Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава седма

Денят започна малко кисело. Моят пилот потъна в отвратително настроение. Когато пристигна с аерокара да ме вземе, аз любезно го попитах дали е прекарал добре свободната си вечер, а той през целия път до канцеларията ми досаждаше със забележки като: „Че може ли човек без пари да прекара добре?“, и: „Човек може и да умре от глад, ако дълго остане без нищо за хапване“. За капак добави раздразнено една история, как някакъв офицер загинал при катастрофа, защото пилотът му много се тревожел от бедността си. Моето настроение си беше добро. Оставих го да си мърмори.

Щом стигнахме, го натоварих да носи кашоните с надпис „Занко“ от мазето до аерокара и той все ги хвърляше грубо на задната седалка, като процеждаше през зъби: „Аз се трепя до смърт да я изчистя тая машина, а сега пак ще я оклепаме“, и: „Това не ви е камион“. Не издържах и отидох да си купя кексче и горещ „главотръс“. Бях доволен, че се сетих да взема дребните пари от касата в онзи магазин, щяха да ми стигнат и за обилен обяд с вечеря после.

Седнах отпред да похапна на спокойствие и когато той се настани на мястото си, малко сгорещен и потен, отново подхвана безкрайната си реч за глада. Казах му меко, че нищо не е останало от кексчето и „главотръса“, и дори разклатих кутийката, за да се убеди, но нищо не помагаше. Той си позволи да вдигне новинарски лист и да ми го подхвърли, оправдавайки се със заяждане:

— Целия го прерових и нищо да не намеря за вашите работи снощи! Не сте работил, ами сте си гледал кефа! Вие имахте свободна вечер, а не аз!

Невъзмутимо му заповядах да се насочи към имението на вдовицата Тейл в покрайнините на Нафуканите хълмове и зачетох „Сутрешното О, НЕ!“ — новинарски лист, излизащ на зазоряване и почитан от отрепките. Пилотът ми малко бъркаше — бях се набутал на първа страница!

„СКЪРБЯЩ ПОЛКОВНИК ОТ СНАБДЯВАНЕТО СЕ САМОУБИВА

БИВШАТА МУ СЪПРУГА ИЗПАДА В ИСТЕРИКА ОТ СМЯХ

Според добре осведомен източник от Вътрешната полиция късно снощи полковник Раджаба Стинкинс (Снабдителен отдел, Волтариански нападатели) с последна решителна стъпка сложил край на своята житейска трагедия. На осемнадесет хиляди фута над Голямата пустиня той пръснал на парчета себе си, своя пилот и аерокара си с мегаволтов взривострел.

Неговата бивша съпруга е настанена за болнично лечение след часове неудържим смях. Хора от Игралния клуб на Сухопътните сили твърдят, че дори намесата на близки отдавнашни приятели в последния момент не помогнала.

Волтарианските нападатели ще извършат погребение с военни почести на това, което е останало, в събота. Канят се гражданите да присъстват на церемонията.

Полковник Стинкинс остави след себе си пет чудесни деца. Не можахме да се свържем с двете най-големи, тъй като са затворени в изправително училище.“

По-нататък излагаха кариерата му в служба на родината, от която ясно личеше, че е прекарал дълъг и приятен живот зад бюрото си. Погледнах по-надолу. Аха, ето го:

„ОГЪНЯТ ОПУСТОШАВА ПРОМИШЛЕНИЯ ГРАД

Снощи стена от всепоглъщащи пламъци бушуваше из потъналия в нощно спокойствие район на електронни фирми. Петнадесет души са изчезнали, предимно пазачи.

На сутринта половин квадратна миля овъглени и димящи руини бе всичко, останало от тридесет и една процъфтяващи фирми.

Ръководители на Противопожарното управление смятат, че най-вероятната причина за пожара е късо съединение в завода на «Електронни играчки Джимбо».

Конкурентите празнуват…“

Почти накрая в списъка на погълнатите от пламъци фирми се мъдреше „Очите и ушите на Волтар“. Нито дума за Спърк. Може би го бяха взели за пазач. Продължих нататък. Още един репортаж:

„ОТКРАДНАТО ВОЗИЛО ПАДА ВЪРХУ БОЛНИЦА

Снощи машина, заявена преди това като открадната, се е стоварила от небето върху Болницата на добросърдечното милосърдие.

Нейният управител, доктор Мъф Чъф, който не е бил там по време на инцидента, каза, че щетите са минимални и се ограничават само с отделението за бедни деца. Тъй като покривът е рухнал, точният брой на жертвите още не е известен. «Все едно, смятахме да зарежем това отделение, сподели управителят. Нужни са ни повече средства и повече лекари. Сега ще подадем искане за увеличаване на фондовете.»…“

Прелистих страниците. Намерих малко съобщение:

„ОФИЦЕР ОТ АПАРАТА, ПРЕГАЗЕН НАСРЕД НЕБЕТО

Трупът на офицера Рейза Тор от Координирания информационен апарат бил открит в ранните сутрешни часове от скитник, ровещ из боклуците на река Уийл.

Инспекторът от Контрола на движението Роауф Роауф каза пред нашия репортер, че следите ясно показват — Тор е бил ударен от минаващ аерокар и е паднал от височина десет хиляди фута.“

Засмях се. Доверете се на пресата, тя винаги ще ви осведоми за истината!

Носехме се напред през прекрасното утро и скоро се снишихме над имението на вдовицата Тейл. Изпитвах такова самодоволство, че си останах на седалката, загледан в басейна. Като слънце ме топлеше отвътре мисълта, че щедро раздавам щастие на този свят.

Край водата седеше доктор Прахд Битълстифендър, облечен в халат с поне няколко номера тесничък за него. Около шезлонга му се търкаляха петнайсетина празни кутийки. А в скута му почиваше огромен поднос с планина от кексчета, които той поглъщаше с глада на хищник, едно кексче — една хапка.

В тревата се изтягаше по корем вдовицата Тейл. Полите на халата й бяха вдигнати чак до врата и отдолу не носеше нищо. Подпираше брадичка на дланите си и погледът й с възторжено обожание поглъщаше доктора.

Каква сцена на блаженство след плътски наслади! Честно, за миг си въобразих, че съм благодетел на цялото човечество. Вълните, излъчвани от вдовицата Тейл към Прахд, почти се виждаха в трептящия въздух под утринното слънце.

С десет секунди закъснение те осъзнаха, че аерокарът е кацнал, а през това време въздушната струя едва не отнесе листата от клоните на дърветата.

Излязох. Те извиха глави към мен.

Но какво виждах? Вдовицата Тейл имаше лепенки и превръзки по лицето, а и цялата горна част на тялото й беше омотана в следоперационни бинтове! Нима са се били? После се сетих, че Прахд вече се е заел с работата си. Може би се упражняваше. Тренираше си точната ръка, като й махаше бенките и стягаше увисналите гърди.

Пресрещна ме непохватно на половината път към тях. Още преживяше и пътьом си бършеше ръката в халата.

— Аз съм офицер Грис — казах му съвсем тихо.

Показах му електронната си карта. Огледах се крадешком на всички страни. Попитах го:

— Нормално ли се настанихте?

А той ме гледаше странно.

— Всичко наред ли е? — продължих да го разпитвам. — От „Занко“ изпратиха ли необходимото?

Той кимна и каза:

— Гласът ви е точно като на професор Гирант Слахб!

Е добре, значи си имах работа с проницателен интелект. Но обучението в апарата винаги си казва тежката дума.

Усмихнах му се.

— Надявам се! Той е чичо на майка ми.

И незабавно — почит! Възхищение!

— Професорът е чудесен човек — отбеляза Прахд.

— Несъмнено — сърдечно се съгласих аз. — А сега да поговорим за работата. Готов ли сте за изпитателната операция?

Тръгнахме към болницата. Той се заклатушка пред мен. Празни кашони и кутии, малки и големи, се трупаха покрай стените. А болничната стая на покойния инвалид беше напълно променена и в средата й се пъчеше голяма преносима операционна маса. Лампите бяха в готовност да осветяват отгоре. Наредените скалпели — да режат и пробиват. Бургиите — да се завъртят. Колбите — да отглеждат клетъчни култури. Нагревателите — да нагряват. Каква гледка!

— Виждам, че вече сте използвал масата — отбелязах.

Той леко се изчерви — тогава чак забелязах няколко издайнически петънца по масата.

— Не, не, имам предвид вдовицата Тейл.

Изчерви се по-силно и заприлича на ритнато кученце.

— Не, не, не — натъртих. — Говоря за нейните операции.

— А, това ли било! — въздъхна той, моментално успокоен. — Горката жена! Толкова е лесно да се премахнат петна и бенки от лицето. Нито има причина гърдите й да са увиснали. Като се присади мускулен катализатор в mammora fermosa…

Какъв вдъхновен целолог! Предотвратих веднага изнасянето на нещо като „лекционен курс 205“.

— Добре. Знам, трябвало е да се убедите в изправността на оборудването.

— О! — той грейна. — Как работи оборудването! Но има още някои неща, които мога да направя за нея…

Казах си — обзалагам се, ще ги направиш. Например с главите надолу в басейна или ще опитате горе в клоните за разнообразие.

— Изпитателната операция! — твърдо напомних аз.

Той целият се превърна в слух.

— Предполагам, осъзнавате колко е секретна и колко по-секретно е вашето присъствие тук. Дойдох днес, за да проверя дали сте готов и имате ли нужда от допълнително оборудване.

— О, богове — възкликна докторът, — тук разполагам с повече неща, отколкото по време на болничната ми практика!

— В тази операция ще имплантирате един комплект. Искам внимателно да изучите инструкциите и да подготвите всичко. Не бива да допускате гафове. Неприятно ми е да ви напомням, но бъдещето ви зависи от тази изпитателна операция. Моят дядо…

— Искате да кажете чичото на майка ви, нали?

— Моят дядо беше целолог — бързо добавих аз. — Чувал съм да казва, че по първия пациент всичко си проличава. И макар че чичото на майка ми е много впечатлен от досегашните ви постижения, аз съм човекът — казах много сурово, — на когото трябва да се харесате. Само думичка, че сте тук, излишна драскотина със скалпела в операцията и… — Махнах като за сбогуване.

Това го стресна.

— О… аз… аз… ще ви се подчинявам, офицер Грис. Аз… ще… н-н-напра…

Тръгнах към вратата и изревах:

— Пилот! Донеси онези кутии!

Намерих свободно място за складиране. Ске си мърмореше под носа, но започна да снове напред-назад и да мъкне товара. Кутията със знака Х беше донесена сред първите, извадих упътванията с „бръмбарчетата“ за зрението и слуха, един комплект. Сложих ги на масата. Дадох му подробни нареждания и завърших с думите:

— Изучете тези устройства. С тях ще се занимавате при изпитателната операция.

Той обеща. Колкото и да го разубеждавах, че останалото не е интересно, продължи да тършува из кутиите. Всъщност въобще не исках да знам какво имаше в тях.

— Не всичко тук е с целологично предназначение.

— Приложението им е в свързани с целологията области — уверих го компетентно, но как ли бихте могли да определите като целологичен инструмент далекобоен, миниатюрен, джобен, електронен, автоматично насочващ се по звук прицел за пушка — това не съм в състояние да измисля.

Ске най-после свърши с разтоварването и с ръмжене се върна в аерокара. Младият доктор Битълстифендър изведнъж се откъсна от огледа на уредите.

— Но по тези кутии има кръв!

Горкият аз! В апарата наистина е наложително качествено обучение при подобни натоварвания. Възкликнах:

— Ужас!

И лудешки препуснах към машината. Ске уморено седеше на мястото си, много изпотен и намусен.

— Искам да ти видя ръцете! — настоях аз.

Той с удоволствие се подчини. Вярно, сандъците със златото бяха го понарязали тук-там, но недостатъчно, за да кърви.

Стиснах здраво дланта му.

— Аха! Виждам тресчици!

Специалният нож излетя от ръкава ми. Забодох го в плътта!

Той писна.

Сграбчих и другата му ръка, преди да ми избяга. Прободох я!

Пак изпищя.

С едно движение скрих ножа в ръкава си.

Младият доктор Битълстифендър идваше по поляната към нас.

— Нещастен е — съобщих му, — но аз вече извадих тресчиците. Може би е най-добре да му превържете ръцете. Не е свикнал с тежка работа.

Кръвта капеше начесто.

— Но аз бих направил същото с по-малка болка! — възкликна докторът.

— Понякога крайните мерки са наложителни.

Ске се вторачи в мен с пламтящи очи. Ала болката изведнъж го победи и той притисна длани една в друга, за да я облекчи.

Младият доктор Битълстифендър ме погледна с пораснало уважение и поведе скимтящия Ске към болницата.

Глас до лакътя ми:

— Те ще се забавят. Искам да говоря с вас. Бихте ли дошъл с мен в къщата? Там ще бъдем сами. — Беше вдовицата Тейл.

Трябваше да усетя какво ме чака. Тя ме въведе в разкошна дневна, цялата в бяло и златно. Издигащото се слънце щедро огряваше искрящия бял килим.

Крачето, обуто в пантоф, се плъзна зад ботуша ми, както отстъпвах назад.

Ударът от падането ми на килима разклати усмихнатото амурче върху подставката. А Пратиа ми казваше:

— Не мога да ви се отблагодаря за това, че го доведохте тук.

Шапката ми изхвръкна през отворения прозорец, докато тя полугласно напяваше:

— Вчера прекарахме чудесен ден.

За миг зърнах един слуга, който метеше преддверието с порочна усмивка на лицето си. Пратиа си знаеше своето:

— После Прахд и аз прекарахме още по-прекрасна нощ.

Пръстите ми безполезно се вкопчиха в края на килима, тя продължаваше:

— Точно така, най-чудесната… чудесната…

Амурчето се заклати опасно. Гласът на Пратиа стана напрегнат:

— …чудесна… чудесна… чудесна…

И когато се чу тръпнещ стон, пердетата се свлякоха на пода.

Ухиленото амурче отново застана стабилно на подставката. Със съвсем нормален глас Пратиа ми каза:

— Той наистина е много мил. Трябва да видите колко е надарен.

Туниката ми лежеше смачкана на пода, далеч от моите търсещи пръсти. Опитвах се да я придърпам към себе си. Пратиа пак се задъха:

— Дойде толкова прегладнял!

Наложи се да изоставя туниката засега.

Амурчето отново заподскача. А Пратиа нареждаше:

— Толкова прегладнял… прегладнял… прегладнял… Ох! Ох! Оох!

Едва не си счупих пръстите от стискане на килима.

— Ето! — потръпна Пратиа.

Амурчето с трясък се разби на парченца.

Метлата на онзи слуга вдигна облак прах.

Ръката ми отчаяно докопа туниката, Пратиа отпуснато говореше:

— Само исках да знаете колко великолепен е той в леглото.

Вкарах крака си в ботуша.

— Е, благодаря, че ми казахте — обадих се аз.

Няма нищо по-обезсърчаващо от подобни занимания с жена, която ви разправя колко е страхотен някой друг. Изтощително.

Изненаданото лице на слугата, който надникна, би трябвало да ме предупреди.

— О, не си отивайте! — възкликна Пратиа. Ботушът ми излетя през прозореца, тя викна: — Още не съм ви разказала всичко!

Знаех, че Ске вече си поглежда часовника.

И пердетата от другата страна се смъкнаха с въздишка.

Неясните гласове отвън показваха, че слугата си приказва със Ске до аерокара. Може би за времето.

Накрая ме връхлетя нетърпеливият вик на пилота:

— Офицер Грис! Цял ден ли ще стоите там?

В двора цареше тишина и спокойствие. Слугата се беше преоблякъл в нова униформа. Ске вдигаше шапката и ботуша ми от тревата.

Спрях на вратата, мъчех се да закопчея туниката си. Трудничко — половината копчета липсваха и дрехата ми висеше от всички страни.

Ске ми подаде шапката и ботуша.

Цъфнало в широка усмивка, на прозореца изникна лицето на вдовицата Тейл.

Младият доктор Битълстифендър излезе от болницата и се запъти към къщата. Вдовицата Тейл профуча край мен, собственически го хвана подръка, вперила пълен с обожание поглед в очите му.

Младият доктор ми стисна ръката.

— Офицер Грис — каза развълнувано, давеше се от сълзи, — никога няма да мога да ви се отблагодаря!

Тя също ми протегна ръка със сияещ поглед и измърка:

— Солтан, нали е прекрасен младеж?

Добре, де, казах си, хубаво е да оценяват добрината ти, макар и чрез друг мъж в случая.

Бързо полетяхме нагоре във величественото утринно небе.

— Защо не вземете да оставите тая симпатична жена на спокойствие! — излая Ске.

Помислих си — само ако можех!, загледан в смаляващото се имение. Двамата бързаха към стаята, в която аз току-що загубих поредната битка. Дано боговете се смилят и по-скоро отида на Земята!