Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (90)

Глава четвърта

Късно следобед Хелър се събуди от упойката. Прахд ми даде сигнал и аз накарах Ске да премести аерокара в тясното пространство пред вратата на болницата. Той попсува, защото издраска боята в някакви храсти. Но аз не смятах да рискувам — вдовицата Тейл би могла да види отново Хелър и да запомни добре външността му, а това нарушаваше тайната.

Извлякох Хелър през вратата, напъхах го в аерокара и моментално излетяхме.

Регистраторът си стоеше закопчан на китката му. С десетте си часа непрекъснат запис щеше да работи още някое време. Затова нищо не казвах. Точно преди да го изведа, наметнах кърпа върху ръката му, така че да няма картина. Записът не показваше откъде е отведен.

Още беше замаян. На дясното му слепоочие и на няколко места по тялото се издуваха превръзки. Прахд му каза, че съдържат течност за бързо заздравяване и няма да паднат, когато се къпе. Даде му малко шишенце с разтворител, след едно денонощие Хелър можеше да полее превръзките и те щяха да се отлепят. Оперираните места щяха да розовеят ден-два, но Прахд предвидливо прибави и колба с тъкан за фалшива кожа, която премахваше и този проблем. Хелър прие информацията и стъклениците с минимум внимание. Стори ми се, че само искаше пак да поспи.

Горях от нетърпение да проверя как работят уредите. Успехът на действията ми на Земята изцяло зависеше от това. Остатъка от комплекта сложих в кутия, която носех със себе си. Надеждата ме крепеше, но се промъкваха и леки съмнения.

За късмет повечето от хората на предприемачите бяха напуснали хангара и никой не искаше да се съветва с Хелър. Набутах го през въздушния шлюз във влекача и той като че се отправи към адмиралските покои.

Въпреки възраженията на Ске минахме като светкавица през вечерното небе и скоро кацнахме пред моя „хотел“. Сграбчих кутията и се понесох със страшна бързина нагоре по стълбите. Застанала на колене и длани, Мийли се опитваше да изчисти пода на една площадка и едва не я размазах като пюре. Тя ме изпсува изненадващо свирепо, но нямах време да се занимавам с нея.

Заключих вратата, пометох разни съдове от масата и с треперещи от бързане ръце се заех да монтирам комплекта. Най-сетне включих активатора-приемник. Намирах се само на двадесет мили от хангара на апарата, а според покойния Спърк това нещо спокойно се справяше и с двеста.

Нищо!

Дори пращене нямаше!

Усилих активатора-приемник дотам, че почти замята сини мълнии около себе си.

Нищо.

Усилих екрана докрай.

Нищо!

Да му го „бибип“ на Спърк! Сигурно ме излъга! Заслужаваше си смъртта!

Отпуснах се назад на стола. Замислих се. Хрумна ми, че не достига мощност. Прибавих и усилвател 831. Според обясненията така надувал сигналите на активатора-приемник, че радиусът на действие се увеличавал до десет хиляди мили!

Нищо.

Завъртях докрай всеки регулатор, който намерих по проклетото нещо.

Я почакай! Дочух звук от високоговорителя — слаб ритмичен шум.

Погледнах екрана. Предположих, че съм прекалил с мощността. Може пък да съм прегорил някой детайл? Виждах само размазано, колебаещо се розово.

Засякох ритъма на шума — осемнадесет такта в минута. Трудно за разпознаване при това лошо качество на приемането.

Внезапно се сетих — този шум беше от дишане! А неясното розово по екрана — слабата светлина, проникваща през затворени клепачи! Хелър спеше. Ако това беше Хелър.

Добре де, приемах нещо все пак. Но в името на боговете, с всичко, забито на пълна мощност, с включен усилвател 831 едва покривах двайсетина мили! Отчаяно зарязах идеята да наблюдавам Хелър от Турция, когато той попадне в Съединените щати.

Седях и се чудех какво ли да направя. С толкова скапана апаратура Хелър можеше да си пърха из Америка, свободен като птичка. Нямаше да научавам какво прави! Не можех да използвам получената информация, за да спъвам намеренията му. Ужасна мисъл!

Дълго се тюхках така. Почти се отказах, когато дочух стъпки от екрана. Слаби и неясни, трудно определих, че бяха стъпки. Но звукът се усилваше. Спряха.

Глас:

— Мили, добре ли си?

Толкова приглушен, че не бях сигурен кой говори. Но би трябвало да е графиня Крек. Да, като си погледнах часовника, май вече беше застъпила вечерната смяна стражи.

На екрана постепенно се появи образ. Неясен. Да, графиня Крек. В униформа, но без предпазен шлем. Лицето й изглеждаше твърде голямо. Некачествено изображение.

Стори ми се угрижена. Докосваше превръзката на слепоочието му.

— Падал ли си? Нещо лошо ли ти се е случило?

— О, здравей, съкровище. Май пак съм заспал. — Никаква яснота, трудно познах, че говори Хелър. — Не, не. Не се тревожи. Нищо ми няма. Просто бях при целолог да ми махне многобройните отличителни белези.

— КАКВО?

— Да. Солтан дойде да ме вземе, имах уреден преглед.

Ужасът й беше неописуем.

— Упоили са те? И нищо не помниш?

— О, моля те. Не беше нищо страшно. Нужно е нещо по-силно от упойка, за да ми навреди.

— Ха, Джетеро Хелър, какво ли знаеш ти? — Тя вече фучеше. — Щом си обърна гърба и все нещо щуро ще направиш! Нали ти казах, аз мога да се справя със Солтан Грис, а ти — не!

Тя внезапно промени държанието си. Хвана лицето му в длани и се вгледа в превръзката. Гласът й натежа от мъка и тревога.

— Миличкият ми! Какво са ти направили тези гадове?

Преживях лоши моменти. Дали щеше да се досети какво наистина му направихме?

Хелър се опита да изкара случката смешна.

— Виж — каза и затършува около себе си. — Докторът ми даде малкото парченце от стрелата, което извади от черепа ми.

Той й разказа цялата история и чак тогава отвори малката позлатена кутийка.

— Но тя цялата е в кръв! — графинята се дръпна като опарена. Аз направих муцуна срещу екрана. Кръвта нищо не означаваше за тази кучка, стига да не е на Хелър.

— Естествено! Докторът каза, че го извадил от костта. — Взе парченцето и го приближи до очите си, то стана ОГРОМНО на екрана. — Хммм — проточи той, — интересно. Мислех си, че върховете на стрелите им бяха обсидианови, а това тук е кремък.

Да го „бибип“ Прахд с налудничавите му хрумвания! Заскърцах със зъби.

— Дали пък скалата е била метаморфна? — чудеше се Хелър. — Но обсидианът и кремъкът рядко се смесват.

— Ох, Джет! Трябваше да бъдеш по-предпазлив. И да ги накараш да направят всичко тук. Може би са ти казали нещо, докато си бил упоен. Помисли хубавичко! Помниш ли какво ти казаха? Всяко упойващо вещество подпомага хипнозата.

Ха, специалистката по хипноза, изръмжах от залялата ме като порой омраза, щом си припомних гнусната й постъпка спрямо мен.

Хелър каза:

— Ами да. Съвсем забравих. Ето го, още е на китката ми. Солтан се съгласи да го използвам. Само аз знам цифрите, с които се отваря.

Той прилежно започна да набира комбинацията. Отбелязах мислено, че използва идиотски кодове — 3, 2, 1. Хе-хе. С тези „бръмбарчета“ се научава какво ли не!

— Че той още записва — учуди се Хелър. — Ето, ще ти пусна записа.

Той намери плейър. После се загледа в графинята. И това беше чудесно, защото в момента се решаваше съдбата на целия ми проект. Измамих ли я или не? Мътният ми глас прозвуча от плейъра: „Нещо ми се гади. Имате ли някое хапче за стомах?“ После Прахд: „Имате ли нещо против да подържите това?“, и моето: „О, не мога. Не знам защо, но напоследък само като видя кръв и ми призлява.“

Графиня Крек седеше напрегната, цялата в слух. Ето, прозвуча гласът ми: „О, богове, ей сега ще повърна!“, и тежкото ми хълцане.

Графинята закима, представете си само, като учителка, одобряваща послушанието на своя ученик. Отдъхнах си. Вече знаех, че печеля! Тя си мислеше, че постхипнотичната заповед да повръщам, ако искам да нараня Хелър, си стоеше на мястото в моята глава.

Когато на техния екран се появи само бяло петно, Хелър обясни:

— Ръката ми се е плъзнала от масичката.

Графинята сви рамене.

— Ще прегледам записа набързо — каза Хелър.

Но, разбира се, само тракане, бълбукане и други шумове от операцията. Той провери и връщането до влекача.

Графинята се обади:

— Ще ти приготвя нещо за ядене.

Победих ли? С жените не можете да сте сигурни, но тя поне наглед нищо нередно не усети. Осъзнах, че се е тревожила за телесни повреди, защото нямаше намек за нищо друго.

Моите затруднения с наблюдателния комплект си оставаха обаче жизненоважни. Как щях да преследвам Хелър навсякъде и едновременно да ръководя всички наши действия на Земята?

Виждах някои дребни недостатъци. Периферното зрение даваше картина, макар и не особено ясна. Това бих могъл да понеса. Но качеството на изображението и звука въобще не задоволяваше изискванията ми и не успявах да се отърва от киселите си опасения.

Реших да превключа на автоматичен запис и да зарежа засега тази работа. Машината беше предназначена да записва така дни наред, дори седмици. Само трябваше да пъхна вътре достатъчно касети. Но графинята скоро се върна и си помислих, че ще получа някои важни сведения. В края на краищата нищо не знаех за връзката им. Тази сценка беше нещо ново за мен, защото в мое присъствие те не се държаха естествено. Та какво правеха двамата, щом останеха насаме? Не се отделях от екрана.

Тя беше съблякла униформата и вече носеше син тренировъчен костюм. В ръцете й два контейнера вдигаха пара, вътре забелязах тубички. В Космоса нищо друго не се използва, а това все пак беше космически кораб.

— Извикай гимнастическият салон да стане парна баня, може ли? Искам с потта да ти излезе малко от отровата на упойката.

Хелър послушно кресна:

— Парна баня!

Започнаха да си ядат супата.

Е, сега щях да проверя дали парата и горещината навреждат на апаратурата. Не след дълго Хелър се съблече и потъна в парата. Видях предостатъчно от нея! Но нищо не се промени. Спърк не ме излъга. Само че ме мина с обхвата и качеството.

Когато Хелър влезе под душа в банята, викна:

— Упражнения!

Графинята се обади отнякъде:

— Приготви се за тежка работа! Само парата не стига да те избави от отровите. — В гласа й се долавяше нотка на недоволство от неговото безразсъдство.

Той скоро затича по бягаща пътечка, после направи множество задни салта, въобще се потеше усърдно. Пак се пъхна под душа и се преоблече в сини домашни дрехи.

Тя вървеше към него през гимнастическия салон, когато Хелър се запъти към стаята. Той изведнъж я награби за целувка. Моят екран примигна. Я виж, все пак регистрирал емоции, но по малко необичаен начин.

Хелър се дръпна назад.

— Прости ли ми?

— О, Джет, всичко бих ти простила!

Пак се целунаха. Хелър отново се дръпна и се обади:

— Не си ми казала ти какво прави днес! Или си се държала по-лошо и от мен?

Тя се разсмя звънливо:

— Упражнявах се за парада.

Парад ли? Какъв беше този парад? Ето ти новина!

А тя отскочи. Изпълни последователен удар с токове, за да замръзне в стойка „мирно“, и подигравателно подчерта поздрава с кръстосани пред гърдите ръце, последван от звучно тракане с токове. Хелър се засмя доволно.

— Май по-добре да внимавам. Този Снелц ще вземе да те завлече завинаги на служба при гвардейците на флота! Ама че занимания за една прекрасна дама!

— О, но той казва, че се справям великолепно. Само да ме видиш какво правя с бластерната пушка!

Хелър така се преви от смях, че екранът се покри с накъсани ивици.

— Не се смей! — нацупи се тя. — Много добра съм станала! И защо пък едно момиче да не върти пушката? Отиди да я вземеш и ще ти покажа.

Хелър се кикотеше, но каза на няколко врати да се отворят и скоро се озова в предната част на кораба. Представи ми бърз оглед на разни ниши и скрити местенца.

— Ей — викна той към дългия коридор, — къде си я оставила?

— До въздушния шлюз — гласът й стигна до мен слаб и променен.

— Ще попитам часовия.

Вихрена панорама на всички части на въздушния шлюз. И решително завъртане на колело, отворило вратата навън.

Каквото и да бях очаквал, случилото се ме завари неподготвен.

Екранът избухна в синкавобяло! Пълно претоварване!

Шумът на хангара се стовари върху ушите ми като рев на водопад!

И гласът на Хелър, който почти ми смаза черепа:

— КЪДЕ Е ПУШКАТА?

Звукът от високоговорителя ме удари като юмрук!

Таванът на стаята ми всеки момент щеше да падне.

С мъка се пресегнах към пулта. Обърнах всички ръчни регулатори до нула.

Но звуците пак приличаха на битка. И екранът си оставаше бял.

Опитах се да мисля сред този хаос.

А някъде около мен нарастваше друг шум. Крака трополяха по стъпалата.

Намалих всичко докрай.

Сграбчих усилвател 831 с десетхилядимилния му радиус на действие и го издърпах от контакта.

Внезапно пред очите ми блесна най-прекрасната ясна картина от хангара, за каквато си бях мечтал. До най-дребната подробност. А хангарът беше зле осветен!

Часовият подтичваше към кораба, носеше бластерна пушка.

— Снелц я взе, за да я излъскаме преди парада.

Гласът звучеше отчетливо и естествено. Дори познах кой от стражите е.

Джет взе пушката и благодари на часовия.

Какво качество!

Сякаш стоеше до мен!

Но нещо друго налиташе да влезе в стаята. Мийли изби ключалката на вратата и се закова пред мен с ръце на хълбоците, побесняла.

— Ей сегичка да махаш тая пушка от моя хотел! — Олеле, Мийли полудя! — Нали знаеш, че тука не давам да внасяте оръжия и разни взривове! За тебе най-вече важи, Грис! — Да, беше полудяла.

— Ама ти си чула „Домашния екран“! — примолих се смирено. — Бях го усилил малко повече.

— Пфу! — изпуфтя Мийли и ме зашлеви през лицето.

Изтъркаля се навън. Вратата трясна с такава сила, че малко оставаше да събори стената.

Разтрих си бузата и се обърнах към екрана.

Празен. И никакъв звук.

Да бях застрелял Спърк сто пъти! Апаратурата ми работеше на пресекулки, никаква сигурност! Длъжен е бил да напише това в указанията за употреба. Но си спомних, че тепърва ми предстоеше да ги прочета.

Пак усилих всичко докрай и тласкан от отчаянието, включих усилвател 831. За да се оправя човек с тази каша, трябва да е поне електронен техник!

Възвърнах си образа и звука, но замазани и заглушени.

Изведнъж ме озари прозрение. Ами че този скапан влекач беше целият покрит с поглъщащ слой! Никакви вълни не проникваха през него! А аз управлявах предавателите през непроницаем за излъчвания кораб!

Но на Земята не използваха поглъщащо покритие. Всичко си беше чудесно!

Наблюдавах хватките с оръжие, които правеше графинята. Такова чудо не бях виждал. Позволяваше си да подритва приклада, за да завърти пушката във въздуха и да кацне за ритник от другия й крак. Доколкото си спомнях, номерата бяха от репертоара на флотските гвардейци.

После започнаха да премятат пушката помежду си. Всъщност не виждах оръжието, прекалено бързо ставаше всичко. Открих, че си мечтая предпазителят на спусъка да е свален.

Кикотеха се. Накрая графинята хвана пушката и я пусна „при нозе“.

— Нали виждаш, напълно съм готова за парада.

Какъв парад, бе? На графинята не й се полага да участва в никакви паради.

Хелър каза:

— Може би ще тръгна вдругиден по обед.

Тя се натъжи. Той я прегърна и притиснати един до друг, се върнаха в големия салон.

Графинята неочаквано обви ръце около кръста му, зарови лице в гърдите му и тихичко се разциври. Между хълцуканията каза:

— Толкова ще ми липсваш!

Той я прегърна по-силно. Опита се да й вдъхне смелост:

— Ще приключа тази мисия много, много бързо. Честно. — Помисли и добави: — Повече се притеснявам за теб.

Отстрани я на една ръка от себе си. В гласа му звучеше горчива решителност:

— Ако някой нещо ти направи, докато ме няма, ще ги избия всички!

Тя все плачеше, но кимна на думите му:

— Това важи и за двама ни!

Смръзнах се. Не го произнесоха гръмко, ала усетих твърдото им намерение да направят точно каквото казаха. Ако някой навреди на единия от тях, ще умре!

Не исках нито да ги гледам, нито да ги слушам повече. Бързичко изключих апаратурата.

Имах нужда от нещо, с което да се разсея, и то веднага. Не исках и да мисля дори какво ме очакваше, ако надушеха истинските ми замисли.

Разполагах с информация. Знаех кога ще отлети влекачът.

Избягах от стаята.

От съобщителния център на ъгъла изпратих послание до главния чиновник на Ломбар, кодирано, че определеният за старт час е след два дни по обед.

Когато се заизкачвах обратно по стълбите, Мийли застана на пътя ми и запищя насреща:

— Никакви пушки повече в моя хотел! От всичките ми наематели досега ти, Солтан Грис, си най…

И така безспир. Открай докрай лъжи. Всички нейни наематели са офицери от апарата. Никой не се отличава особено от останалите, включително и аз, тя добре знаеше това.

Щом се върнах в безопасността на своята стая и барикадирах вратата, погалих нежно апаратурата. Вече знаех, че работеше както трябва. Нямах никакви съмнения дали ще мога да следя Хелър от Турция.

Замислих се за покойния Спърк. Беше прекрасно, че той умря. Аз направих добро на цялото човечество. Ами ако тази гадост бъде напъхана в главата на всеки?! Дори и аз потръпнах от подобна перспектива.