Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава четвърта

Джетеро Хелър взе заповедта на Великия съвет и я поднесе към зеленикавата светлинна плоча. Завъртя се с гръб към мен, не виждах точно какво прави, май нещо с часовника.

— Изглежда ми истинска — каза накрая.

Удържах снизходителната усмивка на лицето си, но вътрешно потреперих. Случайно заповедта беше истинска, но за да се увери в това, би трябвало да я свери с регистрационните списъци в планетарната документна система. Апаратът можеше да подправи документ като този за броени минути. Приятелчето беше абсолютно безнадежден случай като шпионин.

— Но е била издадена 4,7 дни, след като ме отвлякохте — добави той.

Надникнах над рамото му. Да, датата и часът бяха отбелязани, не беше трудно да го открие.

— Трябваше да сме сигурни, че разполагаме с подходящия специален агент, преди да поемем задачата — излъгах гладко.

— Виж какво — каза Хелър. — Това местенце е доста гадно. Не можем ли да обсъдим всичко някъде другаде?

— Веднага щом решиш да приемеш.

— Аха. Дали не надушвам и изнудване сред тукашните нежни аромати?

— Не, не — бързо додадох аз. — Само че… ами… някои сили не искат мисията да протече успешно. — Не беше лъжа. — Затова съм натоварен да се грижа за твоята безопасност.

Блестящо се справям, казах си наум. Няма да ми е трудно да правя с него, каквото си искам. В шпионажа не беше по-опитен от пеленаче.

— Блито-3… Скоро се върнах оттам. Направихме някои наблюдения.

— Точно така. Заедно с другите ти постижения това беше причината да се окажеш единственият офицер, достоен за задачата.

— И затова ме отвлякохте! — Кривата му усмивка показваше, че според него цялата история беше съшита с бели конци. — Може би е по-добре да ми обясниш в какво се състои така наречената мисия.

Разказах му замисъла съвсем простичко. Трябваше да отиде на Земята, да внедри съответните технологии в тамошната култура и да спаси планетата. Както му го представих, всичко си беше благородно и хуманно. Един офицер от флота едва ли беше запознат подробно с Графика за нахлуването, затова пропуснах тази част.

— И решихте, че най-добрият начин да започнете начинанието е едно малко нападение? — попита иронично Хелър.

— Трябваше да проверим дали отговаряш на изискванията към агентите — напомних му аз.

— А заповедта получихте, преди да знаете дали съм подходящ.

Да го „бибип“! Този май можеше да мисли! Но в тази игра и мене си ме биваше. Не можете да прекарате десетина години в мръсната работа, без да научите номерата. Искам да кажа — не можете да оживеете.

— Съществуваше и крайно неприятната възможност да потърсим друг доброволец — безизразно казах аз.

— И крайно неприятната необходимост да осъществите още едно отвличане — добави Хелър. Вдигна ръка, за да прекрати спора. — Ето какво ще направим. Аз не съм от вашето управление. Ако получиш обичайните заповеди от Отдела по кадрите на флота, ще се заема с вашата мисия.

Сянката на Ломбар вече не се надвесваше толкова зловещо над мен. Искаше ми се да се разсмея от облекчение. Но само казах:

— О, мисля, че лесно ще уредим това.

Поклоних се церемониално и му посочих да излезе пръв.

В стаята на стражата трябваше да се разпиша за извеждането на затворника и когато влязохме там, чудовището, което Хелър просна с един удар, седеше с останалите и плюскаше гнусно парче печено месо. Не се чувствах сигурно в това помещение и щом онзи звяр направи внезапно движение, отскочих назад. Но станах свидетел на нещо смайващо.

Огромният страж се изправи толкова припряно, че замалко да събори тигана с яденето си. Старателно застана в стойка „мирно“ и скръсти ръце на гърдите си в общоприетия военен поздрав!

Не беше предназначен за мен. Хелър небрежно вдигна ръка в отговор на приветствието и дори за миг се усмихна приятелски. Чудовището също му се ухили!

Дотогава не бях виждал страж от Спитеос да поздравява или да се усмихва. Изпитах суеверен страх, сякаш ми се беше явил призрак насред горски храм — виждате нещо и същевременно знаете, че е невъзможно, свръхестествено. Бързо набрах името си на регистрационната машина и се измъкнах оттам със затворника.

В горните етажи на Спитеос има стаи, отделени за офицери от апарата като мен. Неугледни и без прозорци, те все пак предлагаха някои удобства, включително и баня. Използвах моята твърде рядко, но в нея имаше всичко необходимо.

Формално погледнато, като отвеждах Хелър в моята стая, аз го изкарвах от затвора, но сметнах, че последните заповеди на Ломбар ми позволяват това.

За да съм сигурен, че и двете противоречащи си заповеди ще бъдат изпълнени, оставих затворника в една ниша до входа за транспортните тунели и без да ме чува, се обадих в „Лагер Твърдост“. Стражата там се състоеше от истински войски на апарата. Намерих офицер и уредих един взвод денонощно да се сменя, наблюдавайки моята стая и околните коридори. Недвусмислено заповядах да се държат така, сякаш пазят затворника от външно нападение, а всъщност да предотвратят евентуалното му бягство. Използвах името на Ломбар, за да се поразмърдат, и се забавих достатъчно по тунелите да имат време да се настанят по местата си.

Влязохме в голата стая. Отворих едно чекмедже и предложих на Хелър да си вземе спрейче само и само да забрави за вонята на затвора. Тя проникваше дори и на тези етажи. Но той поклати глава.

— Имам нужда от баня.

Показах му тясното помещение с вана, порових в шкафа и измъкнах леко опърпана нощница. Той свали обувките и панталона си и аз ги напъхах заедно с блузата в шахтата за отпадъци — бяха безнадеждно съсипани.

Хелър пусна душа, а на мен ми хрумна нещо.

— Знаеш ли — казах, отваряйки спрейче под собствения си нос, — можеше да направиш опит за бягство, когато вдигна взривострела. Ти беше въоръжен, а аз бях беззащитен. Би могъл да ме използваш като заложник…

Той се засмя — много приятен, непринуден смях. След малко, докато се търкаше упорито, каза:

— И да си пробивам път с бой през заредени с електричество порти, въоръжени стражи, минирани проходи и бластери на изхода? После да мина със сила през „Лагер Твърдост“ и да се влача двеста мили по Голямата пустиня? Голяма тъпотия! Абсолютна лудост би било да го направя. Сигурен съм, че апаратът не би допуснал някой да се изтръгне жив от Спитеос!

Вцепених се. Не беше възможно да знае къде са го докарали. Не минахме нито покрай прозорци, нито покрай какъвто и да е знак. Бил е в безсъзнание онази нощ. Дори биха могли да го прехвърлят на друга планета. И никой извън апарата не знаеше, че Спитеос е нещо друго, освен отбелязана на картите древна руина.

— О, богове, откъде си научил?

Той пак се засмя, но не преставаше да се търка.

— От моя часовник. Показва едновременно двадесет и шест системи за измерване на времето заедно с Вселенското абсолютно време.

Думите му нищо не ми обясняваха.

— И какво от това? — попитах.

— Дава ми разликата в часовите пояси на това място и Дворцовия град, посочва ми и направлението натам. Има само една местност с такива геофизически характеристики на такова разстояние от Дворцовия град и това е Спитеос.

Натъжих се.

— Друго има ли? — попитах.

Сега той се развесели истински.

— Тази скала. Всички помещения просто са изсечени на място в нея и лесно се ориентирах. Черен базалт с наклон 16 градуса и направление 214 градуса, зърнест като всеки камък от тип 13. Я го погледни. Остатък е от вулканичната екструзия, оформила планините отвъд Голямата пустиня. Курс по елементарна геология на планетата Волтар. Всяко момче научава това още в основното училище. Щом се опомних, вече знаех къде съм. А часовникът само потвърди увереността ми.

Е, аз пък бях от момчетата, които не знаят подобни неща, и то още от основното училище. „Наклон“ е ъгълът на слоевете на скалата спрямо вертикалната линия. „Направление“ е ъгълът им спрямо северната посока. Хелър сигурно имаше вродено чувство за ориентация. Но да класифицира камъните по видимата им зърнеста структура — при това без да разполага със сложен анализатор — означаваше, че очите му са като микроскоп, беше видял всичко в здрача на клетката си! А и тази памет като библиотека!

Но не способностите му ме натъжиха. Ето го пред мен с всичките си знания, в ръцете на врагове, които смятаха само да го използват. И ми позволяваше да разбера, че знае къде са го докарали. Проявяваше жизненоважни качества, които, ако не бях осведомен за тях, щяха да ме оставят с чувството за фалшива сигурност. А сега можех да взема предпазни мерки. От страна на един бъдещ шпионин това не беше обикновена глупост, а невероятна тъпота. Щях да се възползвам от неговото безгрижие и да си играя с него, без въобще да се опомни.

От него никога нямаше да излезе специален агент. Дори и за милион години. Не предвиждах никакви трудности в усилията да го проваля. Но нямаше да е лесно да го държа на повърхността достатъчно дълго, без да повлече и мен към дъното. За шпионската работа е нужен инстинкт. По дяволите, у него липсваше напълно! Мисията щеше не само да се провали. Щеше да бъде истинска катастрофа!

— Разполагай се като у дома си — казах му. — Отивам в Правителствения град да взема твоите заповеди.