Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЧАСТ ОСМА

Глава първа

В хангара цареше суматоха.

Пристигнахме точно когато предприемачите пращаха хората си за поредния работен ден и навсякъде се тълпяха какви ли не специалисти. Носеха различно оцветени работни комбинезони на своите фирми и както се провираха и търчаха в привиден хаос, оформяха сцена на бързина и трудолюбие, непозната по тукашните места от памтивека.

Никъде не виждах Хелър. Дневната смяна от взвода се мотаеше из хангара, значи Крек я нямаше.

След като ме блъснаха и препънаха няколко пъти, на косъм се измъкнах изпод бясно подкарана товарна платформа. Принуден бях да се дръпна в едно спокойно ъгълче. Намерих си купчина боклук на апарата и седнах, решен да не подлагам нервите си на това изпитание. Уморявах се само като гледах суетнята.

Една група се бъхтеше в машинната зала на главните двигатели, явно прикрепяха резервния преобразовател на времето. Началникът им час по час изскачаше навън да попсува колко малко място имали.

Хелър се появи. Беше се отбил в комуникационния възел. Имаше спокоен и делови вид. Състезателната му шапка стърчеше високо на темето и тъкмо прибираше някакъв списък в джоба си. Исках да отида при него и да му дам бележката за изтритите данни, но той забеляза възбудения техник и на бегом се насочи към него.

— Не са го проектирали да се побира вътре! — завайка се човечецът. — То и другаде из кораба няма място за толкова обемиста резервна машина, ама как да го напъхаме където вие искате?

— Мисля, че ако преместим стартовия генератор с два фута — успокояваше го Хелър, — ще го наместим някак. Кажи на онези специалисти по „Бъдеще-минало“ да дойдат при нас. Малко сложничко е да се мести стартовият генератор, но ще се справим.

— Сложничко, а! — повтори техникът. — Само една жичка да объркаме и вече не ще е сложничко. Щото след взрива нищо няма да остане! Ама нали вие си пъхате главата, офицер Хелър, а не аз!

И той се втурна да търси шефа на групата по „Бъдеще-минало“.

Вкиснах се. Не ни стигаше, че имаме най-опасните двигатели в света, ами трябваше и да бърникаме из генератора. Отпуснах глава на ръцете си.

Всички хора, занимаващи се с двигателите, се скупчиха в главната машинна зала, разнасяха се удари, псувни и гейзери от искри. След около час се чу общ тържествуващ възглас. Хелър излезе с двамата началници на групи, смееха се. Каквото и да бяха правили, успяха.

Следващият екип получи сигнал, изпъпли върху корпуса и се зае да връща по местата им махнатите плочи. Приличаха ми на миниатюрни кукли. „Влекач едно“ не е голям кораб, но падането и от четиридесет фута завършва с внушителен плясък. Извърнах глава — не понасям височината.

Ужасна блъсканица. По разцветките на работните облекла различих осемнадесет отделни групи, които едновременно се занимаваха с нещо по кораба. Но Хелър не ще успее да ме заблуди — той само се стараеше да печели време. Добре ми беше известно, че във всеки космически кораб могат да се правят безкрайни промени и подобрения. Дори бихте могли да махате онова, което сте монтирали вчера! Налагаше се изводът, че Хелър няма никакво намерение да потегли за изпълнение на мисията. И защо ли да го прави? Имаше прекрасно жилище, макар и във вътрешността на полуразглобен кораб. Имаше и Крек. Защо да отива където и да било?

Последва нещо, което съвсем ме разстрои. Камион на флота нахлу с рев в хангара и шестима техни техници се изсипаха от него. Почти успяха да се сбият със стражите, но Хелър веднага успокои страстите.

Техниците изнесоха някакъв сандък от каросерията. Беше дълъг и смайващо тежък. С подгъващи се крака го понесоха към кораба и го вкараха вътре. След малко излязоха. Един от колегите им от апарата се присмя и вървящият най-отпред човек от флота направи две бързи крачки към него, за да го просне на пода с юмручен удар.

Сред викове „Къркачи“ и „Сини задници“ — така в апарата наричат хората от флота, „син задник“ е едно неприятно насекомо — едва не започна масов побой.

Хелър пак се намеси и ги разтърва. Помогна на техника да стане, а той каза:

— Не се отнася до вас, офицер Хелър. — Така всичко утихна.

Но аз бях много любопитен що за сандък донесоха. Промъкнах се незабелязано в кораба. Пилотската кабина приличаше на проскубана птица — монтираха в стените й система за изкуствена гравитация и част от пултовете бяха с разголени вътрешности. Но това въобще не ме интересуваше.

Плочите на пода в коридора бяха вдигнати и се виждаше складовото пространство под тях. Бързо приклекнах, за да огледам.

Сандъците бяха шест на брой. На тях имаше изписани букви — А, Б и така нататък. Наглед здраво закрепени — колкото и да се мъчех, дори не можах да повдигна някой и на един инч. Какво, по дяволите, криеха под капаците си? Каква нова заплаха за провала на тази мисия съдържаха?

Никакво предположение не ми идваше наум. Страхувах се да не ме хванат, както надничах, затова побързах да се изнижа навън.

И се блъснах право в Хелър! Седеше на опорните греди в коридора и ме гледаше въпросително. Казах си — е, сега оплесках всичко.

Той ми протегна ръка и ме издърпа нагоре, след миг стоях до него. Чаках гневът му да ме помете.

Взираше се в мен някак несигурно. Не ми ставаше по-леко от факта, че стоях върху почти несъществуваща опора, бях сигурен, че ще се плъзна, ще падна обратно в склада и ще си счупя някой крак.

— Солтан — меко каза Хелър, — имам чувството, че напоследък ме избягваш.

Избягвал съм го! Сляп идиот! Не ме беше виждал цели три седмици!

Стори ми се малко натъжен.

— Когато излезе толкова внезапно онази нощ, сигурно казах или направих нещо обидно за теб. Ако е така, моля те да ми простиш.

Той забеляза колко ми е трудно да се задържам върху тънките опорни греди и ми помогна да се преместя на по-сигурно място.

— Солтан, харесва ли ни или не, но двамата с теб сме принудени да вършим работа заедно. Аз поне бих желал да се разбираме.

Направо ме довърши. Най-малко ми се искаше да се забърквам в подобни разговори! И не ми харесваше начинът, по който представяше нещата. Не биваше дори да подозира как щеше да бъде провалена тази мисия.

— О, аз също — излъгах го набързо.

Бръкнах в джоба си и му подадох бележката от компютъра за заличените данни.

— Станах рано тази сутрин, за да изпълня молбата ти. Ето, това е.

Той погледна листчето с интерес. Обърна го да види има ли нещо написано от другата страна. Сви рамене и го прибра.

— Не се съмнявам, че се опитваш да помогнеш с всичко, което е по силите ти. Благодаря ти, че правиш това. — Помисли малко и продължи: — Солтан, помниш ли какво казвахме в академията: „Много работа и малко пиене водят до нещастия“? Мисля, че може и да си се преуморил.

Той си мислел! Нищо не правех! Не и за да му помагам. Никога, за нищо на света!

Хелър щракна с пръсти.

— Точно така! Дължиш ми една вечеря! — Вторачих се в него с празен поглед. — Спомни си! Аз бях първият офицер, когото срещна в деня на повишението ти. Срещал ли си и други офицери същия ден?

Разтърсих глава, повече за да се отърва от шока, отколкото да отрека.

— Върховно! — заяви Хелър. — Значи, искам да си изпълниш задължението. Веднага, още тази вечер!

Той се разсмя весело и ме тупна по рамото. Знаех какво ме очаква. На вечерята трябва да присъстват и момичетата на поканените офицери заедно с приятелката на празнуващия, ако има такава.

— Ето какво ще направим — продължи Хелър, — ти само докарай своя аерокар отвън един час след мръкване и ще се отбием всички в някой изискан нощен клуб, където ще ни почерпиш! Така ще се помирим и ти ще си отдъхнеш малко.

Припряно го прекъснах:

— Чакай, чакай. Не мога да изляза с тази униформа.

Сведох поглед към дрехите си. И преди трите седмици, прекарани в горите, воняха на газ, а сега бяха жалка картинка.

— А, за това недей да си блъскаш главата! — каза Хелър. — Само ела тук след залез слънце — той посочи офицерската стая за почивка, — вземи един душ, а пък аз ще ти приготвя цивилен вечерен костюм.

Плясна ме по гърба, преливаше от жизненост.

— Уговорихме се, нали? Радвам се, че ще можем отново да се почувстваме приятели! Ще се видим довечера! — И излезе във възможно най-добро настроение.

А моите душевни сили ме изоставиха, търкаляйки се надолу в някаква дълбока мрачна яма. Не разполагах и с един жалък кредит. Електронната ми карта беше безполезна. Ако се опитах да пробутам от фалшивите пари, щях само да си изпрося смъртната присъда. Той несъмнено предполагаше, че бях платежоспособен като повечето офицери — парите не са най-насъщната им грижа. Всъщност и да искаше да ми стори зло, не можеше да измисли нещо по-страшно.

Хрумна ми една спасителна идея. Зад херметично затворената врата в края на коридора ме очакваха сребърни перила и орнаменти, да не говорим за златните вази и чинии.

Приближих се на пръсти и казах „Отвори се“ с всеки глас, който успях да изтръгна от гърлото си. Не помръдваше!

— ОТвори се! ОтвоРИ се! Отвори СЕ! ОТВОРИ СЕ, ДА ТЕ „БИБИП“!

Един от техниците извика от пилотската кабина над мен:

— Казахте ли нещо?

Тръгнах си.

Може би щях да си устроя правдоподобна въздушна катастрофа, преди да наближи вечерта. Да речем, от десет хиляди фута височина и — право надолу! Като че друго не ми оставаше.