Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (51)

Глава шеста

Паднах на пода с трясък. Отдавна беше утро.

Някъде от много далеч Боуч нареждаше:

— Вчера подпечатахте само половината. Проявявам голямо търпение към вас, но тук се е насъбрала работа от много месеци и все някога трябва да се заемете.

Накарах очите си да се отворят. Боуч стоеше с висока един ярд купчина хартии в ръце, мъчеше се да ме прекрачи и да ги остави върху бюрото.

Опитах се да стана. Сигурно съм припаднал. Когато отново дойдох на себе си, в кабинета стояха още двама чиновници. Боуч им говореше:

— Ако вземе да умре тук, никога няма да подпечата тези документи.

Може пак да съм загубил съзнание. Опомних се, подпрян на стената, а в кабинета чиновниците бяха станали четирима.

— Мисля, че е болен — каза единият. — Челото му е горещо.

— Ами да, какво друго ще вземе да направи, освен да прихване някоя треска и да ни зарази всички — измърмори Боуч.

— Май трябва да повикаме лекар — обади се друг.

— Така де, не можем да го оставим да пукне тук — додаде следващият. — Ще усмърди всичко, а и без това дишаме разни миризми.

Трябва да са минали часове, преди пак да осъзная какво ставаше наоколо. Лежах по гръб. В стаята имаше лекар, познах го. Беше от онези, които се занимават с такава „медицина“, че по-добре да не им попадаш в ръцете. Този обслужваше проститутките от квартала, даваше им хапчета за аборт, когато забременяваха. Вадеше разни неща от чантата си и ги подреждаше по бюрото ми.

Наведе се и притисна лентичка към челото ми. Помъчих се да избягам от него с пълзене, защото помислих, че ще ми приложи електрошок. Едва ли го притесняваше наказанието за посегателство срещу офицер. Тези медици не се различават много от другите престъпници.

Но лентичката се оказа термометър.

— Имаш треска — съобщи медикът.

— И може да ни зарази до последния човек — добави Боуч.

Лекарят ми заповяда:

— Отвори си устата! — Принуди ме да се подчиня. — Аха! Езикът му е обложен! — Изправи се и заговори на Боуч: — Несъмнен случай на diploduckus infernam — каза самоуверено. — Новата болест, която донесоха от Флистен — добави с тон на многознайко. — След ден-два ще се покрие с черни петна, които после ще загноят.

— Заразно ли е? — попита един от чиновниците.

— Твърде — отсече лекарят.

Чиновниците бързичко се изнизаха навън.

— И сега как ще подпечата тези документи? — завайка се Боуч.

Лекарят едва ли знаеше отговора, затова каза:

— Сега ще ви напиша списък на хапчета, прахчета и чудодейни смески, които няма да го излекуват, но поне ще се почувства по-добре.

— Не можем да му ги купим — заяви Боуч. — Той няма никакви пари. Проверих му джобовете.

— Какво? — ревна „медикът“. — Значи ме накарахте да дойда дотук…

О, наистина се ядоса! Скъса списъка, натъпка нещата си обратно в чантата и излезе, като тръшна вратата.

— Виждате ли какви ги забърквате! — скара ми се Боуч. Излезе и също тръшна вратата.

Лежах и чаках да се появят черните петна, които после щяха да загноят.

Отнесох се задълго и когато се събудих, денят вече преваляше. Екипажът на патрулният кораб беше оставил отворена вратата на тоалетната и следобедното слънце огряваше кабинета.

Моят пилот беше приклекнал и ме друсаше за рамото. Превърна се в инспектор на Короната, после пак стана пилот.

— Знам, че ми казахте да не ходя там. Ама по обяд чух, че сте болен, и си рекох — по-добре да отида до хангарите на апарата и да им кажа.

Сигурно пак припаднах. Той ме разтърси и се събудих.

— Когато съобщих на Хелър, той ми каза, че много съжалявал и се надявал по-скоро да се оправите и попита дали може с нещо да помогне.

Отново загубих съзнание. Той ме побутна. И се преобрази в турската танцьорка. Тя подложи ръка под раменете ми и ме повдигна леко.

— Хелър ви изпрати това — каза тя. — Цял кашон кутийки и десет фунта закуски. Хайде, приближете си устата до тази кутийка. Това е зелена искряща вода. А сега гълтайте. Точно така.

Имаше вкуса на бозата, която правят в Турция от ферментирало зърно. А това доказваше, че е истинска и е турска танцьорка. Дотогава се страхувах, че имам халюцинации.

Дойдох на себе си след време. Моят пилот още ме прикрепяше през раменете и ме накара да отпия още няколко глътки. Може би прекара в това занимание час-два, защото слънцето залязваше, когато го чух да ми казва:

— Ето, свършихме тази кутийка.

Отпусна ме да легна. Езикът ми вече не запълваше цялата уста.

— Къде се дяна танцьорката? — прошепнах аз. — Да не си отиде, когато разбра, че нямам с какво да й платя?

Следващия път в стаята беше притъмняло. Главата ми се проясняваше. Езикът ми вече не беше подут. Пилотът ме повдигаше отново.

— Това е кифличка от онези, дето ви ги прати Хелър. Има какво ли не за ядене. Отхапете малко и дъвчете хубаво, да не се задавите с трохите.

Успях да преглътна. Вече можех да мисля, но сега пък ме заболя стомахът.

— Нямам с какво да платя на лекаря за хапчетата — честно признах пред пилота си.

— Лекар ли? — учудено повтори пилотът. — А, говорите за онзи „медик“! Ние помислихме малко и си припомнихме, че нищичко не бяхте хапнал, нито пил вече три дни. А два дни без вода стигат човек да се смахне. И да го хване треската. Така рече Хелър. И ми обясни какво да направя. Снелц му каза, че много ще се разстроите, ако излезе от хангара, нали било секретна мисия. Та затова той не дойде, а ми обясни как да ви помогна.

Порови из туниката си и извади нещо.

— Вижте, даде ми моите два кредита, които похарчих, и добави двайсет за цялата работа и търчане насам-натам. Ето вашия дял.

Тикна под носа ми банкнота от пет кредита.

Веднага реших, че не беше нужно да убивам Хелър точно този ден.

И болката в стомаха ми изчезна!