Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (42)

Глава пета

Хелър вече беше отишъл при моя аерокар. А пилотът ми май добре си беше похапнал от запасите на задната седалка. Гледаше Хелър с напрегнато внимание, докато бойният инженер му даваше някакви подробни наставления. Но какво ли му казваше? Изглежда нещо оставаше неясно за него, защото Хелър взе бележниче, написа набързо инструкции, откъсна листчето и го даде на пилота. Смятах да прекратя това вероятно нарушение на правилата за секретност, но преди да стигна до тях, Хелър добави и пари към бележката. И моят пилот, без дори да ми поиска разрешение, излетя. Така значи. По-късно щях да го опека на шиш за това.

Комодорът яхна триколесника на стария пазач. Хелър отиде до него, стиснаха си ръцете и аз успях да чуя последните прощални думи на Круп:

— …стига да знаеш какво правиш. И помни, че обеща да оправиш кораба. Е, може и да не се видим повече, но ти желая успех.

Потреперах. Круп дръпна триколесника на безопасно разстояние и зачака нашето излитане.

Хелър ме подгони към кораба, както се прибира отдалечило се от пасището говедо. Изтика ме нагоре по стълбата и ме вкара в пилотската кабина. Все още разполагахме само с неговото фенерче, в светлинния лъч пълният с прашинки въздух приличаше на мътна вода. В залата на спомагателните двигатели под нас чувах трясъци и псувните на стария Ати. Май имаше големи затруднения и ги отстраняваше с доста тежък чук.

В кабината се намираха две антигравитационни пилотски кресла. Хелър меко ме бутна в едното. Прахът изригна като гейзер.

— Виж какво, това е мястото на звездния навигатор, но засега няма да хвъркаме между звездите. Аз ще седна ей там, при пулта за местно маневриране. Нямаме време да отваряме обзорните люкове, а екраните за наблюдение са около моето място, но дори и нищо да не видиш, няма от какво да се тревожиш.

Опаса ме с предпазните ремъци и щракна ключалките. Разкашлях се и се опитах да седна по-удобно, но той ме притисна обратно на мястото ми.

— Така, това е влекач — започна да ми обяснява, когато свърши с ремъците. — А влекачите са най-бързо маневриращите кораби. Не си вдигай главата от тези възглавници или ще си счупиш врата от ускорението. Докато мигнеш, влекачът може да се придвижи настрани, нагоре, надолу, обратно и пак напред. Това е необходимо, за да се промъква между бойните кораби. Ето защо не си вдигай главата! Дори само със спомагателните двигатели ускорението може да се окаже смъртоносно. Разбра ли ме?

Всичко, което разбирах, бе, че почти смъртоносно се задавих от кълбящия се прах.

И щом толкова се грижеше да ме опакова, защо самият той седна небрежно на ръба на своето кресло?

Грохотът в машинната зала не преставаше. Дъртакът викна:

— Имаш ли вече енергия при тебе?

Хелър прекара пръст по дълга линия превключватели, както музикант опитва клавишите на инструмента си.

— Всичко е включено. Но нямам осветление!

Последваха още псувни от машинната зала.

— Да му го „бибип“, Джет, ама ще трябва да я караме някак с аварийното!

Появи се слабичко мъждукане. Сега прахът приличаше на зеленикава супа.

— Набутах цилиндрите, да ги „бибип“! — кресна Ати. Още два могъщи удара. — Като гледам, вече ще хвана напрежението с регулаторите. Само да се затегна някъде тук и ще ги пипна за гушката.

Нов взрив от кашлица. Сигурно и долу не беше удоволствие да се диша! Джет каза:

— Я да видим. Трябва да са минали три години, откакто не съм се занимавал с влекачи. — Седеше на ръба на креслото и оглеждаше поне две хиляди бутони и лостове. Извика: — Настани ли се, Ати?

— Като в корема на майка ми.

Корабът трепна, когато Ати включи двигателите. Хелър замислено разглеждаше главоблъсканицата пред себе си.

— Ей, включиха се и екраните. Човек никога не знае.

Той премести едно лостче. А косата ми щръкна нагоре. Значи се е канил да лети на сляпо с това чудо!

Но въпреки страховете ми „Влекач едно“ съвсем леко подскочи в небето. Усетих, че Хелър бърника из джобовете на моята туника. Търсеше електронната ми карта. Поиска достъп до базата на апарата, предаде номера на картата ми и я върна в джоба.

Трябваше да се досетя, че крои нещо, но честно казано, тогава толкова се уплаших от влекача, пък и се борех със задушаването, та чак след това пресметнах, че всичко, което Хелър би могъл да направи, бе да отлети до база на флота, да ме издаде и да изложи целия апарат. Но едва по-късно през деня открих, че той си имаше по-особени лични планове.

Комуникационната система на влекача работеше и Хелър се впусна в умерена препирня с базата на апарата, дали са готови с колесната товарна платформа. Още веднъж се възползва от картата ми и си уреди въпроса.

Стигнахме до базата толкова бързо, че трябваше да висим в небето две-три минути, докато нагласят товарната платформа на мястото й. После усетих устремно спускане надолу. Сигурно сме се носили доста нависоко. Вътрешностите ми загубиха ориентация. А прахът изригваше на гъсти облаци! Кашлях и се давех. И се заканвах — о, само почакай да стъпим на територията на апарата, ще помниш дълго този ден, Джетеро Хелър! Докато си го помисля, болките в стомаха пак ме пронизаха. Не повърнах, но малко оставаше.

Кацнахме.

Хелър ме освободи от ремъците и веднага се спусна по стълбата. Излязох, но бавно и мъчително. Нямаше грешка, намирахме се в базата на апарата. А върху товарната платформа над мен се извисяваше „Влекач едно“ в цялата си стъписваща грозота.

Хелър досаждаше на ръководителя на маневрите и не след дълго наоколо заразмахваха сигнални флагчета. Замислено бавно платформата потегли обратно към хангара и се скри под покрива му. Теглото на влекача беше такова, че тя почти стържеше по бетона.

Все още кихах и кашлях, а се опитвах и да не повърна. Доста време ми бе необходимо, докато пак започна да възприемам ставащото наоколо. Облегнах се върху един перваз на прозорец във вътрешния офис на хангара и се постарах отново да се сглобя от парчетиите. Ако преди малко бях разбрал как летеше „Влекач едно“, трябваше печално да се чудя как ли щяхме да стигнем до Земята и при това аз да остана жив.

А Хелър кипеше от енергия. Бихте си помислили, че току-що са го направили владетел на някое херцогство. Премести платформата под крана, накара оператора да закачи куките точно в стоманените пръстени, стърчащи по тялото на „Влекач едно“. Под внимателния му поглед влекачът бе вдигнат нагоре. Ама че могъщ кран!

Изтеглиха платформата изпод него и Хелър им нареди как да разположат опори, за да заеме корабът устойчиво положение. С едно ловко движение кранът премести влекача да легне по корем върху опорите. Сега беше в нормалното си положение по време на полет — хоризонтално. Кранът освободи куките си.

Шефът на хангара се запъти към Хелър. Като всички в апарата и този тип не беше от особено приятните. Лицето му бе покрито с белези от изгаряния и ножове.

— Зае едно от най-хубавите места в хангара — просъска той.

— Нужна ми е група за почистване — каза Хелър. — Но да е голяма, всички хора, с които разполагате.

— Какво? — ревна шефът. Повярвайте ми, последното нещо, за което са чували в апарата, е група за почистване.

— Бих искал да свършат до средата на следобеда — продължи невъзмутимо Хелър.

В очите на шефа се появи желание да го разкъса. Не беше трудно да разбера какво си мисли — кой е пък тоя смотаняк в състезателен екип, дето ще ми раздава заповеди, и то къде, в моя хангар!

Хелър добави:

— Извинявайте, как се казвате?

Шефът на хангара изръмжа:

— Стайп се казвам! И ще…

Хелър му протегна ръка. Другият я хвана, може би с намерение да приложи старата хватка — дърпаш към себе си и забиваш юмрук в корема. Но внезапно се вцепени. Пусна ръката на Хелър и сведе поглед към дланта си, в която просветваше златиста хартия.

Твърде особено изражение се изписа по лицето на Стайп. Вдигна ръка към очите си, за да види колко кредита държи. И ако може да се каже, че човек е способен да сияе, това беше именно Стайп!

— Ей, ще са ти нужни свръзки за подаване на вода, после канализация, енергия и разни такива. Значи казваш група за почистване? Добре, приятел, не сме се сещали досега, ама ей сега ще ти спретна групичка!

И той се втурна нанякъде, лаейки гръмко заповеди на техниците и работниците около себе си.

Моят пилот влезе, препъвайки се, носеше пакети и кутии.

— Ето ги, офицер Хелър. Материали за почистване от флота. Сегичка ще отида да взема и парцалите! — Той се освободи от товара си и затича към аерокара.

Старият Ати стоеше настрана и наблюдаваше внезапната суматоха, толкова необичайна за апарата. Накрая отиде при Хелър, който му благодари и го прегърна. Старецът тръгна към мен.

— Както разбирам, ще отиваш някъде с Джет, та искам нещо да ти кажа. Джет е чудно момче. Всички го обичат. Ама си е малко луд, така да знаеш. Все тая скорост, като ядене и пиене му е. Честичко си мисля за него, нали разбираш, какво толкова има да прави един пазач. Хиля се, като се сетя какви ги е вършил, ама все се тревожа по малко. Остарявам, да ти кажа. Боде ме нещо отвътре, че няма да видя Джет. Тоя „Влекач едно“ си е истински убиец.

Впи влажните си старчески очи в мен и при всяка дума те светваха зловещо.

— Гледай да го озаптяваш. Накарай го да не надува до дупка тия двигатели. Постарай се да не гръмне с „Влекач едно“. Щото, да ти кажа, офицер Грис — видях ти името на документите и знам, че си от къркачите, — ако стане нещо с Джетеро Хелър и ти си виновен, мнозина измежду нас ще те търсят да те пречукат, офицер Грис.

Беше толкова нелогично! Толкова несправедливо! Нали аз се опитах да попреча на Хелър, когато реши, че му трябва точно този кораб! Старият космонавт сигурно изкуфяваше и умът му не работеше на пълни обороти, но нямаше как да сбъркам заплахата в гласа му. Нима инстинктивно ме бе разпознал като враг на Хелър?

Припряно набутах Ати в аерокара и заповядах на пилота да го закара до Мобилизационния резерв на флота. И се молех да не научи някога, да не се досети какво трябваше да се случи на Хелър. Гледах как си отива.

И за кой ли път ми прилоша.