Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава осма

Ломбар изглеждаше неспокоен в трона си, отмъкнат от някоя императорска гробница.

Бяхме в неговия кабинет на върха на Спитеос и гледахме седмичния „изродски парад“. Цялата стена в отсрещния край беше от стъкло и имаше превключвател за коефициента на рефракция — можеше да служи като огледало, да стане непрогледно черна или да пропуска светлината така, че само ние да виждаме какво има оттатък, но нас да не ни виждат. А от другата й страна, чак до края на кулата, се намираше обширна зала с голи каменни стени.

Доктор Кроуб представяше своето и на асистентите си седмично производство и гледката беше смразяваща. Те създаваха изроди и за тях апаратът вземаше добри пари.

Трябва да призная, че докторът беше изключително изкусен целолог. Преди работил в държавно учреждение — Отдела за специално приспособяване. Там хората бяха специалисти по промени в човешкото тяло, приспособяващи ги за особени дейности или места — достатъчно безвредни промени като по-добро зрение за слабо осветените планети, по-силни мускули за планетите с голямо притегляне, подводно дишане за покритите изцяло от океани. Но и в мозъка на доктор Кроуб настъпила някаква промяна и той злоупотребил с технологията за клетъчни преобразувания, започнал да прави изроди — истински оскърбления за погледа. В правителството постъпили протести и един старши служител, който нищо чудно да е участвал в играта, стоварил цялата вина върху Кроуб. Докторът изчезнал от килията си във Вътрешната полиция благодарение на Ломбар. Дали му работа и помощници — вече създавал изроди за апарата.

Организацията, поддържаща тесни връзки с подземния свят на престъпниците, продаваше изродите на фантастични цени в циркове, театри и нощни клубове. Представяха ги за обитатели на новооткрити планети, което беше пълна безсмислица, но публиката на сто и десетте планети от Волтарианската конфедерация се хващаше на въдицата.

Е, някои от тях бяха военнопленници и това правеше издевателствата над тях привидно законни, защото те нямат никакви права и честичко ги избиват безогледно. Но съществата, излизащи оттук, не се срещаха никъде, освен в колбите, ваните и резервоарите на доктор Кроуб. Както беше казал някакъв шегаджия от апарата, „злите богове са измислили доктор Кроуб, за да имат дяволите малко конкуренция“.

Имаше нещо вярно в тази приказка. Винаги се поболявах от „изродските паради“. Тук виждах жена, чиито гърди бяха на мястото на задника. Там стоеше създание с разменени ръце и крака. После идваше двуглава жена. Последва я нещо, покрито от глава до пети с козина, но в цяла дузина разнообразни цветове. Накрая, за капак, чудовище с очи вместо полови органи.

Докато стражите от апарата ги подкарваха с камшици, добрият стар доктор Кроуб стоеше зад тях и излъчваше самодоволство от произведенията на занаята си. Самият той изглеждаше смешно — твърде дълъг нос, твърде дълги ръце и крака, нещо като чудновата птица. Ако питате мен, всеки целолог, когото съм срещал, не само е телесно деформиран, но и напълно изкукал.

Ломбар като че беше особено възбуден. Премяташе в пръстите си жилото, може би за да скрие треперенето на ръцете си. Не ми се струваше, че отделя внимание на преминаващите пред погледа му изроди, затова се реших да му съобщя малко добри новини с намерението да го разсея и ободря.

— Сега всичко е в нашите ръце — казах му, — но са насъскали цялата Вътрешна полиция да търси Джетеро Хелър. Свързах се с тях чрез наш човек и ги поохладих, така че вече не им пука дали ще го намерят.

Той не отговори, но и без това никога не го правеше. Ала след малко тупна по сребърната кутия до себе си и от нея изскочиха щипци, придържащи нещо. Той го взе.

— Знам, че не ти харесва, дето си изгуби поста — каза с безразличие. — Уредих това за тебе.

Подметна ми предмета. Златна верижка с изумрудения знак на офицер от ранг ХI! Подхвърляше ме с цели три ранга нагоре! Ставах равен на армейски командир, на когото се подчиняват пет хиляди души!

— Вече е регистрирано в документната система и влезе в сила според закона. Заплатата ти започва да тече от вчера включително.

Разсипах се в благодарности, но той не ме слушаше.

— За онова май ще приберем доста парици — подхвърли.

Стражите изтикаха сред парада голяма платформа на колела. Целолозите бяха съединили шест деца в пръстен в разкривени порнографски пози.

По тайните държавни канали апаратът получаваше купища пари, но от престъпните си странични дейности сигурно печелеше пет пъти повече. Да, за тези шест деца, събрани в гадна измислица и вероятно представени за жители на Блито-3 или Хелвин-6, щяха да дадат не по-малко от сто хиляди кредита.

Ломбар като че трепна леко от името, но нито ме погледна, нито ме спря. След малко щеше да започне „парадът на номерата“, а в паузата подчинените на Кроуб отвеждаха създанията си, за да освободят място за следващите. Възползвах се от прекъсването.

— Набутаха в сака му купчина кореспонденция — казах аз. — Писмо от майка му, бележки от приятели, картички от почитатели. Той цялата вечер пишеше отговори и също натрупа доста за изпращане. И, разбира се, щом ми ги даде, изчетох отговорите много внимателно. Шефе, представа си няма какво е сигурността! Просто си беше излял душата върху хартията. Ама истински глупак е! Трябваше да извикам двама фалшификатори и до 2 часа през нощта писахме наново всичко. От него никога няма да стане шпионин, никога! Ще изложи на риск цялата мисия!

Ломбар не каза нищо. Зад стъклото вече беше онази, която наричахме графиня Крек. Носеше високи до бедрата черни ботуши, вехто палто и под него едва ли нещо друго. В ръцете й потрепваше дълъг електробич. Вяло и равнодушно изкара напред първия изпълнител в нейния „парад на номерата“. Всъщност тя беше много хубава жена, млада и с прекрасно тяло, но никога не се усмихваше. Представляваше загадка дори за апарата. Само да й намекнеше някой за сексуални намерения спрямо нея и можеше лесно да си намери смъртта. Но беше способна да обучи когото и да било да върши каквото и да било, при това бързо. Тя беше гений на обучението. Според слуховете използваше електрошок и картини, но как постигаше резултатите си, никой не знаеше.

Графиня Крек била учителка на държавна служба, напълно извън всякакви подозрения, специализирала преподаването на трудни предмети в горните класове. Но си имала странни мисли в главата. Намират се хора, които твърдят, че в действителност всичко станало по вина на правителството, а тя отнесла наказанието. Може и така да е, но аз си мислех, че са й трябвали пари.

Когато Вътрешната полиция я заловила, тя била ръководителка на банда от малолетни, които събрала от бордеите. Тези деца обучила да отварят всеки сейф и да заобикалят всяка алармена система. По приблизителни оценки плячката им се мерела с милиони. Могли да продължат още доста време, но тя ги научила и как да убиват безшумно без оръжие, така че всяко тяхно престъпление се разпознавало съвсем ясно.

Замесените в престъпленията деца били екзекутирани, а графиня Крек тихомълком предали на апарата, за да я използва, както намери за добре. И ето я тук, в Спитеос, вече почти три години.

Първия номер изпълняваше жонгльор, който премяташе с крака едновременно цяла дузина предмети и бълваше огън от устата си срещу тях. Във втория участваха две жени, предрешени като лепъртиджи. Те въртяха из въздуха примки от течност, приличаща на кръв, която оформяше забавни орнаменти, а после като че я гълтаха. Наистина увлекателно.

Третият изпълнител беше мъж, който успяваше да прави тройно задно салто от място и да взривява фишеци при всяко превъртане. Умееше и други неща.

Нямаше опасност някой от тези хора да издаде съществуването на Спитеос. Езиците им бяха отрязани, освен това се отличаваха с неграмотност и тъпота. Но струваха много пари.

Ломбар и тях не гледаше внимателно. Обърна се към мен:

— Солтан, струва ми се, че не можеш да осъзнаеш целия мащаб.

Побутна няколко превключвателя с жилото и по големия екран пред нас се занизаха картини от сто и десетте планети на Волтар. Близки планове, далечни планове. Тълпи по улиците. Предприятия. Правилно наредени полета с ферми. Гъмжащи от животни прерии.

Вече без да се интересува от последните номера, Ломбар бутна още един превключвател. Гледки от луксозните къщи на лордове. Гледки от дворците на планетарни губернатори. Гледки от лятната резиденция на Императора. И после дълга поредица портрети на императори.

— Сила — каза Ломбар. — Власт! Правото да се разпореждаш с живота и смъртта на трилиони хора. — Изключи машината и ме погледна. — Не след дълго, Солтан, всичко това ще стане наше. Наше изцяло и докрай! Това е голям залог! Сегашните управници са в упадък. Нашите планове и усет не бива да претърпят провал. — Той махна с жилото към мен. — Но в целия замисъл има една слаба точка и тя е Земята. — Сложи ръка на коляното ми. — Това е ключът, най-важният ключ към всичко. Солтан, когато незабавното нахлуване на Блито-3 изглеждаше неизбежно, едва не умрях. Очаквах да видя края на всичко.

Ти не си израсъл в бедните квартали. Не знаеш колко силна може да стане жаждата за могъщество. И не разбираш напълно необходимостта да изтрием от лицето на планетите отрепките, живеещи в гетата, да прочистим кръвта на народите, да се освободим от слабите.

Тези императори не знаят какво да правят с властта си. Липсва им амбиция! Да! И безпощадното осъществяване на плановете. Губят си времето с техните войни и не правят нищо за собствения си дом! Дори когато завоюват някоя планета, не знаят какво да правят с боклука сред населението й. Ние използваме злото, за да се борим с него и да го премахнем! Ние можем да победим и така ще стане!

За момент в очите му избухна блясък. В Ломбар имаше лудост и понякога тя избиваше на повърхността. Той ме тупна по коляното.

— Но аз разчитам на теб, Солтан. Империята не бива да се намесва на Блито-3. Ние не се занимаваме със спасението на тази планета! Но отчаяно се нуждаем от нея. Ти трябва да предотвратиш появата дори на искрица интерес от страна на Волтар! Ясно ли ти е?

Той не изчака отговора ми. „Парадът на номерата“ беше свършил. Плясна с жилото по един пулт. Мигащи светлини се включиха в залата оттатък. Стъклената стена стана черна.

Доктор Кроуб и графиня Крек влязоха забързано от преддверието и застанаха до вратата. Не очакваха похвали. Никога не ги и получаваха.

— Кроуб — обади се Ломбар, — имам работа за теб. Ще пратим специален агент на Блито-3 и искам да го подготвиш.

Докторът потри ръце, после потри носа си. Хареса му.

— Крек, ще трябва да обучим този агент за Блито-3. Нужни са му езици.

Нещо в отношението им, някакво желание да се заемат с работата, някакъв ентусиазъм попаднаха не където трябва в мозъка на Ломбар. Неуловимо за окото той скочи и прелетя стаята като нападаща змия. Сграбчи Кроуб за реверите и придърпа лицето му на един инч от своето.

— И без номера, да ти го „бибип“! Без хитроумни очички, дето виждат през стени! Без пръстчета, дето стават пистолети! Без телепатични мозъчни приемници! — Пляскаше Кроуб по крака при всяка заповед. — Само най-обикновеното!

И пак стовари жилото върху крака му. Блъсна го настрани. Ломбар се завъртя към графиня Крек.

— А ти, сбъркана курво — придърпа и нея към лицето си, — пускам те от най-високата кула, ако научиш този агент дори на думичка, дори на един трик от шпионажа!

Запрати я в стената с такава сила, че тя отскочи. След това с много мек глас Ломбар каза:

— Офицер Грис ще ви обясни какво да правите. Повече не искам да чувам за това. Махайте се!

Върна се на трона си и взе едно спрейче.

— Богове, тези смърдят! — каза, докато пръскаше под носа си. Облекчен, махна към вратата. — Захващай се, Солтан. Не искам да чувам нито дума за това, нито пък за Джетеро Хелър. Вече е твой.

Когато си тръгвах, той отваряше шкафа, в който държеше императорска мантия.