, разместваше папки и шумно подсмърчаше, за да не се стекат сополите по горната й устна. Махнах с ръка към един от горните рафтове, с другата посочих Хелър и изкрещях:

— Блито-3!

Тя е глуховата, годинките й наброяваха над век и половина, но все пак ме чу. Тръгна да търси подвижна стълба и аз оставих там Хелър, за да се видя с главния целолог.

Доктор Кроуб беше в далечния край на операционните зали. Щом влязох, той вдигна мръсна длан, за да не го безпокоя. Искам — не искам, стоях и гледах.

Беше разпънал и вързал за операционната маса някакъв нещастник и довършваше работата си по него. Мъжът, може би напълно нормален човек допреди броени седмици, само след няколко докосвания щеше да се превърне в цирково чудовище.

Като променяше и свързваше по нов начин клетките, Кроуб бе сменил ръцете и краката на окаяника с пипала на незнайна морска твар. Деформираната костна тъкан изпъкваше далеч напред над очите. Докторът проверяваше растежа и оформянето на „езика“, отнет от някое хранещо се с насекоми животно, език, който можеше да се изстрелва половин ярд пред устата, сякаш новосъздаденият кошмар се хранеше с летящите около него мушици.

Кроуб беше побъркан на тема създаване на изроди, но съм сигурен, че никога не му е хрумвало колко изроден беше самият той с твърде дългите си крайници и нос като клюн. Докато работеше, лицето му излъчваше призрачен екстаз — посветеният на делото си учен! И най-закоравелите типове тръпки ги побиваха от него. Кроуб наистина вярваше в това, което правеше!

Улових погледа в очите на новото чудовище. Ясно бе, че нещастникът е полудял. Но какво от това, творенията на Кроуб никога не оцеляваха прекалено дълго. Когато умираха, цирковете просто си купуваха други. Все едно, омръзваха на публиката и подмяната им беше добър стимул за бизнеса.

— Гледай сега — повика ме докторът, като се мъчеше да поизпъне схванатия си гръб. — Единственият заловен представител на животинските видове на още незавладяната планета Матачерферстолциан!

Поне дотолкова помнех астрографията.

— Няма такава планета.

— Ами може и да няма — вдигна рамене Кроуб. — Все пак пред теб е един от животинските й видове.

— Хайде, идвай с мен — казах му. — Трябва да пооправиш един специален агент.

Незабавно ме прониза болка в стомаха! Огледах се. Сигурно ми прилошаваше от миазмите. Твърде странно! Бил съм на много планети и съм ял какви ли не чудновати храни. Бях в апарата от години с всичко произтичащо от това. И никога преди не съм усещал стомашни болки.

Асистентите на Кроуб поеха работата и аз извлякох смахнатия доктор навън.

В библиотеката заварихме Хелър, настанен на столче. Преглеждаше книги, които вещицата му беше дала. Кимна небрежно, когато му представих Кроуб.

— Никога не съм се спускал на повърхността на планетата — каза Хелър. — Всичко това е изключително интересно. Да знаете, красива планета е.

Откри снимки на земни хора и изведнъж се замисли дълбоко, вдигаше очи към тавана и пак забиваше поглед в книгата.

Двама от помощниците на Кроуб влязоха след нас. Единият носеше сгъваема масичка, другият — поднос с разни предмети.

Докторът седна.

— На коя планета отивате?

— Блито-3. Земята — отговорих.

— Аха — промърмори Кроуб и единият от помощниците му започна да тършува из чекмеджетата, струпваше какво ли не върху бюрото.

Докторът погледна в справочника.

— Блито-3. Хуманоиди. Притегляне… ъхъ… хм… атмосфера… Стип, дай ми таблицата за плътността на костите. — Асистентът му я пъхна в ръцете. — Аха — повтори Кроуб.

— Агентът не трябва да се отличава от стандартите на планетата Блито-3 — напомних аз.

— Ясно, ясно — успокои ме докторът и ме избута настрани. — Стип, нямаме теглилка.

Стип бързешком се върна с цяла количка, натоварена с инструменти. Кроуб махна на Хелър.

— Събличай се.

Не знам защо, но веднага усетих гадене и болки. Какво ли ставаше с мен?

Хелър отделяше повече внимание на рафтовете с книги, отколкото на Кроуб, но се съблече. Като че търсеше определено заглавие. Стъпи на теглилката и разсеяно правеше каквото му кажеха. Помощниците го мушкаха, измерваха и записваха, а докторът изръмжаваше нещо от време на време.

Стип беше забравил уреда за измерване на плътността на костите и излезе да го вземе. Кроуб не се престараваше в организацията. Малко след връщането на помощника в стаята дочух шепот и раздвижване на вратата.

Пет жени от персонала се блъскаха, надничаха и си мърмореха една на друга. Не знам какво си приказваха, но очите им бяха станали кръгли, изглеждаха някак възбудени и раздразнени.

Проследих погледите им и установих, че именно Хелър е привлякъл такова внимание. Единият от помощниците го караше да се свива и разгъва, мереше потенциалната му мускулна сила. Е, да, страхотно тяло имаше. Сценката ми напомняше за някой от величествените горски богове, около когото се суетят дребни мръсни дяволчета. Толкова беше на мястото си тук, колкото и храмова статуя в кенеф. Като се замислих за това, заприлича ми на една от статуите във Волтарианската галерия — „Богът на изгрева“, изваяна от Доувог. Ей! По дяволите, казах си, нещо не съм наред. Не си падам по мъжете, а когато Кроуб поработи върху него… Дъното на стомаха ми подскочи мощно нагоре. Веднага приседнах, за да не се сгърча на пода.

Дойде и краят на досадните измервания. Докторът натрупа дебела купчина бележки.

— Ти — каза на Хелър, сякаш произнасяше присъда — си от планетата Манко. Тегло, височина, плътност… да, от Манко.

Да го глътне пъклото дано, на всеки му ставаше ясно, че Хелър произхожда от Манко, стига само веднъж да го погледнеше. Не че волтарианските граждани от Манко толкова се различават от останалите — на самата планета има пет раси, всяка със своите особености. Но това важи и за населението на всяка друга планета. Внезапно ми хрумна едно сравнение. И графиня Крек беше от Манко! Бяха от една и съща раса!

Кроуб разгръщаше справочните си книги за Блито-3. Подсвиркваше си, сумтеше, чешеше се по бузите. Заговори:

— Разликата в притеглянето не е чак толкова голяма — на Блито-3 е с около една шеста по-слабо. Това означава, че преди да се покажеш на тамошните хора, ще трябва да се упражняваш в ходене и бягане.

Хъммм. О, да. Атмосферата. Тамошната атмосфера е по-разредена и запомни, че трябва редовно да си насищаш организма с кислород, веднъж дневно. Просто дишай много по-дълбоко. Прави същото и преди всяко по-изтощително натоварване. Иначе ще се уморяваш бързо.

Какво е местното име на тази планета? Земя. Така значи. Ами плътността на твоите кости е по-голяма, отколкото на местните жители, заради разликата в привличането е.

Сега и за храненето. Няма да имаш особени неприятности. Водата и хранителните им продукти са подходящи за теб. Хм. Има нещо обаче, за което ще трябва да внимаваш. Не знам защо, но тяхната храна не отговаря на нормалните стандарти, особено спрямо теб. Тъй че бих те посъветвал да си хапваш по-често и да не се докарваш до глад. Хъммм. Да. Имат някаква храна, която наричат „хамбургери“. Храни се с каквото щеш, но точно хамбургерите биха ти осигурили най-балансирана диета.

Питиета. Хм. Водата е съвсем добра. Аха, алкохол. Те здравата се наливат с алкохол. Не се докосвай до онези видове, които те наричат „твърдо гориво“. Направо помитат всякакъв ред в мозъка. Бира. Имат нещо на име „бира“. Нея можеш да пиеш, но никакви силни напитки от какъвто и да било вид.

Кроуб събра бележките си и аз се почувствах по-добре.

— Значи — повтори той, — не забравяй да тренираш всеки ден. Иначе при тази ниска гравитация ще ти се скапят мускулите и сухожилията. И се насищай с кислород. Яж хамбургери, пий бира и всичко ще бъде наред.

Незнайно защо усетих вълна на облекчение. Внезапно гласът на Кроуб стана рязък.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

Хелър все така разсеяно гледаше рафтовете. А и защо ли му трябваше да слуша? Докторът едва ли знаеше, че говори на опитен космонавт, който все такива неща е трябвало да прави досега — може би с изключение на хамбургерите и бирата.

— Аз толкова се занимавам с теб — отсече Кроуб, — а ти дори не ме чуваш!

— О, не, чух ви — отвърна Хелър. — Да се науча как да ходя там, кислородът, упражненията, водата, храната, хамбургери и бира. Ценя усилията ви.

Той се наведе и взе книга с големи цветни изображения — снимки на хора от различните раси на Земята. Чукна по корицата с кокалчетата на юмрука си.

— Просто ме порази външният вид на тези земни хора. Сигурно ви се намира тук книгата „В мъглите на времето“?

Сега Кроуб наистина се ядоса.

— Не, разбира се! В антропологичната библиотека е!

Стомахът пак ме сви. Старата вещица ни направи знак да почакаме и се изтърколи навън. Върна се с доста пострадал том, дебел около два фута.

— Беше в историческата библиотека — каза тя и се усмихна на Хелър с беззъбата си уста.

Той сложи книгата на масата. Кроуб си събра книжата, от него лъхаше враждебност. Прочетох надписа на корицата:

„Съкратено издание. «В мъглите на времето.» Оригинални легенди от планетите на Волтарианската конфедерация, събрани от Отдела по фолклор на Управлението по местните проблеми.“

Опитах се да си представя какво ли е пълното издание в сравнение с този огромен том.

— Приказчици — мърмореше си Кроуб.

Хелър намери каквото търсеше. Разтвори книгата на раздела „Манко“. Пръстът му сочеше „Народна легенда 894М“.

— Ето я — каза той. — Не съм я чувал, откакто бях в забавачницата.

Започна да чете:

„Народна легенда 894М:

Разказват, че преди хиляди години, по време на Големия бунт на Манко, принц Кавкалсия разбрал, че загубата е неизбежна. Качил многобройните си привърженици и семействата им в остатъците от своя флот и избягал от Манко, като напуснал звездната му система. Както твърдят разказвачите, когато изминали девет години, два транспортни кораба се върнали и кацнали в града-крепост Дар. Смята се, че издайнически ги измамила една жена на име Непогат, затова през нощта били заловени. Екипажите били разпитани от апарата. По-късно се чуло, че според тях след бягството си от Манко принц Кавкалсия кацнал на планетата Блито-3. Там заедно с всички свои поддръжници основал колония, наречена Аталанта, която процъфтявала. Но им останало съвсем малко гориво, липсвали им някои предмети, затова пратили двата кораба обратно с надеждата да постигнат мир и дори да започнат търговия. Но дошла заповед — никаква милост. Решено било, че е все още незаконно да се колонизира Блито-3, тъй като ще се наруши волтарианският Свещен график за нахлуването. По настояване на Непогат екипажите били осъдени на смърт. Настъпилият хаос по онова време обаче попречил на каквито и да било опити за наказание на принц Кавкалсия. Градът-крепост Дар изгорял през следващата година по време на Големия преврат и така изчезнали всички записи, които биха могли да потвърдят легендата. Тази народна легенда е послужила като основа за детската приказка «Проклетата Непогат», освен това се споменава в детската песничка от Манко «Дръзкият принц Кавкалсия».“

— Глупости! — избухна Кроуб. — Искам да ти напомня, който ще да си, че щом пуснем измислиците да влязат в света на непоклатимата наука — край, загубени сме! — Докторът почти кипеше. — Забравяш един твърде съществен факт! — обърна се към Хелър. — Хуманоидите са най-често срещаните разумни същества във Вселената! Те съставляват 93,7 процента от всички раси, открити досега. Хуманоидната форма е неизбежна поради основните необходимости на оцеляването на всяка що-годе прилична въглеродно-кислородна планета: ако се налага да възникне разумен живот, трябват му приспособимост на ръцете за труд, устойчивост на походката на два крака, ляво-дясна симетрия в строежа на тялото и гъвкава кожа.

Казах си — ах, ти, дърт мошенико! Знаеш всичко това и пак се преструваш, че твоите изроди са от населението на други планети!

— Фактите са вградени в самата структура на клетките — разгорещено продължи Кроуб. — Но разумното население на всяка планета се развива там, на място. И това е установен от науката факт. Забрави тези религиозни брътвежи и приказки. Разбира се — сякаш набиваше възгледите си докторът, — кръвните клетки се различават при всяка хуманоидна раса, те са един от каналите за откриване на кръстосване между населението на планетите.

Хелър меко отвърна:

— Само ми стана любопитна приликата в костната структура на лицето между някои от земните раси и расите на Манко.

— Ей сега ще ти покажа! — ядосано отсече Кроуб и изхвърча от стаята, като че Хелър наистина се опитваше да спори с него.

Досетих се къде отива — в хладилните складове за тела. И не след дълго дочух оттам удар на брадва.

Докторът нахълта в стаята. Носеше отсечена човешка китка. Разрови из мръсотията върху количката, взе уред за моментално загряване и след секунди китката вече кървеше. Такъв си беше Кроуб — отсече ръка, а му трябваха само няколко капки кръв. Пак се усетих болен, много болен.

— Това е човек от Земята! — натърти докторът, размазвайки капките върху предметно стъкло за микроскоп.

Хелър се постресна.

— Солтан, нима отвличате хора от Земята?

Ами да, господин имперски офицер Хелър!

— Не — казах му. — Преди години прибрахме труповете от пътна злополука и тук ги държат дълбоко замразени за изследвания.

Кроуб ми хвърли странен поглед, имаше на какво да се чуди. Хвърли китката на пода, където тя цопна с плясък, и съсредоточи вниманието си в микроскопа.

После докторът взе мръсна тръбичка с остър край и преди да го възпра, хвана ръката на Хелър и заби тръбичката в палеца му. Едва не си изкарах вътрешностите. Не разбирах от какво ми стана зле.

Но Кроуб не направи нищо друго на Хелър. Отнесе кръвната проба, размаза я върху друго стъкло и я нагласи под втори микроскоп.

— Сега погледни това! — предизвикателно каза докторът. — И се убеди веднъж завинаги, че не е имало кръстосване между Манко и Блито-3. Всичко хуманоидно на Земята е със земен произход. Това е научен факт!

Хелър огледа и двете проби.

— Приличат си.

— Ха! — изпръхтя Кроуб. — Дилетант!

Избута го и поред надникна в микроскопите. Изправи се.

— Офицер Грис, онзи да не е бил някой от твоите агенти на Земята? Я отиди в склада и погледни. Не. — Той промени решението си, взе отсечената китка и я пъхна в измерителя на костната плътност. — Ето, наистина е бил човек от Земята.

Кроуб си прибра бележките и изръмжа на асистентите да отнесат количката с уреди и масичката. Посочи табуретка и каза на Хелър:

— Сядай тук и си измисляй приказки колкото щеш.

Хелър се усмихна едва-едва и пак се зае със снимките в книгата.

Докторът се спря на вратата и настойчиво ми махна да го последвам в неговия още по-мръсен кабинет. Страхувах се да седна, защото можех да открия под себе си парче от нечий труп. Но нямах сили и се настаних на едно столче.

Кроуб също седна и посочи бележките си. Приведе се напред към мен като заговорник. Какво ли щеше да измисли пък сега?

— Офицер Грис, имаме проблеми с този агент. Положението е лошо.

Досега не го бях чувал да говори така. Стомахът ми се сгърчи.

— Офицер Грис, трябва да поработим по този агент. — Погледна бележките си. — С теглото всичко е наред. Тук тежи около 239 фунта, на Земята ще тежи около 199. Няма да им се стори необичайно. Проблемът е във възрастта му. — Тупна с длан по листовете. — Според тези данни, дали заради лошото хранене или поради някакъв недостатък в еволюцията им хората от Земята не доживяват до нормални старини. Всяко уважаващо себе си млекопитаещо на всяка уважаваща себе си планета, което има уважаваща себе си клетъчна структура, обикновено живее шест пъти по-дълго от своя период на растеж.

Това ми беше известно. И какво?

— На Блито-3 — продължи Кроуб, загледан в таблиците — според данните ни те достигат зрелите си размери около двадесетгодишни. Може би твърде бързо. Както и да е, пак би трябвало да живеят по сто и двадесет години. Но не успяват. Обикновено опъват крака към седемдесет или по-рано.

— Кроуб… — започнах аз с намерението да му кажа, че Хелър няма да остане толкова дълго на Земята, но се сетих — и това би могло да се случи. Ала можехме ли да направим нещо?

— Проблемът става още по-сложен — дъднеше докторът, — защото на Манко периодът на растеж продължава до тридесет и две години. И тамошните хора си доживяват шестократно по-дългата възраст. Така, ако нещо не го сполети, този твой специален агент би трябвало да живее към сто деветдесет и две години.

Все още не виждах за какво трябваше да се тревожа.

— Този специален агент в момента е на около двадесет и осем години. Висок е шест фута и два инча. В последните години растежът е малък, но до тридесет и две години ръстът му ще стане шест фута и пет инча!

Гадеше ми се, усещах наближаването на нещо ужасно.

— Средният ръст — продължаваше Кроуб — за расата на Земята, която има неговия цвят на лицето… бял, или по-скоро бронзов… е само пет фута и осем инча. — Хвърли хартийките на масата и впи поглед в мене. — Твърде висок е! Ще стърчи сред тях като фар!

Започнах да омаловажавам проблема, но Кроуб ме прекъсна:

— Чакай. Освен това ще им се стори прекалено млад. — Надникна в таблиците. — Да. Ще изглежда като момче на деветнадесет, дори на осемнадесет години. — Показа ми снимки на хора на различни възрасти. — Убеди ли се? — Усмихна се. — Но не всичко е загубено. Можем да оправим нещата.

Приведе се съвсем близо до мен. Лицето му отново доби налудничаво изражение.

— Можем да му скъсим ръцете и краката. Ще извадим парчета от костите. Може да му променим и черепа… Офицер Грис! Какво ти стана?

Превивах се. Държах се за корема с две ръце. Такава болка изпитвах за пръв път в живота си! Заповръщах. Омазах краката си и целия под. Изхвърлих всичко, което бях изял може би през цялата последна седмица. Дори и след това мъчителните сухи хълцания не спираха.

Сигурно съм бил страхотна гледка. Такъв шум вдигах! Изведнъж усетих, че Хелър стои до мен и ми придържа главата. Един от асистентите на Кроуб взе тубичка и се опита да изстиска малко течност в гърлото ми. Изхвърлих я като фонтан! Друг ми пръскаше лицето с пулверизатор, но стана още по зле.

Хелър изрева заповеди на някого. Влязоха двамата стражи от взвода. Той извади от джоба си неизменната червена инженерска кърпичка и поне малко почисти лицето ми. Пое носилката от асистента и много внимателно ме сложи върху нея. Двамата стражи я вдигнаха и излязохме от онова проклето място.