Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

ЧАСТ ТРЕТА

Глава първа

Докато вървях към стаята си по дългия черен коридор на Спитеос, ми се стори, че дочух гласове.

Веднага се огледах — някъде наоколо трябваше да има поставени часови. Но не виждах нито един! При мисълта, че Хелър може би е избягал, паниката гръмна в главата ми. Ясно си представих как тялото ми полита надолу от най-високата кула!

Гласове! Бързо и тихо тръгнах напред. Чувах ги все по-добре. О, богове, идваха иззад затворената врата на моята стая!

Спрях. Не можех да схвана за какво говорят. Поех дълбоко дъх и точно според наставленията в полицейските учебници дръпнах рязко вратата и скочих навътре и наляво, за да не ме улучат.

Джетеро Хелър и командирът на взвода седяха до масата!

Ядяха кексчета и пиеха искряща вода. Хелър четеше сутрешния новинарски лист и се смееше на написаното. А на един от рафтовете се мъдреше приемник „Домашен екран“ и състав от празноглавци свиреше тъпа мелодийка.

Тайната охрана, която трябваше да дебне отвън, не си беше на мястото, а техният командир седеше тук и си подкрепяше силите в компанията на своя затворник! Каква мила домашна картинка!

В този миг разбрах мъките на Ломбар в усилията му да принуди апарата да работи. Ето го един затворник, за който се предполага, че е зорко пазен и изолиран от света, а никой не го охранява и той си чете последните новини!

Командирът на взвода явно добре разбра изражението на лицето ми. Скочи така, че столът му отлетя назад. Ужасено замръзна в стойка „мирно“ и скръсти ръце на гърдите си с вперен напред, изцъклен от страх поглед.

— О, я го остави да си довърши кексчето — засмя се Хелър. — Току-що приключихме мирната конференция и сега празнуваме. По всяко време той и хората му ще знаят къде съм, а те ще ме снабдяват с някои дреболии от лавката на „Лагер Твърдост“. Мир и дружба.

Но офицерът знаеше какво може да очаква от мен, макар че разбираше — не бих казал нищо пред затворника. Изхвърча от стаята като подгонен дивеч.

Хелър чукна с пръст по новинарския лист.

— Както виждам, мистериозно изчезналият Джетеро Хелър бил открит и после пак потънал в неизвестност, защото изпълнявал секретна мисия на Великия съвет. — Забавляваше се. Виждах всичко на първата страница, със снимки и какво ли още не. Успях да прочета „ЗНАМЕНИТИЯТ БОЕН ИНЖЕНЕР…“. Да ги „бибип“ тези журналисти! За съжаление не контролирахме изцяло пресата — засега!

Хелър захвърли листа на пода и ме погледна оживено.

— Бре, бре, какво е това? — Стана от стола и дойде при мен. — Виждам, че са те повишили. Ранг ХI, гледай ти!

Изведнъж разбрах защо Ломбар ме повиши. Така бях с един ранг над Хелър, щях по-лесно да му дърпам юздите.

Но дори Джетеро да осъзнаваше, че вече съм по-старши от него, не показа това с нищо. Рангове Х и ХI са сравнително ниски чинове, а сред военнослужещите има една поговорка: „Фукането със старшинство е толкова популярно сред младшите офицери, колкото девствеността сред проститутките.“

Той здраво стисна ръката ми.

— Най-сърдечни поздрави. Сигурен съм, че напълно си заслужил повишението си.

Сарказъм? Впих погледа си в неговия. Не, само очакваните изтъркани поздравления между офицери.

— Това означава — престорено тържествено каза Хелър, — че ми дължиш вечеря в първия нощен клуб, на който попаднем.

А, вярно. Традициите на Имперските войски. Когато повишат някого, той дължи вечеря на всеки офицер, когото срещне през първия ден. Скъпичко излиза и мнозина просто се скриват през този първи ден.

Той свали златната верижка от врата ми. Отиде до най-ярката светлинна плоча и заоглежда изумрудите съвсем отблизо, като ги въртеше на всички страни.

— Хм, хм — прозвуча гласът му, — сигурно ще ти бъде интересно да научиш, че тези изумруди са истински. — Не преставаше да ги разглежда. — Трите в горната част на цифрата мъничко се различават от образците с най-добрия цвят. Но този — той го посочи — тук отдолу е от най-скъпите. От мините на Южен Воуз е. Особено пречупва светлината. Великолепен зелен цвят. Забележително!

Хелър се върна при мен и окачи верижката на мястото й. Пак ми стисна ръката, усмихваше се, искрено доволен от повишението ми. Най-после седна до масата.

— Искаш ли искряща вода? В шкафа ти вече имаме богати запаси.

Чак тогава ми просветна какво се е случило. Онези „бибип“ младши офицери в клуба бяха пъхнали свити на руло пари в сака, който приготвиха за него. Огледах нещата вътре, но сигурно бяха скрили парите в тренировъчен екип или нещо подобно. Ледена тръпка мина по тялото ми — какво ли още бях пропуснал да забележа?

Небрежно минах към далечния край на масата. Хелър седеше. Носеше блестящо бял, тънък летателен екип и високи над глезените работни обувки. Обходих фигурата му с поглед, без да се издавам, че търся нещо. Тогава го видях — къс взривострел, 800-киловолтов, от онези, които разтрошават цели стени на парчета. Дълги са към шест инча и затова той беше пъхнал своя в дясната си обувка.

Застанах пред огледалото — преструвах се, че проверявам парчетата фалшива кожа, прикриващи раните, получени в клуба. Така можех да го наблюдавам. Взе червен цилиндър от бъркотията тубички и хартии по масата. Друго оръжие! Измислих точно как ще отскоча встрани и ще се хвърля към него.

— Бутнали са това чудо в сака — каза Хелър, като ми го показваше. — Сигурно са помислили, че съм в беда. Виждал ли си някога такова нещо? — и ми го подхвърли.

Улових го непохватно.

— Съвсем отскоро ги въведоха — продължи той. — Хващаш го внимателно за пръстена отдолу и така светва, че го виждат и от пет хиляди мили. Факт, опитвал съм. Ако не си предпазлив, може и ръката ти да откъсне.

Той си допи искрящата вода.

— Пращат ми и взривострел, освен това и хиляда кредита. Сигурно са ги събрали помежду си. Но имам доста пари в сметката на клуба и управителят ще им ги върне.

Презрението към него ме обхвана като огън. Този неизлечим глупак! С хиляда кредита би успял буквално да си постеле пътя за излизане от Спитеос, а ако имаше капка здрав разум в главата, би си пробил път с взривострела. Пък ето го пред мен да разкрива всичко. Дори не се досеща какво го чака. В интригите не би могъл да задейства и две-три мозъчни клетки. Да го „бибип“!

Както го гледах да се налива весело с искряща вода и да преглежда небрежно спортната страница, през пренебрежението ми започна за избива и жалост.

— Имаме много работа за днес — казах аз. — Трябва да те срещна с графиня Крек и доктор Кроуб.

— Ей, я виж това! — Носът му направо се заби в спортните новини. — „Тимбо-чок“ е накарал „Ухилената мацка“ да му гълта праха в петте обиколки на пистата Момбо! Какви неща ставали! „Ухилената мацка“ винаги досега е печелила на Момбо. Кой би помислил, че ще я задминат? Я да видим кой е карал?…