Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (47)

Глава втора

Моят пилот спеше като младенец в аерокара. Погледнах го ядосано. През целия скапан ден този тип се тъпчеше с ядене и пиене!

Сетих се нещо. Хелър го затрупваше с пари, за да купува какво ли не. Пилотът ми преди е летял с търговска совалка, но убил помощника си и избягал на друга планета, където се включил във верига за контрабанда. Твърде често им крадял от крадените стоки и те го издали на полицията. Апаратът го измъкнал от затвора, снабдил го с фалшиви документи за самоличност и решили да го използват в Отдела за кражби. Не се оказал много способен и ми го прехвърлиха за пилот. С това криминално минало би трябвало направо да е ограбил Хелър!

Дръпнах вратичката и го ритнах. Не беше опасно да го малтретирам. Доста е дребен. Без да му дам време да се опомни, изревах свирепо:

— Дай ми моя дял от парите, които сви от Хелър днес!

Той се понадигна. Явно всичкият „Тап“ през деня му беше дошъл в повече. Без да се замисля, каза:

— О, разбира се, ще ви дам парите, офицер Грис.

Спасение!

— Хайде — отсякох. — Да ги видя!

— Много съжалявам, офицер Грис. Днеска нищичко не остана.

Той полагаше усилия да се събуди. Помогнах му с едно яко раздрусване.

— Смилете се, офицер Грис! Не правете това. Пръска ми се тиквата… Парите?… Да, парите…

— Не ми се прави на много хитър! Давай ги! Веднага!

Той порови из туниката си. Стискаше в ръка някакви хартийки.

— А, сетих се вече. Ето ги всички бележки от магазините. Офицер Грис, представа си нямате каква скъпотия е настанала! Знаете ли, че той похарчи само чрез мене триста и два кредита? От флота му дадоха материалите за почистване без пари — има приятелче в складовете и само му оставих разписка. — Той прехвърли хартийките. — А камионът с „Тап“ струваше сто седемдесет и пет кредита. Ето какво било! Дрехите! Офицер Грис, да знаете, никога няма да се оженя. Няма да ми повярвате, ама тези пусти дрехи струваха сто кредита! Шашнах се. Пък и за нещо друго похарчих двайсет и пет…

Пак го разтърсих.

— Казвай направо, без да увърташ толкова!

— Нали се опитвам да ви обясня — изскимтя той. — Докъде бях стигнал? Съвсем ме объркахте и изтървах някъде бележката. Ето я. Беше страшно натруфен магазин, гледаха ме като че съм отпадък някакъв. Избрах дрехите, които той ми поръча, и ми бяха останали само деветдесет и осем кредита от неговите пари, а знаех колко разчита на мене. Напипах два кредита в джобовете си и ги добавих, така успях да взема дрехите. Значи той ми дължи два кредита. — Помисли малко. — Утре ще му дам бележките и той няма как да не ми върне моите два кредита. Ама все тая. — В гласа му се промъкна възхищение. — Нали е страхотен!

Каква наглост! Праснах го, както заслужаваше.

От устата му потече кръв. Той мълчаливо събра хартийките. Без да каже дума, премести се на пилотското място. Точно така трябва да се отнасяте с всичките тези парцали. Само това разбират. Ломбар беше прав. За доброто на Конфедерацията трябва да бъдат унищожени.

Настаних се отзад.

— Закарай ме до моя хотел в града! — заповядах му.

Поне имах къде да спя.

Летяхме през гъстото движение на ранната вечер към северната част на Правителствения град. Този район отдавна се е превърнал в затънтена покрайнина и затова апаратът е разположил там канцелариите си. Самите служби се намират върху широка скала над завоя на река Уийл. Надолу по склона към равнината са бордеите, където чиновниците от апарата унило прахосват свободното си време, а по-нататък живеят някои офицери. Кварталът вони не само заради пълната с мръсотии река, но и заради разрухата, просмукала се в стените на полусрутените здания.

Моят „хотел“ едва ли заслужаваше това гордо име. Някога в него се разполагал високопоставен благородник, но сега залите бяха преградени с допълнителни паянтови стени и там царуваше едно женище, което настояваше да я наричаме Мийли. Държах малко стайче в тази обител.

Аерокарът кацна до страничния вход, в откритото сметище, което преди е служело за градинка. Пилотът обикновено преспиваше в машината, затова го оставих и тръгнах нагоре по нащърбените стъпала към стаята си.

Беше заключена. И не как да е, ами с внушително резе.

Наведох се през парапета и изкрещях, за да извикам Мийли. Останах доволен, като чух как стремително се понесе нагоре. Толкова бързаше, че замалко да доразруши стълбата. Хареса ми, че веднага се отзова на повикването.

Светлината не беше обилна и не предполагах какво ще ми се случи. Не виждах изражението на нейното старо и украсено с няколко белега от нож лице.

— Къде са ми парите? — изсъска тя.

— Чакай бе, Мийли! Нали знаеш, че винаги ти плащам!

— „Винаги“ при тебе значи „никога“! — изпищя тя. Никога не съм й бил симпатичен. — Изчезваш за не знам си колко дни и никой не те знае къде си. Надявах се да ми е проработил късметът и да са те пречукали, както заслужаваш! Всички говна от апарата сте едни и същи! Да ви „бибип“!

И ме удари!

— Я ми отвори вратата на стаята! — казах аз, благоразумно отстъпвайки назад.

Тя махна резето. Бутна вратата с трясък и запали светлината.

Без повече да ми продума, зафуча из стаята като ураган — събираше ми нещата. Изтича покрай мен на балкончето над страничния вход и захвърли товара си към аерокара.

— Пилот! — извиках.

А Мийли вече излизаше от стаята със следващата партида. И я запрати в нощта!

Накрая се върна с чифт стари обувки и моето единствено одеяло, за да ги присъедини към останалото.

— А сега дим да те няма! — пищеше тя. — И ще кажа на всички наоколо, дето дават стаи, че не си платил наема си за цяла година! ИЗЧЕЗВАЙ!

Помислих си дали да не погледна в стаята, може би имаше още нещо, ала не посмях. Има случаи, в които човек трябва да се бие. Но има и случаи, когато трябва да бяга. А тази жена никога не ме е харесвала, не знам защо.

Пилотът и аз събрахме нещата ми от боклука в бившата градинка, почистихме ги колкото можахме и ги натъпкахме в аерокара.

— Накъде сега? — попита ме той.

Трудно ми беше да измисля.

— Какво ще кажете за вашата канцелария? — подсети ме пилотът.

— На дъртия Боуч няма да му хареса.

— Ама това е единственото място, където можете да отидете. Ако питате мене, на бюрото е по-удобно, отколкото в канавката. А в тая машина двама трудно се побират да спят. Ще ви закарам до канцеларията.

Във влекача имаше предостатъчно каюти. Но само мисълта за това върна болките на мястото им в моя стомах.

Да я „бибип“ тази мисия! И да го „бибип“ този Хелър! Май по-добре да го убия!

Е, тогава вече истински ми призля. Малко след това пилотът трябваше да ми помогне, за да се кача до кабинета и да се опъна на вехтото бюро.

Що за ужасен ден беше!