Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (62)

Глава втора

В девет часа през онази съдбоносна вечер графиня Крек напусна влекача, маскирана със защитен шлем и противогаз, а Снелц и другите стражи внимаваха да не вдигат очи от заровете, с които се забавляваха в тъмното ъгълче на хангара.

Щорите бяха спуснати върху прозорците на аерокара. Моят пилот изчезна някъде.

Хелър поспря замалко при играчите и каза нещо на Снелц, после безгрижно се намести в аерокара на пилотското кресло.

Аз седях отзад с усещането за неприятна чистота по тялото си и притеснен от своя искрящ цял вечерен костюм. Налагах си маска на спокойствие, но треперех от ужас поради близкото присъствие на графиня Крек.

Аерокарът излетя в нощта и набра скорост, опитвайки се да е в унисон с пилотската треска на Хелър.

Графинята се освободи от защитния шлем и противогаза, започна да оправя разрошената си коса. Пак трябва да призная, че изглеждаше великолепно — лицето й беше самото съвършенство, косата наподобяваше бледо сияние, а вечерната рокля пулсираше в светли оранжеви отблясъци. Очите й искряха невинно като на дете. Колко измамна е външността понякога — надявах се да доживея до края на вечерта, без тя да ме смеле от бой за граматическа грешка или лоши маниери на масата. И само боговете знаеха какво би направила, когато станеше ясно, че не мога да платя сметката.

— О, Солтан — каза тя, — имаш нова машина! И цялата блести!

Графинята се настани по-удобно на кръглия диван, извивайки тялото си като котка. Огледа обувките си — бледозлатисти.

— Харесват ли ти новите ми обувки?

И те излъчваха пулсираща светлина като роклята. Отдръпнах се нервно. Знаех какви ритници раздаваха тези крака. Смъртоносни!

През незакритите плътно прозорци виждах мъждукащата панорама на твърде специализираните в ролите си градове на Волтар, пръснали се под звездите. Стрелкащите се в ранната вечер машини образуваха сложни фигури в небето. За момент се отпуснах. Каква величествена нощ!

Но ние не се движехме в правилната посока! Нима служех за прикритие на колективно бягство? Не летяхме към Веселия град. Насочвахме се към Нафуканите хълмове!

— Не си ли се объркал нещо? — попитах гърба на Хелър. При Нафуканите няма нито един нощен клуб. Нали там живеят само мръснишки богатите!

Хелър се позасмя, без да ме удостои с поглед. Вече насилваше аерокара да лети с около петстотин мили в час. Благодарих на боговете, че новият поне не се тресеше така. Позволих си да се надявам, че са предвидили да издържа и на такава скорост.

— Отиваме да вземем дамата, която ще ти прави компания тази вечер — най-сетне каза той. — Не можем да те оставим да се чувстваш самотен и да ти разваляме настроението, нали си домакин днес!

О, богове! Не бих могъл да платя сметката за трима, само четвърти човек липсваше! А жена, която насмогваше на каприза си да живее на Нафуканите хълмове, сигурно имаше и изключително скъпи прищевки. Предвижданията за собствената ми неплатежоспособност изведнъж станаха къде по-мрачни.

Небостъргачите на Нафуканите хълмове са разположени сред изкуствени поточета и езерца, чиято вода се изпомпва нагоре по склоновете, без да се жалят пари за това. Нощем гледката омагьосва. Между другото най-скъпите апартаменти са по върховете на сградите. И с тревога, преминаваща в паника, забелязах, че не кацаме долу пред някой вход, а наближаваме куполообразна къща сред два акра собствено дворче, пъчеща се върху най-високия небостъргач. Обитателите й биха могли според настроението си да се любуват на необгледните пейзажи или да се преструват, че градината препречва достъпа на външния свят до уютното им спокойствие. Скъпотия!

Що за жена живееше в този разкош? Сигурно от тези, които могат да похарчат целогодишната заплата на младши офицер за кутийка с някаква фантастична пудра! Вече не смеех да си мисля докъде щеше да стигне сметката за вечерта!

Хелър произнесе кодова дума в скрит микрофон. Светлините в градината и къщата угаснаха. Ама че липса на чувство за секретност! Внезапното изчезване на тези ярки светлини несъмнено щеше да привлече вниманието на евентуалните наблюдатели на мили наоколо.

Хелър без никакви затруднения кацна върху площадката сред градината.

Някой с плащ и качулка изтича изпод тъмната сянка на близко дърво и скочи в аерокара.

Вратичката трясна. След миг изчезнахме в нощното небе.

Смехът на новата ни спътничка беше прекрасен.

— Колко е забавно! — Тя смъкна плаща и качулката.

Хайти Хелър! Неговата сестра! Най-познатото лице в цял Волтар. И макар че настроението ми се смъкна поради тази нова проява на непредвидливост, нейната красота би могла да разтрепери от възбуда и каменно изваяние. Носеше рокля в искрящо тъмносиньо, в контраст със светлата кожа и коса, но точно съвпадаща с цвета на очите й. Един поглед стигаше на всеки мъж, за да запреглъща конвулсивно.

Събрах си ума, колкото да предупредя Хелър и графиня Крек да не произнасят публично името на Хайти. Споразумяхме се да използваме името на майка й — Линдъс. Молех се безмълвно мозъкът на Хелър да не изключи, ако се наложи да представя сестра си на някого в клуба.

— Хайти — викна той през рамо, — това е кавалерът ти за тази вечер, офицер Солтан Грис. Солтан, това е момичето! Засега ще приемем, че се казва Линдъс.

Хайти се настаняваше на дивана. Кимна ми, явно беше свикнала с многобройните приятели на Хелър. И се зае да оглежда изпитателно графиня Крек. Хелър, да го „бибип“, дори включи вътрешното осветление в аерокара, за да й помогне.

— Джети — обади се най-сетне сестра му, — ти си мъжът с най-изтънчения вкус във Вселената!

Графиня Крек засия!

Момичетата си стиснаха ръцете.

— Олеле, олеле! — въздъхна впечатлената Хайти, като продължаваше да разглежда графинята.

По дяволите боговете, изръмжах вътрешно. Тази жена, за която говориш и за която хвалиш брат си, е осъдена за убийство, излязла нелегално и само замалко от тъмниците на Спитеос! Хайти, може и да си най-възхитителното създание на Волтар, но си страхотна гъска!

— Струва ми се, че би трябвало да си от Манко — каза тя.

— Така е — потвърди Хелър. — Нейният род някога притежавал имения в Аталанта.

— Дали не познавам някой твой роднина? — любезно се осведоми Хайти.

— Едва ли — отвърна графиня Крек. — Загубили сме земите си преди векове. Но както мнозина постъпват, предците ми запазили титлата си, а нямат дори квадратен ярд, където да им поставят надгробен камък.

Двете момичета се засмяха. Предположих, че това е местна шега от Манко.

— Ако се съди по твоя изговор, родът ви е успял добре да съхрани благородническите традиции — отбеляза Хайти.

Недоумявах какво искаше да постигне. Държеше се като брачен посредник. Изведнъж ми просветна — Хелър сигурно се бе свързал със сестра си и ако можех да си обясня правилно любопитството й, бе казал — о, добри богове!, — че ще я запознае с момичето, за което смята да се ожени. Неизброимите бъдещи затруднения се блъскаха в главата ми от желание да се представят на моето въображение.

— Не бих казала — въздъхна графинята. — Майка ми имаше забележителен талант в дресурата на животни. Нейният род притежавал обширни гори и явно умението да общувам с животните ми се е предало по наследство. А пък баща ми съвсем кривнал от пътя — станал цирков магьосник. Обикаляли по цялата Манко и дори по други планети. — Тя се усмихна. — Страхувам се, че произходът ми е по-скоро сценичен, Хайти. Приличаме си. Първата ми поява пред публика била шест месеца след раждането ми. Участвала съм в номер, при който един зава уж ме изяждал, а накрая съм се появявала на гърба му.

Хайти се закиска от удоволствие. После сякаш се замисли, опитваше си да си припомни нещо. О, богове, изпъшках наум. Тези от шоубизнеса са опасни хора. Помнят и най-дребната подробност. Графинята оплеска всичко!

Хайти неочаквано щракна с пръсти.

— Ами да, „Кристалите“! „Кристалите“!

Графинята отново показа колко е глупава. Също се засмя и закима с глава.

— Вярно, това беше артистичното им име.

— Значи баща ти е граф Крек! — ахна Хайти. — А майка ти е Ейлиена! Че тя беше най-великата дресьорка на диви животни! При това невероятно смела.

Очаквах Хайти да добави още нещо — че си припомня и дъщерята на семейството, чието име било Лисус Моам, която завършила университета, започнала работа в Образователното управление и обучавала деца как да грабят банки и да убиват. Но тя само каза:

— О, изпълнението им беше великолепно! Толкова съм доволна, че се запознахме! Ще запазим таланта в семейството.

Това последното ме завъртя като вихрушка. Какво семейство, бе? Вече не се съмнявах, че Хелър твърдо възнамерява да се ожени за графиня Крек. Невъзможно!

Но за Хайти въпросът беше уреден. Тя потупа нежно графинята по ръката и каза на Хелър:

— Накъде си ни подкарал с такава скорост? — И без да дочака отговора му, се обърна към Крек: — Джетеро признава само два вида скорост — газ до ламарината и пак газ до ламарината. Ще трябва да се примириш с това, миличка. Но иначе е голям симпатяга.

Хелър се усмихна доволно на репликата й.

— Чуйте само дребосъка, който все ме ръчкаше да карам по-бързо. Отиваме в „Артистичния клуб“.

— Ох! — изпъшка Хайти. — Не се ли намира на Улицата на клубовете? Към края на онзи квартал, който е претъпкан само с такива заведения? Там винаги се навъртат репортери, надяват се да засекат някоя знаменитост. Щеше ми се да отидем в някое по-закътано местенце.

Колко точно съвпадение с моите желания! Стана ми по-приятна.

— Солтан си избра „Артистичния“ — настоя Хелър. И без да ми даде възможност да протестирам, продължи: — Всъщност го избрахме, защото там всички носят бални маски. Не е възможно някой да те познае. Маските са ей в онази кутия.

Така си беше. Извадих ги — четири на брой. От най-тънките, само ги притискате към лицето си, дърпате шнурчето за загряване и боята се нанася върху кожата. Най-лесната маска, после се измивате без проблеми. Разгледах ги и реших, че ги е избирал моят пилот. Бяха обозначени с буквички — С. Г., Дж. Х., Х. Х. и Г. К. Нямаше как да си харесам някоя, затова просто ги раздадох.

С голяма изненада открих, че в аерокара над дивана бяха монтирани огледала, и момичетата започнаха да си прибират косите назад, за да се заемат с маските.

На гърба на етикетчето малка рисунка показва как ще изглеждате с маската. Думите на Хайти ме стреснаха:

— Уф, защо си избрал за мен тази секси нимфа от горите! Знам, в последните три филма играх все сладострастни дамички. Наложи ми се да науча толкова много сексуални песнички, че май други не съм и чувала наскоро. Но както и да е, мисля, че би избрал тази сладка нимфа при всички случаи.

Да му го „бибип“ на моя пилот!

Тя си нагласи маската и дръпна шнурчето. Захвърли вече ненужната подложка в кутията и се вгледа в отражението си. Изкикоти се.

— В живота не си падам по хрускането на мъже. Но сега кой би се усъмнил?

Очите й мятаха пълни с нега погледи, устата й беше свита като за целувка, а синьото по бузите символизираше копнеж. Така тя беше още по-хубава. Нищо не би успяло да закрие красотата на Хайти Хелър. Не намирах спокойствие. Маската нямаше да попречи на никого да разпознае Хайти.

И графинята се нагласи. Огромни светещи очи и козина на черни и оранжеви петна. Лейди Лепъртидж! Като че се нуждаеше от подчертаване на своята свирепост! Но поне добре служеше за прикритие и подхождаше на бледооранжевите рокля и обувки.

Хелър посвети на аерокара само едно коляно и си сложи маската. В отражението на предното стъкло видях какво лице си направи. В пиеските го наричат „Стоманеният човек“ — на всяко око по една грамадна звезда със стоманени отблясъци. Почти никаква промяна. А снимките му доста често се появяваха в новинарските листове. Вече се нервирах.

Накараха ме да сложа своята маска. Да, сега вече бях сигурен, че моят пилот ги е избирал. Също познат до болка герой — Демонът с глиганските зъби! Ужасяваща грозота! Ске въобще нямаше вкус.

Присмиваха се на маските си, не забравяха и моята, после Хайти и графинята приятелски забъбриха за сценичните преживелици и за Манко. Не беше тайна за никого, че станаха приятелки от пръв поглед.

Вече виждах мятащите се из небето лъчи. Този квартал с клубовете доста изпъкваше дори и във Веселия град. Свих се от страх — мястото беше претъпкано! Сякаш за момент сянката на Ломбар надвисна върху целия град. В какво се забърквах? Ако бях проявил мъничко разум, щях навреме да повредя аерокара. Сега беше късно. Плъзнах се в боклукчийския люк, на път към мрачната яма за хора без късмет.