Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (32)

Глава четвърта

В моята стая Хелър ми смъкна дрехите, напъха ме под душа и изтърка мръсотията, после ме пъхна в леглото. Проявяваше учудваща загриженост. Насочи към корема ми топлинна лампа с надеждата да ми помогне малко.

Лежах и страдах вкиснат. Никога не бях преживявал такива мъчения през живота си, дори и при разговорите с Ломбар.

Хелър вдигна дрехите ми от пода.

— Свършено е с тях.

Изведнъж се вдървих от уплаха — започна да опразва джобовете ми. Не можех да измисля как да го спра. Когато някой не е на постоянното си работно място, полека-лека се превръща в ходещ кабинет. Носех бележчици, стари пликове, съобщения и какво ли още не. Ако ги прочетеше, щеше да открие двойното дъно на „Мисия Земя“!

Но той само ги събираше на купчинка. Дори не ги погледна. И в това си скапано състояние трудно сдържах презрението си към пълното му невежество в шпионските игри. Беше като дете!

Струпа на отделен куп многобройните оръжия, събра униформата, шапката, обувките и останалото, провери дали е извадил всичко и изхвърли облеклото ми в шахтата за отпадъци. Е, беше си достатъчно мръсно и миризливо и преди днешната „злополука“.

Един от стражите беше останал в стаята, за да му помогне при нужда. Хелър измъкна електронната ми карта изпод хартиите и му я връчи.

— Не! — примолих се едва чуто.

— Върви в лагера — каза му Хелър — и вземи от склада пълен комплект униформа на редовните части.

Стражът скръсти ръце в поздрава на флота (мене никога не поздравяваха) и тръгна с моята в карта в джоба.

— Хелър — изскимтях аз, — с тази карта той просто ще си купи половината проститутки в „Лагер Убийство“! Ти току-що ме разори!

— А, не ми се вярва. Солтан, трябва да проявяваш повече доверие към хората.

Да вярвам на тези отрепки и престъпници?

— Ох, твърде съм болен за уроци по морал. Недей да ме поучаваш.

Той нагласи лампата да изпраща потока топлина точно към корема ми и сложи мокра хладна кърпа на главата ми.

— По-добре ли си сега?

Не, не бях. Хелър почисти мръсотията, паднала от дрехите ми на пода. Тези космонавти от флота са наистина невероятни чистници. Съблече се и се изкъпа. Изпра червената си кърпа, после и белия си тренировъчен костюм. Подреди всичко наоколо и облече обикновен цял вечерен костюм. Среса се и когато заприлича на слязъл от витрината манекен, включи „Домашния екран“ и се отпусна в креслото.

Сърцето ми почти спря. Хелър се наведе и посегна към двете купчинки с неща, извадени от униформата ми. Помислих си, че ей сега ще затършува из документите ми.

Но той не го направи. Протегна ръка към оръжията и взе единия взривострел.

— Ама че арсенал си събрал. — Отвори камерата на заряда и провери напрежението. — Трябва да внимаваш с тези играчки. Нали ги превозват с празен заряд, но по нищо не се отличава от истинския. Е, този си е редовен.

Очаквах всеки момент да запрелиства документите. Но той взе зашеметяващия пистолет, провери и неговия заряд. Пак посегна и аз пак затаих дъх. Оглеждаше десетинчовото острие на специалния нож. Любопитството му беше очевидно. Вярно е, тези ножове не се срещат на всяка крачка. Ако знаете как да си служите с тях, има начин да чукнете по острието и то звъни много мелодично. Той направи точно това и острието запя.

— Хубава сплав — констатира Хелър.

Ръката му се вдигна и преди да усетя намерението му, ножът излетя напред с такава сила, че въздухът изсвири. Свих се. По мене ли го метна?

На един рафт лежеше пъпеш, ножът го улучи точно в средата и потъна до дръжката! Хелър отиде да го прибере, направи двойно движение с китката и вече ми предлагаше чудесно парче от пъпеша.

— Искаш ли да си хапнеш?

Само мисълта за това бе достатъчна — позеленях чак отвътре.

— Извинявай — каза Хелър. — Помислих си дали пъпешът не би те освежил.

Остави парчето на рафта и се върна в креслото, но пак не прояви интерес към документите. Вместо това почисти ножа и калъфа.

Влезе стражът с пакетирана униформа в ръце. Върна картата ми. Хелър му даде банкнота от един кредит и стражът попита:

— Засега това ли е всичко, сър?

Никога не ми казват „сър“. Злобно си помислих, че с един кредит можеш да си купиш доста уважение.

Имаше обаче още нещо. Онова приятелче се наведе и зашепна в ухото на Хелър, той се усмихна и прошепна някакъв отговор. Хилеха се като ненормални. Какво ли замисляха? Бягство?

Стражът отстъпи назад и вече се готвеше да отдаде чест, но Хелър посочи пода.

— Изтървал си парите.

— Вярно — той вдигна банкнотата и я пъхна в джоба си.

Поздрави Хелър и излезе. Значи този страж прави всичко това не само заради парите. Нещо се мътеше.

Хелър взе учебник за Земята и се задълбочи в него. Не обръщаше никакво внимание на хартиите върху масата. Ама че глупак! И десетина дни нямаше да издържи на Земята.

От тази мисъл състоянието ми някак се влоши и започнах да се тревожа сериозно за здравето си. Стомахът никога не ми беше създавал проблеми. Не вярвах и да съм прихванал някоя треска.

Какво ли беше?

Ако отидех долу при доктор Кроуб, би ми предложил да ми сложи нов стомах. Замислих се за Кроуб. Никога, никога нямаше да допусна да губя съзнание, ако този смахнат се навърта наоколо — можеше да се събудя и с кравешка глава на раменете!

Ами предложението му за крайниците на Хелър!…

Стомахът ми отново се загърчи. Нямаше какво повече да повръщам. Само се надвесих от леглото и хълцах.

Хелър донесе леген, но не стана нужда. Смени мократа кърпа на челото ми. Не ме интересуваше какво става около мен. Гнетеше ме отчаяние. Не можеше да продължава така. Ако не започнех тази мисия, щях не да боледувам, а да умра.

Отпуснах се по гръб. Хелър се върна към учебника си. Накарах се да мисля спокойно и разумно. Кога започна тази болест?

Съсредоточих се и си припомнях внимателно. Започна в лабораторията на Кроуб. Нещо в самия него излъчваше отрова!

Да, всеки път, когато помислех за него, ми се гадеше.

Ха! Беше очевидно. Не биваше повече да доближавам Кроуб. Никога, никога, никога!

Внезапно се почувствах напълно здрав! В един миг усещах какви ли не ужасии. А в следващия състоянието ми вече беше великолепно. Без дори блед намек за болка или гадене!

Седнах в леглото, опиянен от щастие.

— По-добре ли си? — попита Хелър. Кимнах енергично. — Ами понякога тези неща минават съвсем бързо. В края на краищата ти си млад и здрав. Някой бързо изчезващ бацил, сигурно от това си се разболял. Радвам се, че оздравя.

Станах, пак си измих лицето и облякох новата си униформа. Натиках прословутите документи по джобовете и отново се въоръжих.