Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Глава втора

Поехме към изпълнението на милосърдната акция. Така е, за всеки по-добрата възможност е да умре, отколкото да гние в подземията на Спитеос. Напълно осъзнавах, че не се канех да извърша престъпление. Бих могъл да го нарека дори приятелски жест.

Освен това Хелър би ме убил, ако научеше, че екипаж от флота е бил отвлечен същата нощ, когато прибрахме и него. Мъртъвците не могат да се разприказват, както често казваше любимият ми инструктор в шпионското училище.

Но на първо място стоеше възможността този екипаж да знае нещо за навиците на Хелър, което би ми върнало контрола над него. Нали капитанът им ми каза това в моя сън, а според психологията сънищата никога не лъжат.

Пилотът ми се обади:

— Надушвам газ!

Огледа се, ноздрите му се разшириха. Смъкна прозореца въпреки силния насрещен вятър и помириса навън. Реши, че миризмата идва някъде отвътре.

— А, от вас е — заключи той. — Смърди като купчина трупове, струпани в колектор за отпадъци. А пък аз току-що изчистих всичко.

Пренебрегнах мрънкането му. Тъкмо минавахме над крайните квартали на Правителствения град и наближавахме планините, преграждащи пътя на настъплението на Голямата пустиня. Исках да подредя „магическото дъно“ както трябва. Изсипах съдържанието на пода в аерокара.

Макар и смъртоносни, парите несъмнено радваха погледа. Купища! Подреждах ги по седалките и се възхищавах на прекрасната златиста хартия.

— О, богове! — изпъшка пилотът. — Да не сте обрал сам-самичък някоя финансова служба?

Улових в гласа му уплаха и внезапно появило се уважение, което инак липсваше. Съжалих, че ще разруша илюзиите му, но се налагаше, за да не му хрумне идеята да отмъкне нещичко.

— Стой настрана от тези пари — посъветвах го. — До последната хартийка са подправени.

Подадох му една.

— Ама на истинска прилича — каза той и бързо ми я върна, сякаш беше отровна. — Кого искате да пратите при екзекуторите? Целия „Лагер Твърдост“ ли?

Не му влизаше в работата и той добре знаеше това. Без да отговоря, продължих да подреждам пачките. Но колкото по-дълго ги гледах, толкова по-слабо ставаше желанието ми да се разделя с тях. Спестовността ми е в кръвта.

Отсъдих, че не е подходящо портфейлът ми да изглежда прекалено празен. Взех две стотачки, няколко по петдесет и по двадесет и доста по пет и по един кредит. Сега портфейлът ми придоби прилично надут вид. Вършеше работа за фукане, но можеше и да ми струва живота. Прибрах го в туниката си и усещането беше доста приятно.

Разнищих проблема как да купя информация от екипажа. Никак не ми се искаше да им давам голяма част от тези пари. Бяха съвсем като истински.

Отзад в пода на аерокара е вграден сандък за инструменти. Разбира се, моят пилот отдавна ги беше продал и вътре имаше много място. Вдигнах капака и за последен път прехвърлих възможностите в ума си.

Решението ми беше твърдо. Отделих оставащите банкноти по един и по пет кредита и ги сложих в „магическото дъно“. Всички други убийствено привлекателни хартийки набутах в сандъка за инструменти и го заключих. Претеглих дали да ги дам или да ги запазя и даването загуби битката! Внезапно вдъхновение ме накара да сложа и отровната храна в скривалището на чантата. Бях измислил друг начин да подкупя екипажа.

Вече оставихме планините зад себе си и аз се съсредоточих да оглеждам пустинята. Според заповедите на Ломбар някъде сред пясъците трябваше да има разбит патрулен кораб. Белезникавата пустош нараняваше очите. Слънчевите танцьори пак играеха, но не над останки от катастрофа. Както и да е, можех първо да потърся екипажа в Спитеос, след това имах колкото исках време, за да търся следи в пустинята. Вероятно бе новинарските листове да не са научили за произшествието — в края на краищата са журналисти, следователно боклуци.

Кацнахме в „Лагер Убийство“. Аерокарът продължи по земята на колела из разровените улици и по моя заповед пилотът спря пред канцеларията на бардака.

Комендантът на лагера би могъл да натрупа богатство от това място, но престарелите професионалистки, които го управляваха, не си даваха зор да извличат печалби. Бяха истински мърли. По подовете се виждаха всякакви отпадъци, а дежурната от управата не разполагаше дори с бюро.

Някога сигурно е била хубава, сега изглеждаше като всяка чиновничка. Четиристотин фунта лой преливаха над ръбовете на люлеещия се стол. Тя беше покрита само с мръсна хавлия и не вдигна глава, когато тропнах с крак.

— Искам една няма, за да накарам затворници да дадат сведения — казах аз.

Често отвличат момичета от планинските области на други планети и им прерязват гласните струни. И без това не знаят волтариански. Само няма проститутка можеше да получи разрешение да мине през тунелите. Повечето хора в „Лагер Убийство“ подозираха какво точно ставаше в Спитеос, но не биваше никой да научава подробности. Обичайна практика беше да се пробутва жена на някой затворник, ако отказваше да проговори и с мъчения. Мнозина от тази сган бяха готови на всичко само за да преспят с жена.

Дежурната ме изгледа пренебрежително и протегна изцапаната си ръка. Така се отнесе с мен, че не се поколебах да я поверя на екзекуторите. Избрах една петдесетачка от портфейла и умело изиграх нежелание, когато я пъхах в лапата й.

Тя се разплиска от възбуда като желе след попадение на взривострел и подреди гънките по лицето си в предразполагаща усмивка. Стискаше банкнотата и й се наслаждаваше. Очевидно не беше квалифициран касиер.

— Може би ще задържа момичето по-дълго — добавих.

Но нямаше значение. Шефката нададе серия скърцащи викове към хола и не след дълго две други дърти повлекани доведоха младо момиче. Макар и крайно омърляна, пак си оставаше достатъчно хубава. Проверих гърлото й — беше оперирано. Стоеше пред мен пребита, смазана от отчаяние. Казах си, че сигурно са я отвлекли от някоя затънтена провинция на Флистен по време на нападение. Но не ми се вярваше, че е способна да възбуди когото и да било, нищо, че беше хубава.

— Искам и от вашите измишльотини — настоях аз.

Имат всякакви сексуални уредчета, които вибрират и правят всякакви други неща.

Нямаше проблем. Още едно скърцане и дойде друга старица с купчина хитроумни приспособления. Сложих ги във видимата част на чантата.

Момичето беше препасано само с мръсно парче плат. Но дрехи не й трябваха. Сетих се за още нещо.

— Доста мъже ще я използват. Може съвсем да я скапят.

А онзи дърт прилеп отвърна:

— Имаме стотици като нея. — Целуна петдесетачката. — Ако щеш, я убий. На кого му пука?

Друга дебелана ме погледна игриво и развърза своята набедрена превръзка.

— А за себе си искаш ли, миличък?

Ха, само това оставаше! Побързах да се махна.

Накарах момичето да носи чантата. Хитро. Ако намереха фалшивите пари, щяха да обвинят нея.

Казах на стражите при първата защитна преграда във входа на тунела:

— Това парче е за затворници. Ще ви бъда благодарен, ако вие я претърсите за оръжие и каквото друго се сетите. Прекалено е изцапана.

Един страж се ухили мръснишки, сложи си ръкавици, отведе момичето настрана и се зае с удоволствие да я опипва. Той и дежурният офицер така се увлякоха, че се наложи да им посоча чантата. Разбира се, щяха да намерят само машинките за секс.

Така и стана. Напомних им:

— Отбележете претърсването в пропуска.

— За какъв срок да го издам? — попита офицерът.

— Неопределен. Може и да не се раздрънкат от първия път.

Офицерът се засмя.

— Ще ми се и аз да знам някоя тайна, та да ме убеждаваш.

Накара ме да притисна картата си към пропуска и минахме през преградата. Момичето имаше още по-потиснат вид. Изненадах се, когато се изчерви при опипването по някои места. Обикновено проститутките са невероятно студенокръвни същества. Но и тази си беше боклук.

А в монорелсовия вагон тя сякаш се вцепени от ужас. Може би за пръв път се качваше на такова возило. Вярно, понякога вкараните в крепостта проститутки никога повече не се появяваха на бял свят — от прекомерна употреба или убити ей така, за развлечение. Но тя как би могла да знае това? Нали не разбираше волтариански?

Когато спряхме в Спитеос, не искаше да излезе от вагона. Принуден бях да я ударя, за да я извлека навън, после с голяма мъка я накарах да се изправи. Ритнах я и натиках чантата в ръцете й. И през цялото време трябваше да я бутам, за да върви напред.

Просветна ми — бяха ме изиграли! Момичето явно е от онзи тип упорити гадинки, които само казват „не“ и ядосват клиентите. Пробутаха ми я, защото за тях беше безполезна! Да, обаче аз вече си бях отмъстил. Шефката на бардака нямаше да живее дълго, ако се опиташе да пазарува с петдесетачката. Стана ми забавно. Гадост за гадост, честна размяна!

Но една неприятност никога не идва сама. В стаята с картотеката полуголият чиновник — жълтокож, дълго се ровеше из книжата си. И без това в Спитеос не обръщат внимание на записите за влизащи затворници — никой от тях не излиза. Все пак стори ми се странно да не открие нито следа от моите хора.

Казах му вероятната дата и час на докарването им. Пак нищо. Вече бях готов да повярвам, че въобще не са ги довеждали, когато жълтокожият попита:

— Военни ли са били? А, първо това трябваше да кажеш. Провери в отделението за военни.

След подробните му упътвания сменихме няколко транспортни тунела. Открих, че сме слезли прекалено надолу, върнахме се — през цялото време бутах досадницата да върви — и се озовахме в друга част на Спитеос, доста по-близо до входа от първата канцелария. Този затвор е много объркан лабиринт.

Влязохме в помещение за стражи. Вътре се мотаеха към две дузини от тях, с униформи и защитни шлемове, някои играеха на зарове, други хъркаха.

Офицерът беше смачкан тип, но пък нещо друго можеше ли да се намери в апарата. Подчинените му явно бяха от дневната смяна, застъпваща от лагера. Не видях някой от вътрешните надзиратели.

Не прояви интерес към момичето, може би си падаше по мъже. Всъщност май нищо не го интересуваше, освен да отбие дванадесетчасовата си смяна, да се върне в лагера и да се отдаде на пороците си.

Ако можеше да му се вярва, преди около век затворниците-военни вдигнали бунт и оттогава дори обикновените войници, стига да се смятало, че от тях ще има полза в бъдеще, били натиквани в специално отделение за военни. Докато ми обясняваше това, не престана да се прозява.

Съобщих му броя на мъжете, датата и часа, когато най-вероятно са били докарани. Той си погледна часовника, сякаш само му губех времето. Но се насили да каже:

— Още цели два часа в тая воняща дупка!

Огледа се и откри картотеката под някакво захвърлено снаряжение. Седна на изпъстрена с петна маса и започна да рови из записите.

Поклати глава. Тъкмо вече мислех, че изобщо не са стигнали дотук, офицерът забоде пръст в страницата и го плъзна надолу.

— Объркал сте датата — заяде се той. — С две денонощия. Тук са, ама са доведени по-късно, отколкото казахте. Защо не си проверявате нещата по-внимателно! — Като че аз отговарях за затворниците! — В сектор 5 са. Нали разбирате, други сведения не мога да ви дам. Не че са тайна, ама нищо друго не е записано. Ето какво имаме: „Двадесет мъже, военни, потенциално опасни. Да бъдат задържани до второ нареждане.“ Второ нареждане не е идвало, значи още са тук. Ей, Джимп! — подвикна той на един мързелуващ подофицер. — Покажи на човека къде е сектор 5.

Забелязах, че никой от тях не удостои проститутката дори с поглед. Явно свободното си от смяна време прекарваха в лагера. Толкова по-добре. Значи екипажът на патрулния кораб не можеше да ги подкупи, за да получи по-свободен режим, както би станало с обикновените надзиратели. Парите щяха да бъдат почти без никакво значение за тях и така по-вероятно биха открили, че са фалшиви. И тогава тези безмилостни бандити щяха да убият затворниците за опит да ги вкарат в беля. От вида на защитните им шлемове се почувствах окрилен.

Бутах проститутката след Джимп. Минахме през стари черни коридори, докато той спря и посочи.

— Там някъде са — и си тръгна.

Това място ми действаше зле на нервите. Проверих лесно ли се вади зашеметяващият пистолет от кобура, опипах ножа на врата си и взривострелите в джобовете. Повечето светлинни плочи отдавна бяха изгорели. Отнякъде се носеше шум на течаща вода. От дупката в пода на една килия изскочи голям гризач, стресна ме.

Всички килии бяха празни, ако не се броят купчинките кости. Имаше голяма разлика в сравнение с отделението, където държаха Хелър.

В този сектор за военни май нямаше кой знае какъв военен ред! Добре, че се сетих да се погрижа. Мъртвите екипажи нищо не издават.