Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава трета

Около обед доктор Прахд Битълстифендър излезе от болницата, бършейки ръцете си с окървавена салфетка. Но не дойде при мен до басейна. Тръгна по една от каменистите пътеки, които се виеха в сложна плетеница между дърветата.

Казах си, че има право да се поразкърши. Операцията му отне не два, а три и половина часа! Дългокрак и твърде висок, той вървеше на зигзаг с поглед, вперен в земята. Може би операцията завърши неуспешно, може би заби някой скалпел твърде дълбоко и уби Хелър? Интересна идея. Обмислях я и откривах все повече достойнства в нея.

Докторът обиколи и се върна по друга пътека, внезапно се наведе и вдигна нещо. Тръгна към статуята на гола горска нимфа, извила се в предизвикателна поза. Извади малко чукче от вътрешния си джоб и започна да удря нещото върху металния пиедестал на статуята. Дяволите да го вземат, с какво се занимаваше? Искаше да съживи нимфата с това ритмично почукване ли? Не му ли стигаше онази нимфа в лятната къщичка?

Най-после пак се запъти към мен. Този път бръкна в джоба си за миниатюрна бургийка и пинсета. Пееше си, докато вървеше, и едновременно не спираше да обработва нещото в ръката си. Бургийката поскърцваше по нервите ми.

Спря до стола, на който седях. Прибра бургийката, но измъкна отнякъде епруветка с кръв. С пинсетата потопи нещото в кръвта, след това прибра и епруветката. Що за фокус, да го отнесат мътните дано? Непоносимо ме измъчваше желание да открия смисъла на заниманията му.

Сега държеше малка позлатена кръгла кутийка. Приличаше на онези, в които жените си носят парфюмите. Сетих се, че може би я е взел от пратката на „Занко“. Фирмите пробутват на докторите тези красиви малки кутийки, за да ги подаряват на своите пациентки. Ами да, видях гравирания на капака надпис — „Занко“.

Прахд я отвори и много грижливо постави вътре нещото с пинсетата, дъхна на плюша, за да изглежда по-добре, и изтри в него кръвта от пинсетата!

Гордо ми протегна с ръка кутийката. Приличаше ми на дългокрако домашно животинче, очакващо похвала и потупване по гърба. Сред кървавите петна лежеше мъничко парченце камък.

— Върхът на стрелата — обясни младият доктор.

— Не си го извадил от главата му. Видях те как го взе от земята, ей там.

Изведнъж схванах какво направи докторът. Бре, имаше надежда от това момче да стане човек. Щеше да връчи камъчето на Хелър, за да бъде измамата по-убедителна. Но аз нямах намерение да позволя на този млад глупак да си вирне носа. Похвалите са гробокопачът на нашата раса, те убиват старанието. Можеше да се изплъзне изпод властта ми! Пренебрежително махнах да отстрани кутийката от лицето ми.

— Доста се забавихте. — Погледнах си часовника. — Три часа и четиридесет и пет минути не са равни на два.

Той ме погледна обезсърчено.

— Вижте, пациентът не беше на мое разположение вчера. Тогава бих могъл да взема образци от основните му клетки. А сега тепърва получих клетки от дермиса и епидермиса, заедно с костни клетки. Нужен ми беше половин час да ги поставя в стерилна среда, после да отгледам достатъчно резервни, които да използвам в операцията. Някой му е направил от онези грубиянски ваксинации като дете, наложи се да отстраня и този белег. Освен белегчето на рамото поработих и по изгарянето с бластерна пушка на гърба. Имаше и защипан пръст отпреди много време, нокътят се оказа леко изкривен, а не бях подготвил рогови клетки, та трябваше да си ги отгледам в ускорител…

Бръмна ми главата от обяснения.

— Стига, стига, какво стана с оптично-звуковия комплект?

— Ами наистина открих малка пукнатина в костта. Онези колеги от флота никак не внимават. Е, зараснала е сама без професионална намеса. Но беше запълнена с по-мека костна тъкан и трябваше всичко да изчегъртам. Той сигурно е от Манко. Костите на хората там са забележително твърди и плътни. Дори затъпих един свредел…

Забеляза нетърпението ми и заломоти припряно:

— Направих чудесни ямички и за двата предавателя. Разбира се, трябваше да обработя и подготвя костната тъкан, за да не ги отхвърли организмът като чужди тела. А и да настаня микроскопичните антени между клетките.

— А какво стана с онова място до веждата му, дето го болеше? — попитах придирчиво. Опасявах се, че е сложил „бръмбарите“ някъде, където ще бъдат открити при бъдеща операция.

Той като че се смути, но успя да си спомни.

— А, никакво болно място нямаше. Притиснах го с нокът.

Усещаше, че съм готов да избухна, и заговори презглава:

— Настанени са идеално, никой никога няма да ги открие. Всички белези са премахнати. Според мен издържах изпитанието напълно успешно.

Изпръхтях.

— Имаше един млад стажант, на когото моят чичо…

— Нали професор Слахб е чичо на майка ви?

— Имам и чичо целолог — казах непреклонно. — Та този млад стажант трябвало да си отработи целия срок, предвиден в договора. — Говорех му така, защото виждах как му влияе разкошната обстановка наоколо. Не исках никой да му внушава вредни идеи. — Но срещнал богата млада вдовица и зарязал договора, нарушил всичките си обещания и заминал да си живее с нея!

Той заклати глава.

— О, ако говорите за Пратиа…

Това ме довърши. Пратиа беше малкото име на вдовицата Тейл. Явно бяха стигнали дотам в отношенията си, че да си говорят на малки имена.

— И не си мислете, че всичко е свършило, защото ще сбъркате! Още не знам доколко успешна е операцията. По-нататък — не знам дали няма да се разприказвате и да издадете тайната. И въобще нямате никакво право да ми заставате насреща и да си искате договора. Ще си го получите, когато ми се представите на Бли… на определеното ви местоназначение. Ще пристигна там преди вас.

Той вече взе да заеква. Много добър признак.

— Имам указания за вас. Седнете!

Докторът преглътна на сухо и седна. Бях донесъл от аерокара малко куфарче.

— Тук ще намерите материали за изучаване на три езика, свързани с новата ви длъжност. Единият е турски, другият — английски, третият — италиански. В това куфарче има книги, речници и плейър. Започвате още сега и през всичките шест седмици на пътуването ще учите като луд. Когато кацнете на Бл… където трябва, ще говорите, четете и пишете на английски, турски и италиански. Ако преминете този тест за работливост и пристигнете с тези езици в главата си и ако не сте нарушил изискванията за секретност — повярвайте ми, уредил съм да ви следят минута по минута, — ще обмисля дали да ви дам договора. Разбрахте ли?

— Т-турски? Т-това… както и да е. Цивилизовани езици ли са? Никога не съм чувал за тях!

— Първобитни езици. От друга галактика. Разбрахте ли?

— Д… д-да.

— След десет дни в десет часа сутринта от „Занко“ ще изпратят камион за цялото оборудване. Те знаят точно къде да го откарат. — Бях проверил при капитана на „Бликсо“ точния ден на отлитането и уговорих всичко в подробности. — „Занко“ ще докара празен сандък за операционната маса.

— Н… н-но тя си има сандък. Онзи, дългият.

— Правилно. — Не исках да поемам никакви рискове — вдовицата Тейл щеше да се опита да го задържи при себе си. — Ще пробиете дупки в сандъка и ще го нагласите да се заключва отвътре. Когато дойдат хората от „Занко“, ще се престорите, че им показвате какво да вземат. И наистина ще им покажете, за да опаковат наистина операционната маса в докарания сандък. После скачате във вашия сандък, заключвате се и те ще ви откарат в кораба.

Той зяпна. Но аз бях планирал майсторски удара. Щеше да се изплъзне от вдовицата. Никой нямаше да види как влиза в кораба. Обичам прилежно свършената работа.

— М-може ли да си подложа нещо меко в сандъка? За да не си у-ударя главата?

Реших да проявя снизхождение.

— Разбира се.

Написах бележка до капитан Болц: „Това е той. Грис.“ Връчих му я.

— Май… май много неща не знам за секретните операции — призна си Прахд.

Много неща не знаеш за хубавите вдовички, промърморих наум.

— Така, има още две неща.

— О-още?

— С този кораб ще пътува и млад хомосексуалист. Нито ще му обръщате внимание, нито ще говорите с него. Той е вражески шпионин.

— И… другото?

— И ако не ви стоварят със сандъка в кораба, ако не пристигнете както заповядах, капитанът ще прати тук глутница въоръжени с бластери космонавти да ви приберат и… — замалко щях да кажа „и да изнасилят вдовицата Тейл“, но тя само би пощуряла от радост — …ще изгорят цялото имение, ще пребият и застрелят милата ви Пратиа по подозрение, че работи за нашите врагове. Ясно ли ви е?

Той се вцепени. Както и да е, налагаше се да свиква с нравите в занаята. Защо не веднага? Бях измислил как да го използвам за личното си забогатяване. Иначе вече не ми беше нужен и можех направо да го застрелям, както ми трепереше насреща. Но Ломбар казва — парите винаги си постигат своето.

Седях и му се усмихвах снизходително. Нека да види, че мога да се отнасям и приятелски. Полицейската психология е един много практичен раздел от тази наука. Първо ги смажете, после се престорете на техни приятели. Но не получавах желаната реакция от него. Въпреки това, ако си разтягах устните и го гледах надменно отгоре надолу достатъчно дълго, щеше да му подейства.

Но ми съсипаха психотерапията. Един глас прогърмя по високоговорител от къщата.

— Е-ей, момченца — напевно ни призова вдовицата Тейл. — Недейте да седите там като милички ангелчета. Елате в къщата да си хапнете.

Влязохме в разкошна трапезария, цялата в синьо и златно, с малки златни нимфи, които добре се забавляваха навсякъде по тавана, с множество дивани. А центърът на залата почти потъваше под тежестта на подноси и съдове, на чинии със сладкиши, изискани сушени меса и редки плодове.

Вдовицата носеше най-прозрачното си одеяние, беше с вдигната нагоре коса, обсипана с диаманти. Погледна ни недоумяващо.

— А къде е другият?

— Няма да дойде на себе си още три-четири часа — грубо казах аз.

Тя изви очи към всички приготовления. Взря се в стенното огледало и лицето й се сви много, много тъжно.

— Добре де, настанявайте се и яжте — проговори унило.

Аз се захванах с ястията. Прахд седеше, без нищо да докосва. Накрая промълви:

— Не изгаряйте имението!

Що за глупак! Да говори така пред вдовицата Тейл. Такава ми беше съдбата, да работя с тъпанари и аматьори.

Но вдовицата Тейл не го чуваше. Отпусна се на софата зад гърба му, в очите й преливаха мечти. Едната й ръка разсеяно галеше косата на Прахд, другата лениво взе голям сочен плод от подноса.

Докторът изведнъж се извърна към мен и каза:

— О, не бива да се съмнявате в мене. Ще дойда, ще дойда!

Очите на вдовицата Тейл се изцъклиха. Дишането й се ускори. Внезапно изкрещя:

— И той сложи червената си шапка… шапка… шапка…

Безмилостно стиснатият плод се пръсна в лепкави струйки.

— ОХХХХХХХХХХ!

Побеснях. Да я „бибип“! Тя си мислеше за Хелър. Когато се е издокарвала и нареждала този чудовищен обяд, МИСЛИЛА СИ Е ЗА ХЕЛЪР!

Нападнах съдържанието на една чиния, сякаш и то се канеше да ме захапе!

Ще види ТОЙ!