Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (93)

Глава седма

Нямах никакво предчувствие, че ми предстоеше може би най-ужасния ден в живота.

Върнах се в кораба. Бях уморен и потиснат. Струваше ми се, че съм смачкан и отвън, и отвътре. Само да можех да поспя!

А ето го и Хелър, застанал в коридора пред вратата на моята каюта. Облечен в чисти сини работни дрехи на флота, не само без гънка, но и току-що изгладени. И с неизбежната червена състезателна шапка на гладко сресаната руса коса. Дори в този нощен час изглеждаше отморен и пращящ от здраве. Мразех го.

Още първите му думи подхраниха отношението ми.

— В името на всички космически катастрофи, що за воня се носи оттук? — Той надничаше в моето ново жилище.

Промъкнах се край него.

— Моят багаж.

Който беше буквално нахвърлян на пода. Ске беше събрал дори изгнилите натрошени съдове за еднократна употреба.

— Виж какво — каза Хелър, — ако беше опитал да влезеш в кораб на флота с тези мръсотии, щяха да те застрелят! Всички космически кораби имат затворени системи за циркулация на въздуха. А този ужас ще запуши филтрите, не вярвам и обезмирисителите да помогнат. — Стараеше се да запази спокойствие. — В коридора отсреща се намира пералнята за екипажа. Занеси всичко там, за да го почистиш набързо. Не разполагаш с много време — връзките с хангара за подаване на вода и енергия и канализацията ще бъдат прекъснати след час. Затова по-добре се захващай веднага.

Мисълта да нося багажа си където и да било ме отвращаваше. Исках да поспя. Поне малко. Хрумна ми нова ужасяваща мисъл. Електрониката на скъпоценната ми апаратура ще се повреди непоправимо. Заплахата подтиква бързата инициатива.

— Не може — изломотих. — Сложил съм и оръжие, взривострели! — Смятах, че това е убедителна причина.

Не беше. Той се стресна.

— Ти не знаеш ли, че този кораб направо ще се къпе в електрически заряди? Твоите оръжия ще гръмнат!

— Мислех, че си оправил и това.

Той поклати глава, но не чу думите ми. Само регистрираше в съзнанието си моите възражения. Пристъпи към мен и с бързи движения ме лиши от взривострелите, зашеметяващите пистолети и метателния пистолет.

— Ти си ходещ арсенал! Ако това изобилие се възпламени, ще ни търсят парчетата из целия Космос!

Завъртя някакъв превключвател на стената. Отвори се дълбока ниша.

— Това е защитено антиексплозивно хранилище. — Натика оръжията ми в него. — А сега извади от багажа си всички взривоопасни предмети и ги прибери вътре.

Успокоен, сложих и „чупливите сувенири“ при оръжията. Хелър отново огледа принадлежностите ми.

— Ама тук е пълно с най-обикновена мръсотия!

Да му го „бибип“ на Ске, беше опаковал и изтривалките от пода!

Хелър направи няколко крачки по коридора и взе някакви неща от вграден в стената шкаф.

— Ето ти руло за почистване. Сложи униформата си в джобовете, увий я и я остави в почистващата машина. Ще излезе изпрана и изгладена. Така, а това е руло за мръсно бельо и чаршафи. Увий си дрехите по същия начин — и в машината. Тези пликове са водонепроницаеми, използвай ги за документи и други подобни неща.

Преди да си тръгне, той се обърна и пак погледна багажа.

— Тук не виждам парадна униформа.

Никога не съм си купувал парадна униформа на редовните части, към които бях формално зачислен.

— На Земята не ги носят! — Опитвах се да проявя сарказъм.

— Но ще ти трябва за изпращането.

Бях твърде сънен и ядосан, за да обмислям кому е нужна проклетата парадна униформа при излитане на кораб. Хората от флота са скапаняци. По-точно — слабоумни!

— Твоят пилот още е някъде отвън. Ще му дам пари, ще накара някой търговец да отвори магазина си и ще се върне с парадна униформа.

Изпъшках. Не можех да преодолея манията му за чистота. Нежеланието ми като че го предизвика — непреклонно посочи въздушния шлюз.

— Изнеси всичко от кораба и го разпредели по рулата и пликовете, после отнеси рулата за почистване. Заедно с униформата, която е на гърба ти. И вземи един душ. Мърдай по-живо, след малко ще ни изключат от наземното обслужване!

Малко остана да се разплача. Исках само да поспя! Тялото вече ме болеше от умора. Да го „бибип“ на флота! Хелър не беше в техен кораб сега! На кого му пукаше дали ще се запушат филтрите из целия кораб?

Изнесох се навън и започнах да си подреждам нещата по бетонния под на хангара.

Когато се отървах от натрошените кутийки, старите новинарски листове и купчините мръсотия, събрана от Ске, не остана много. А боклукът напълни догоре два контейнера за отпадъци.

Подредих прилежно ботушите, шапките и униформите си в рулото за почистване и чак тогава се сетих за тези по мене. Изпразних джобовете си във водоустойчивите пликове заедно с останалите документи и хартийки. Съблякох се и добавих униформата в почистващото руло, а мръсното си бельо сложих за изпиране.

Стоях си гол насред хангара и се мъчех да реша всичко ли съм направил както трябва, когато някой се изхили. Графиня Крек беше някъде наблизо. Не погледнах откъде ми се присмиваше. Сграбчих рулата и пликовете и на бегом се прибрах в кораба.

Произшествието с нищо не помогна на достатъчно разтръсканата ми глава. В помещението за чистене и пране, предназначено за екипажа, се изправих пред огромни дискове с разни надписи по тях — типичен жаргон на флота, типични флотски мълнийки, сочещи това или онова. Наистина, да им го „бибип“ на всички от флота! Натъпках рулата в подходящите според мен кръгли вратички и отнесох пликовете с документи в каютата си.

Под душа се почувствах по-добре. Изненадах се от количеството кал, което смъкнах от себе си! Главата ми се проясни. Може пък цялата тази мръсотия в косата ми да е притискала черепа и да е замъглявала мислите ми? Интересна теория. Почти бях готов да се отнеса снизходително към нравите във флота, когато в пералнята забръмча късащ нервите сигнал и аз препуснах по коридора да си взема дрехите.

Извадих рулото с бельо. Великолепно изпрано, великолепно изгладено, дори зашито тук-там.

В първия момент не успях да си припомня къде сложих рулото с униформите, толкова много вратички ми се сливаха пред погледа. Захванах да търся.

Нищо не намирах!

Много внимателно си припомних всяко свое движение при първото ми влизане. Застанах ето тук и се облегнах там да си поема дъх, докато разчета надписите и указателите. Напълно сигурен, отворих вратичката, за да си прибера рулото.

Нищо! Замятах се из пералнята, отваряйки всичко наред.

Нищо!

Наложих си спокойствие. Прочетох надписите. И наистина рухнах!

Бях натикал униформите и ботушите си в дезинтегратора!

Гол и отчаян, тихо се разплаках. Нямах какво да облека освен гащите си!

Чакай! Нали Ске трябваше да се върне с парадна униформа! Не бях победен окончателно. Все още можех да се надсмея над чистниците от флота!

Окрилен от надежда, за секунда се върнах в каютата.

Успех!

Пакет на леглото!

Отворих го припряно.

Но какво виждаха очите ми?

Първо разпознах полковнишки знак. С един ранг по-нисък, но винаги съм смятал Ске за немарлив служител.

Какво беше това?

Върху мъртвешки черния плат червената бродерия изглеждаше доста стряскащо.

Кости, бесилка, електробичове. Кости? Бесилка? Електробичове?

Шлемът — черен! С огромен фосфоресциращ череп!

Парадна униформа на полковник от Смъртния батальон!

Дори коланът представляваше кървящи черва!

Първа в класацията за вдъхващи ужас дрехи на Волтар!

Направих крачка към вратата, но Ске несъмнено вече бе изчезнал благоразумно.

По закон можех да я нося, защото рангът ми беше по-висок, а и на теория всеки второкласен чиновник има право да носи всяка униформа на апарата.

Усещах прекомерна умора. Излегнах се на жироскопното легло и включих мъждукащата нощна лампа-нагревател. Що за гнусно начало на пътуване? Ако се унеса в сън за час, току-виж, бъркотията се поразчистила малко. Или дори ще се събудя сред безопасното спокойствие на Космоса. Знаех ли какво ми предстои!

Осветлението угасна. Откачаха кабелите към наземните служби. Да вървят по дяволите! Независимо от всичко имах намерение да спя. Нищо особено няма в едно излитане.

Напрежението ме отпускаше полека. Унасях се блажено, но страховита тупурдия ме накара да подскоча. Блъскане! Грохот! Сякаш някой разкъсваше кораба на парчета!

Набързо увих някаква кърпа около кръста си и се втурнах в коридора. Шумът се усили двойно. Определих, че идваше откъм предната зала на спомагателните двигатели. Това беше невъзможно, нали още си стояхме в хангара! Първо кранът щеше да ни намести върху товарна платформа.

Открих Хелър в пилотската кабина — кацнал на ръба на антигравитационното кресло, с щръкнала на тила червена шапка. Говореше с някого в машинната зала. Стана ми ясно, че е един от инженерите на хангара, дошъл замалко да помогне.

— Ще го вдигна съвсем леко, така че не подавай голяма мощност — казваше му Хелър.

Взрях се през откритите обзорни илюминатори. Бронираните плочи още не пречеха на видимостта. Хелър провря глава навън и извика на хората в хангара да се дръпнат.

В името на всички богове! Искаше да лети с кораба в хангара! С опасност да налети на друг кораб или да пробие покрива!

— Ей, ти! — креснах. — Да не си посмял!

Хелър се върна в креслото усмихнат.

— Че влекачите са точно за това — да маневрират в ограничено пространство. Дръж се, Солтан! Ще има много подскоци.

Човек с насочващи палки застана пред кораба. Хелър посегна към лостовете.

Вкопчих се.

Поне да летяхме направо! Хелър заобиколи един кран и два кораба, после пак зави, за да се насочи към вратата.

При първия трясък под нас помислих, че се е отчупила задната половина на влекача. Не, просто се разпаднаха прикрепящите скоби и скелето.

Хелър си седеше на ръба на креслото и изкара влекача от хангара с включени двигатели, изкривяващи пространството!

Човекът с палките ни сочеше място далеч от площадката за кацане.

— Дръж се по-здраво, Солтан! — подвикна ми Хелър.

Самият той не се хвана, не отделяше ръце от лостовете и бутоните. Все пак трябваше да го послушам!

С рязко движение влекачът се изправи върху опашната си част.

Сурнах се надолу по вече отвесния коридор и се праснах тежко в последната врата.

Влекачът докосна бетона, без да трепне, и вече стърчеше на открито.

Хелър се спусна по предназначените за това положение ръкохватки. Помогна ми да стана и ме отведе в салона на екипажа. Мебелите се бяха завъртели под прав ъгъл и изглеждаха нормално. Извади кутия с „главотръс“ от шкафа, прекара я през бързия нагревател, отвори я и ми я връчи. Усмихваше се.

— Солтан, по-добре беше да оставиш на мира силните питиета в нощта преди старта.

Не ме упрекваше, бъбреше като всеки майтапчия от флота. Може би наистина се шегуваше, но ме ядоса. Не му исках горещия „главотръс“! Исках да си отида в каютата и да подремна няколко минути. Имаше време до зазоряване.

Пресегнах се да бутна обратно „главотръса“, но точно в този миг през вратата надзърна лице.

Боуч!

С капаците на очите, с язвително изцъклен поглед и с висока купчина хартии в костеливите си ръце!

— Не можах да устоя на върховното удоволствие да видя как отлитате, офицер Грис — каза той. — И за изпроводяк ви донесох подарък — малко документи за подпечатване.

— Всичко това? — изстенах.

— Не, сега искам една трета от тях. Но пък и вие само с поръчки сте се занимавал! Купувай, купувай, купувай! Нищо чудно, че данъците са толкова големи. А останалото е пренебрегнато от вас отпреди — от няколко седмици не сте чел отчетите и си помислих, че по време на полета ще се поотпуснете, ако свършите и малко почтена работа.

Напрегнах волята си с желание кошмарното видение да изчезне. Не изчезна! Отнесох горещия „главотръс“ в каютата си, извадих електронната си карта от водоустойчивия плик, настаних се на жироскопната маса и започнах да подпечатвам. Скоро щяхме да тръгнем. Най-лошото беше към края си. И щях да спя, колкото си искам!

— Остатъка — каза Боуч — ще прикрепя под тези скоби, та да виждате недовършената работа всеки път, щом решите да си лягате. А, това какво е?

Стаичката не беше преминала към новото положение в пълен комплект. Боуч не гледаше оръжията, изпопадали от антиексплозивното хранилище, а вдигна парадната униформа от пода.

— Полковник от Смъртния батальон! Значи такъв се виждате в мечтите си, офицер Грис. Колко мило! Колко подходящо! И добре ще ви стои. Цветовете така пасват на душата ви.

Не го слушах. Пред погледа ми попадна сметка, от която следваше, че Ске е купил униформата с мои пари! Не спирах да подпечатвам, докато ми се откачи ръката. Накрая Боуч си прибра одобрените и готови за изплащане купища.

— Е, аз ще тръгвам вече. До ушите ми стигна слух, че тези джуджета имали навика да се взривяват, така че пожелавам ви приятно пътуване.

И със зловещо кискане, което само той можеше да изтръгне от гърлото си, Боуч изчезна.

Допих си „главотръса“ на един дъх. Сега само трябваше да се опъна на леглото и да заспя, а след няколко часа да се събудя и да установя, че се носим в космическата пустош и Волтар се отдалечава със страшна скорост. Каква прекрасна перспектива!

За нещастие не така протекоха следващите часове. Бях принуден да преживея най-вредния за нервите космически старт в цялата история на Вселената!