Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (81)

Глава четвърта

Само крайната цел ме накара да се трудя толкова усърдно за изтрезняването на замаяния полковник. Но Хелър трябваше непременно да си получи „бръмбарчето“, и то така, че нито той, нито някой друг да заподозре. Освен това исках само аз да контролирам устройството в главата му. Ала докато се потях от усилията, започвах да се чудя струва ли си труда. Минаха четири часа!

Полковникът май размишляваше за същото. Притисках студена мокра кърпа към челото му и се опитвах да го задържа на стола, за да напъхам още една таблетка в устата му.

— Ама защо ми правиш това? — поиска да научи той.

Аха, значи наистина изтрезняваше!

— Заради доброто име на професията — излъгах.

— Че аз не съм се излагал — възрази полковникът.

— Не, не — казах. Реших да скоча с главата надолу. — Армейското разузнаване на Флистен е затънало в особено труден случай. Намекнаха ни, че вие сте най-сдържаният и най-надеждният офицер от снабдяването тук.

Той ме изгледа недоумяващо.

— Никой не ми е казвал такова нещо досега!

— Какво пък, време е истината да излезе на бял свят — вдигнах рамене аз, а в същото време безгласно се молех да не ни заплашва подобна катастрофа.

Той помълча дълбокомислено.

— Без „бибип“, нали? Някой ви е казал, а?

— Такова е мнението и на компютрите, а те никога не грешат.

— Истина е — уведоми ме най-сетне, като се изпъчи.

— На Флистен — продължих аз — имаше кражби на най-секретните и важни наблюдателни устройства, създадени досега. Тежко престъпление, засяга сигурността на държавата. Дори и на Императора.

Огледах се скришом, за да покажа нежеланието си някой да разбере за какво си говорим.

И малко се обърках, защото установих, че наистина ни следят. Тъмен силует на вратата към Полевата болница се скри, щом го зърнах.

Реших, че беше някое пиянде. Тук винаги е пълно с пияндета. Отново се съсредоточих в плановете си.

Бутнах свития си юмрук под носа му. Леко разтворих пръсти. Очите му се забиха в електронната карта на Тим Снахп от Армейското разузнаване.

— О, и без това знам, че сте от разузнаването — махна с ръка той. — Нали си личи по униформата.

— Исках да сте напълно сигурен, защото никой не бива да чува това, което ще споделя с вас. Имам ли вашата дума?

— Не е нужно да се съмнявате в честта ми — отговори малко високомерно.

— Добре, значи постигнахме пълно разбирателство помежду си. Уверявам ви, високо ценя вашето обещание да помогнете.

— Винаги съм насреща — отзова се той.

Не знаех дали е изтрезнял напълно. Е, наглед беше така, но с офицерите от армията никога не можете да бъдете сигурни.

— И така — на работа! — казах делово. Наведох се към него и заговорих съвсем тихо. — Тези наблюдателни устройства бяха откраднати. Най-последните модели. И… — доближих се до ухото му, натъртвайки всяка дума: — …имаме основания да смятаме, че крадецът е бил нает от самия производител! — Забелязах как се стресна полковникът. — Само той би могъл да знае за съществуването на устройствата. Смятаме — тупнах го по ревера, — че производителят ги е откраднал от Флистен, за да ги продаде тук, на Волтар!

— Не може да бъде!

— Може! Хитро измислен начин за извличане на двойна печалба.

— Да му го „бибип“ на тоя тип!

— Както знаете, свръхсекретните наблюдателни устройства се продават само на упълномощени офицери по снабдяването на съответните служби. Тези бяха предназначени изключително за армията, следователно могат да бъдат продавани само на нея.

— Това го знам.

— Ето какво ще направим. Вие ще се престорите, че бихте искал да купите…

— А, няма как да стане. Не си нося чантата с документите.

— Нали ми обещахте!

Той се прегърби над масата.

— Вярно.

— Проявявате се като добър патриот. Компютрите бяха прави. — Това помогна и реших да продължа. — Въобще не е нужно да купувате каквото и да било. Искам просто да разглеждате изделията, като че обмисляте покупката. А пък аз, без те да подозират, ще огледам серийните номера и ще ги сравня с номерата на откраднатото. И ако се окаже, че сме прави в подозренията си, веднага ще си тръгнем, ще се обадя на началниците си от разузнаването, ще организират хайка и ще приключим веднъж завинаги с този случай. — Той сякаш се колебаеше. — Така вашето и досега безупречно досие ще бъде чудесно допълнено, несъмнено и със заповед за награда. — Тези заповеди не ги изписват по надгробните камъни, добавих наум.

В снабдяването не са разглезени от много награди, по униформите им почти не се забелязват разноцветни ширити. Така окончателно го хванах на въдицата.

— А сега — казах му, докато той плуваше в блаженство — ще се измъкна навън да се обадя.

Пъхнах се в нишата, регистрирах неговата електронна карта и се обадих на номера, който вече бях подбрал грижливо — на малка фирма за специализирана електроника, която кресливо се наричаше „Компания «Очите и ушите на Волтар»“. Никой не ми отговори. Погледнах часовника си. Толкова дълго се мъчих с изтрезняването на полковника, че работното време бе свършило. Бях подготвен и за това, имах номера в жилището на собственика. Пак се възползвах от полковнишката карта, за да се свържа.

— Съжалявам, магазинът е затворен — ми каза собственикът.

— Дори и за договори от няколко милиона кредита? — попитах.

Той натисна клавиша, даващ му достъп до картата на събеседника. Шумно си пое дъх.

— Ще събера всичките си служители там…

— Не, не! — припряно го прекъснах. — Устройствата, от които се интересуваме, са най-секретните ви изделия. Не искаме никой да научи, че обмисляме толкова мащабна поръчка. Бъдете така добър да дойдете сам. Трябва да опазваме тайната!

— Удобно ли ви е в 19,30?

Дотогава щеше да се стъмни. Прелестно!

— И не включвайте вътрешното осветление — добавих. — В града са забелязани агенти на бунтовниците от Калабар. Но вие няма от какво да се страхувате. Ще ме придружава въоръжен телохранител, преоблечен като цивилен технически експерт.

Той се съгласи и прекъснахме връзката.

Проверих дали полковникът разполага с личен аерокар.

Когато наближавах масата, сервитьорката без панталон тъкмо протягаше сметката за подпечатване и полковникът тревожно ровеше из джобовете си.

— Загубил съм си картата!

Невъзмутимата ловкост е втора природа за всеки опитен агент от апарата. С полковнишката карта в ръка се наведох да потърся по тъмния под около обувките му, сред захвърлените салфетки. Надигнах се и пуснах картата на масата.

— Би трябвало повече да внимавате — го посъветвах. — Никога не губете електронната си карта!

Той я взе с благодарност и подпечата сметката.

— Вече си мислех дали да не използваме вашата! — ухили се полковникът.

Само това ми липсваше! Скоро две убийства щяха да ми увиснат на шията. Никакви следи в този клуб! Не, благодаря! Дадох на сервитьорката пет кредита бакшиш — от неговите пари.

Нямахме много време и аз го побутвах да бърза. Щом излязохме, неговият аерокар потегли към нас. Той имаше и пилот! Не бях помислил за такава възможност. А този ми се стори такъв здравеняк, че вероятно се бръснеше с бластер. Излишни усложнения! Въобразих си, че личен аерокар означава машина без пилот. Но в армията все такива ги вършат. За всичко раздуват щатовете. Плановете на Ломбар за съдбата на отрепките биха премахнали проблема с излишното население!

Излетяхме. Полковникът попита:

— Няма ли да усетят, че сте по петите им, ако ви видят с тази униформа?

Точно този намек очаквах отдавна. Излязох от клуба с безвкусната униформа на Армейското разузнаване само за да ме запомнят така — би ми помогнало при евентуално разследване.

— Помислил съм и за това. Ако позволите — и минах по-назад в просторния пътнически салон на аерокара. — Моля ви, изключете вътрешните светлини. В разузнаването се налага да спазваме някои изисквания.

В тъмното съблякох дрехите с цвят на яйчен крем и ги смених с обикновен цял граждански костюм. Уверих се, че всички оръжия са по местата си в новото ми облекло. Сложих си очила като на отруден учен. Направих им знак да включат осветлението.

— Я гледай каква промяна! — възхитен каза полковникът.

Тъпак, да го „бибип“! Нищо не промених в грима си, само добавих очилата.

— Да се погрижим за още нещо — имаме работа с безразсъдни хора. Вашият пилот въоръжен ли е?

Олеле, каква разлика от скучното всекидневие в снабдяването! Вълнуващо! Пилотът потупа своя кобур. Настоях да погледна дали оръжието му е в изправност. Щом пистолетът попадна в ръцете ми, отворих го, проверих заряда и преди да го затворя, скришом огънах контактния електрод, за да не протича напрежение.

— Всичко е наред — казах, подавайки оръжието на пилота.

Предстоеше ни немалко път до Търговския град, страхувах се да не закъснеем. Открих къде беше разположена малката тъмна фабрика с магазин пред нея, пилотът насочи машината надолу и кацна пред задния вход.