Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава втора

Вътрешността на древния Спитеос е лабиринт от черен камък без никакви прозорци. Над земята се издига запусната черупка с неизброими стаи, зали и проходи. Предишните жители на планетата вярвали, че крепостите дават сигурност, но се убедили в обратното, когато нахлули нашите прадеди.

Когато излязохме от моята стая, вече не разполагахме с никакво време. Налагаше се да мина и през оръжейната — за да взема взривострел с фалшив заряд, който тайно да сменя със затъкнатия в обувката на Джетеро. А на графиня Крек й се носеше лоша слава за отношението към закъсняващите — подобна небрежност се оказваше твърде нездравословна за тях.

Затова никак не ми хареса, че Джетеро настоя да вървим пеша. Предположих, че иска да се поразтъпче — всички атлети са леко смахнати на тема упражнения, и за да спазя заповедта да не събуждам у него подозрения, съгласих се. Минахме покрай входа за транспортните тунели и тръгнахме да бродим из горните етажи на Спитеос през безкрайния и лошо осветен прашен лабиринт.

Той носеше корабните си обувки. Техните подметки са малко странни — по тях се редуват плочки мощни магнити и груба гума. За да ходите с тях по метална стена или палуба, спускате надолу магнитите — наистина са много удобни за безтегловността и несъмнено често ви спасяват живота. Но когато вървите по камъни или други немагнитни повърхности, просто траквате пети една в друга и магнитите се дърпат нагоре.

Но Джетеро Хелър вървеше по каменните подове и стъпала със спуснати надолу магнити. Трак-трак, трак-трак. Изключително дразнещ звук. Приличаше на танк.

Започна да ми опъва нервите. Само трябваше да тракне с пети, магнитите щяха да се приберат и би могъл да се придвижва безшумно.

В шпионажа всеки се научава да ходи тихо. Добрият агент се упражнява непрекъснато и се гордее с умението си да минава в пълна тишина по всичко, дори по чакъл. Успехът на мисията, а дори и животът му могат да зависят от тази способност.

Хелър не само че се движеше с предпазливостта на танкова колона, а и на всеки десет-петнадесет крачки правеше допълнителен лек подскок и внушително изтракваше с металните си подметки върху камъните. Оглушително беше!

Сякаш го интересуваха и каменните стени — от време на време ги почукваше с пръстена си.

— Онези древни хора са умеели да строят както трябва — често повтаряше той.

И така — трак-трак, бум, вървяхме по дългите коридори, прекосявахме огромни изоставени зали и се спускахме по мръсни стълби. Прахът дразнеше носа ми, кихах непрекъснато. Започнах да се изморявам — не си падам много по упражненията.

— Виж какво — казах му, — ще закъснеем и графинята ще ни откъсне главите. Предполагам, че достатъчно походи за днес.

— О, извинявай — отговори той. — Но ми е толкова интересно! Знаеш ли, че онези в древността не са разполагали с метални инструменти? Никой не може да каже как са издълбали тези помещения или дори как са измъквали натрошения камък навън. И ние днес не можем да го направим, ако не използваме дезинтегратори. Разбираш ли, тук няма нито един зид. Всичко е издълбано без необходимите за това инструменти.

Той повървя мълчаливо.

— Чудя се защо е трябвало волтарианците да изтребват тази раса. Едва ли са представлявали някаква заплаха.

Ох, казах си, този никога няма да се спогоди с Ломбар. Не се ли отървете от отрепките и вехториите, ще си създадете цял куп главоболия — каквито имахме и ние в момента. Ако бяхме оставили всеки победен народ да си живее, щяхме да имаме още повече проблеми. Да, лесно си представях спора между Ломбар и Хелър. Ще завърши с един мъртъв Хелър! По-добре да ги държа настрана един от друг, ако искам най-накрая да го заведа на Блито-3!

Слава на боговете, все пак се добрахме до оръжейната! Хелър отмина по-нататък по коридора, все оглеждаше стените. Застанах пред вратата и притиснах електронната си карта към ключалката. Вратата се дръпна. Старият кретен, който отговаряше за това място, закуцука към разделящия ни тезгях, озъбен враждебно. Не се разбирахме с него.

— А днеска за какво ми губиш времето? — изграчи той.

В апарата използваме езика на жестовете, когато някой наоколо може да ни чуе. Докато говорех глупости на служителя в оръжейната, с гръб към Хелър му показах, че ми трябва 800-киловолтов взривострел с празен заряд. Не беше толкова трудно за дъртия кретен — и без това пренасят взривострелите без заряд, за да предпазят електродите, — но бихте си помислили, че му поисках боен кораб, такава гримаса направи, дори изръмжа. Само трябваше да прекрачи десет фута до рафта, да вземе един, да го отвори, за да се увери, че е без заряд, да ми го подаде и да притисне картата ми към разписката. Той направи всичко това и ми хлопна вратата под носа. Щях да му поискам и зашеметяващ пистолет, но явно нямаше да стане този път.

Хелър опипваше стената от най-високото място, което достигаше, чак до пода.

— Аха! Това е равнището на повърхността.

Ето го и повода, който чаках. Щях да направя нещо, което би разгадал лесно, ако имаше представа за шпионаж.

— Откъде знаеш? — предизвиках го.

— Половин градус — отвърна той. — Температурната разлика. Земята е точно тук, от кръста ми надолу.

— Половин градус? — изпръхтях аз. — Никой не може да усети разлика от половин градус с ръката си.

— Ти не можеш ли? — искрено се учуди. — В този час външната стена е осветена от слънцето. А на това равнище е дебела около три фута. Стената тук — той се протегна нагоре — е нагрята с половин градус повече, отколкото при пода.

Знаех си, че ще го направи, глупакът му с глупак. Хвана ме за ръката и ме накара да пипна камъка високо горе, после допря дланта ми почти до пода.

— Въпрос на тренировки — каза той.

Ами да, въпрос на тренировки си беше. Съвсем естествено загубих равновесие, както движеше ръката ми нагоре-надолу. Блъснах се в него. С отработени движения на другата си ръка за частица от секундата измъкнах взривострела от обувката му, изтръсках на мястото му другия от ръкава си и го натиках навътре. Изправих се и пъхнах заредения взривострел в един джоб на туниката си. Сега беше „въоръжен“ с безполезното оръжие. Джебчиите в апарата са великолепни учители.

— Не усетих разликата — каза му, — но нали ти си експертът в тези неща. Хайде, съвсем закъсняхме. Графинята сигурно е побесняла!

— Добре. Само още минутка. Нека да свърша с това.

Нямах си идея за какво говори. Протегна крак и за момент едва не получих инфаркт от мисълта, че е забелязал подмяната. Но не. Само още веднъж гръмко удари пета в пода. После тракна обувките си, за да се приберат магнитите. Слава на боговете, вече нямаше да ми проглушава ушите.

Но той не тръгна напред. Вдигна ръка, за да почакам, измъкна от джобовете си голям лист и инженерен маркер с непрекъснат поток на мастилото. Притисна листа в гладко място на стената и започна да чертае.

Ръката му се движеше толкова бързо, че не можех да я следя. Никога преди не бях виждал как инженерите правят своите полеви скици, но вече разбирах защо писците на маркерите трябва да пропускат такова количество мастило. Нетърпението ми обаче беше прекалено силно, за да се впечатля.

След броени секунди той ми подхвърли листа и си прибра маркера.

Пред очите ми беше пълна скица, с всички разстояния, на надземната част на Спитеос! В точен мащаб, с височината на етажите, дори и с отбелязаното място, откъдето започваха подземните равнища. При това прекрасно изработена, почти както бихте очаквали от чертожник след цяла седмица напъване.

— Дай я на твоя шеф — каза ми Хелър. — Съмнявам се някой да е правил такива измервания преди. Аз си направих труда само от интерес към старините.

— Ей, я почакай — прекъснах го. — Защо си толкова сигурен в измерванията? Нали нямаш уреди?

— От ехото на звука — отвърна той и вдигна крак. — Звукът се движи с определена скорост. Винаги можеш да отбележиш времето, за което ехото се връща при тебе…

— Никой не би успял да измери толкова малки части от секундата — раздразнено възразих аз.

— Може и така да е, но моят часовник успява.

Припомних си, че държеше часовника до ухото си, докато рисуваше скицата. Несъмнено машинката е записала и обработила резултата от всеки негов подскок.

Превъзходно, признавам. Страхотни способности. Но направо ме хванаха дяволите. Вярно, имаше достатъчно ум в главата си, за да направи скица на крепостта. Би могъл да използва това, за да подготви диверсия или да избяга. Но след всички усилия той просто ми я подхвърля и ми казва да я дам на „шефа“ — не само се издава, но и мен въвлича в неприятности!

Той не можеше да играе тази игра. Думите „вътрешна политика“ не му говореха нищо.

— Стой мирно — каза и пристъпи към мен. — Едно от парчетата фалшива кожа се е отлепило. — Посегна към лицето ми и го нагласи. — Който и да те е обработил, доста се е постарал. Боли ли те?

Кипнах.

— Никой не ме е обработвал — излъгах по навик. — Стана заради авария на аерокара.

— За пръв път чувам аерокарите да имат юмруци — засмя се Хелър. — Трябва да запишеш това превозно средство в планетния турнир по бой без ръкавици. — Той нагласи още едно парче фалшива кожа. — Твоят шеф ли беше?

Би трябвало да се ядосам, но не чувствах яд. Пак се върна мисълта какво би станало, ако дам тази скица на Ломбар. Ами ако Хелър си науми да проучва подземните етажи на забулената в тайна крепост? Лабиринтите, които слизаха цяла миля надолу! Петдесетте хиляди повече или по-малко безпричинно затворени в техните клетки, непогребаните мъртъвци! Стаите за изтезания! Беше видял нищожна част от онова, което се намираше долу, но не и…

Със злобно предчувствие се питах дали Хелър е забелязал прохода към хангара, подземното скривалище на личния боен кораб на Ломбар, специално оборудван и незаконно въоръжен с достатъчно мощ, за да стрие на прах всички защитни съоръжения на Волтар.

Дали беше разбрал, че някои от залите, през които минахме, са напълно подготвени складове? С почистени рафтове, очакващи своята безценна „стока“? Вярно, съвсем празни засега, но само след броени месеци…

О, ако Ломбар научеше, че съм позволил на Хелър да огледа едва ли не всичко, щеше да използва не само юмруци!

Болката от поредната лепенка ме изтръгна от унеса ми.

— Не! — изревах. — Не ме е удрял Ломбар! — Грубо блъснах Хелър.

— Съжалявам, че ти причиних болка. От потта тези парчета вече почти падаха. — Той изглеждаше смутен. — Ходихме дълго, а тук е задушно.

Но аз се потях не от това, а от осъзнаването на факта, че поради престъпната си небрежност позволих на Хелър да прави измервания, и от прозрението какво можех да си навлека.

Той беше толкова тъп, толкова му липсваше поне мъничко коварство! Започвах мрачно да се съмнявам дали ще го махна от планетата, преди да причини смъртта и на двама ни!

И както си мислех, че е твърде вероятно да умра, се сетих за очакващата ни вече цял час графиня Крек. Никой не закъсняваше с един час, ако имаше определена среща с нея. Искам да кажа никой, който го е грижа дали ще оцелее.

Бутнах Хелър към коридора за тренировъчните зали. Назначаването ми за ръководител на Хелър ми скъсяваше живота дори и само с тревогите около него!