Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава девета

Да пъхнете „бръмбарче“ в някого, без той да усети, не е прост за изпълнение замисъл, особено ако този някой е добре запознат с дължините на вълни и така нататък. Но пък Хелър проявяваше забележителна глупост по отношение на шпионажа. По-сложно ставаше заради намерението ми не само той да остане в неведение — никой никъде не биваше да научи за това освен мен. Не исках натрапници да се бъркат в личните ми планове!

Както и да е, несъмнените ми способности на офицер от апарата можеха да преодолеят огромните трудности. В сегашното си настроение бях уверен, че ще постигна целта си.

Първо беше нужно да си осигуря тайна операционна зала. Неподвижен в небето на десет хиляди фута над Правителствения град, обмислях как да стане това. И си спомних за вдовицата Тейл.

Скоро след постъпването ми на работа в апарата постоянно давах дежурства в нощната резервна група, обичайно задължение за новодошлите офицери. Постъпи сигнал от Центъра за екзекуции на Вътрешната полиция — имали престъпник, който ги умолявал да го свържат с апарата. Понякога го правят, надявайки се вместо неизбежната смърт да ги преместят в частите на апарата под фалшива самоличност. Досадно всекидневие.

Отзовах се на сигнала с лека скука и в килиите на очакващите реда си за екзекуция открих хилава, трепереща развалина, блъскаща се в стените и молеща да не я ликвидират. Заловили го, докато се опитвал да ограби с взлом жилището на полицейския шеф в Нафуканите хълмове! Това беше проява на изключителна глупост и не ми се вярваше дори апаратът да намери място за такъв кретен, но все пак реших да го разпитам. Казах му какво мисля за умствените му дарби, а той се опита да ми докаже, че не е чак толкова тъп. Бил осъществил множество хитроумни номера. Поисках да ме убеди.

Две-три години по-рано тъкмо тършувал из някакво имение в покрайнините на Нафуканите хълмове, бил заровил ръце до лактите в сребърни прибори, когато бил сгащен от дребна жена с огромен пистолет. За негово учудване тя не повикала „кенефните мухи“. Сякаш се радвала, че го заварила. Дори го накарала да седне и да пийне чашка, за да си успокои нервите.

Както се изяснило, тя отдавна си мечтаела да стане вдовица. Съпругът й бил оттеглил се от бизнеса индустриалец, при това безсилен, а тя — млада жена, последна от поредица починали в очакване съпруги.

Вместо да се настани в болница, където му било мястото, нейният престарял, но мръснишки богат мъж накарал да построят малка сграда зад къщата — всъщност цяла болница в миниатюра. И там се отдал на болежките си в компанията на лекар и съобщителна система, чрез която дърпал юздите на всички служители в голямата къща. Никой не можел да мръдне, без той да научи и да го смъмри от болничното си легло.

Колкото и да бил престарял, можел да изкара така още двайсетина години, а сегашната му жена не ставала по-млада с времето. И затова сметнала, че току-що заловеният грабител й бил пратен от небесата.

Искала съпругът й да бъде убит.

Уговорили се — тя щяла да се отбие при майка си, а този кльощав побърканяк, мислещ се за престъпник, трябвало да нахълта в болницата под предлог, че ще граби, и да убие убедително съпруга й. В замяна на това тя се задължила да му плати петстотин кредите.

Всичко минало според плана. Но тъпият смахнат не можел да предвиди какво ще го връхлети — вдовицата Тейл се оказала нимфоманка. Тя се опитала да го изнуди, за да й топли леглото. А той не я понасял! Избягал чак на Флистен и съвсем скоро се върнал оттам.

Глупчото не разполагаше с никакви улики срещу нея, които биха послужили за изнудване. Нямаше никакви доказателства. Цялата история беше безполезна.

Аз обаче проявих хитроумието си. Накарах го да опише всичко като самопризнание. После го заверих при полицаите, за да се превърне в предсмъртна изповед, и им казах да прекарат този тип през мелачката за боклук, както си беше предвидено за сутринта. Нищожният му ум изглеждаше неподходящ дори за апарата.

Сведенията не биха ми стигнали, за да изкрънкам пари от нея, но все пак имаха своята цена. Не ги регистрирах, защото със смъртта на нищожеството всички записи за него и без това бяха унищожени. Един ден се чудех какво да правя и наминах при вдовицата Тейл.

Имението беше хубаво — пет акра земя в предградията с просторна къща, а отзад сред дърветата се белееше миниатюрната болница. Според паметната плоча на портала вдовицата я запазваше в памет на скъпия починал съпруг.

Трябваше да бъда по-предпазлив, след като млад мъж изскочи през страничния вход и отфуча нанякъде с ролъра си. В този миг почуках на вратата отпред.

Вдовицата Тейл ме въведе в къщата, с удоволствие изслуша уверенията ми, че съм неин приятел, каза ми, че нейното имение винаги ще ме посреща като скъп гост, и се опита да ме заведе в спалнята. Нямаше от какво да се плаша. Обикновено съблазняване. Постарах се да стоя по-далеч, за всеки случай.

Но сега можех да се възползвам от милата покана и след малко пилотът ми настани машината върху площадката в задния двор. И ето я малката болница, стоеше си сред дърветата. А вдовицата Тейл, оскъдно покрита с халат, седнала до басейна, изпищя колко се радвала да ме види отново.

Надигна се от шезлонга.

Полата на халата й се заклещи отдолу.

Халатът изпърха към басейна.

Аз почервенях като тухла.

Ръката на вдовицата сграбчи отлитащия халат. Неприличната статуя в края на сърцевидния басейн се хилеше подигравателно, а водата се лееше от устата й. Подобни случки тук бяха всекидневие.

Тя се покри с халата и с приятен смях го уви около себе си.

Вдовицата Тейл не изглеждаше зле — на около тридесет и пет години, русокоса и със замечтани сини очи. Устните й бяха малко отпуснати. На лицето й веднага биеха на очи две големи бенки. И под халата личеше, че гърдите й са прекалено увиснали, но нямаше нищо отпуснато в погледа, с който ме поглъщаше.

Тя ме накара да седна до нея край басейна и безсмислено усмихващ се слуга ни поднесе напитки.

Докато посръбвахме искряща вода, аз й обясних, че са ме подкупили (това би разбрала най-лесно) да направя услуга на един лорд, чието име няма да споменавам. Неговият син МРАЗИ жените и ако нещо не се направи, край — никакви наследници. О, тя най-горещо изрази разбирането си, че такова нещо не може да се търпи! Казах й, че таен доктор ще извърши тайна операция на този таен млад мъж, за да промени отношението му към жените. Тя сподели мнението си, че охотно ще участва в толкова патриотично начинание и както винаги мога да разполагам с имението.

Не само това имах на разположение. Обходихме трите стаи на болницата.

Спряхме до леглото, където нейният съпруг толкова ловко се бе простил с живота.

— Трябва да легнете, за да се уверите колко е удобно — каза вдовицата Тейл.

Косата ми настръхна от паника, когато чух следващите й думи:

— Никъде няма да намерите по-подходящо легло за каквото и да било!

Заотстъпвах, но босият й крак се плъзна зад обувката ми.

Халатът на Тейл пльосна на пода.

Дясната ми обувка отхвръкна към отсрещната стена и падна с глух тропот.

Лампа се заклати на стойката си.

Маса с инструменти се разтресе и задрънча.

Лампата рухна на пода.

Двойният прозорец се отвори с трясък под напора на страховит вятър.

Поне вратата към двора ми се струваше устойчива. Хванах се и успях да се удържа на крака. Бях потресен.

А статуята все се хилеше и лееше вода в басейна.

Трябва да внимавате кого изнудвате.

След час вече се отдалечавахме от имението. Макар изтощен и измъчен, запазвах веселото си настроение. Постигах целите си. Открих и допълнителна възможност — ами ако Хелър се забърка с вдовицата Тейл, Крек разкрие измяната и го убие? Прелестна перспектива.

Моят пилот не пропусна да забележи раздърпаните ми дрехи.

— По този начин ли ще стана богат човек? Или пък вие й платихте с фалшиви пари?

Да, наистина ставаше по-нагъл с всеки изминал ден. Нима не искаше да признае поне пред себе си, че обаянието и приятната ми външност доведоха до днешната случка?

— Като я гледам, с всекиго би се задоволила — продължи да досажда той.

— Кацни до някоя книжарница! — заповядах му.

Не биваше да отклонявам вниманието си от проекта. Имаше предостатъчно тънкости, които трябваше да изпипам.

В книжарницата минах набързо край щандовете с техническа литература. Видях книга на професор Гирант Слахб със заглавие „Клетките, които съм срещал“ и както очаквах, накрая открих и негова снимка! Скрито я откъснах от книгата, помотах се още малко вътре и след секунди отново бяхме във въздуха.

Избрах от чантата си каквото беше необходимо, настаних се пред огледалото и като непрекъснато сравнявах резултата със снимката, приложих познанията си от учебния курс на апарата „Заблуждаваща маскировка, напреднала възраст“. С фалшивата сбръчкана кожа това не беше проблем.

Показах новото си лице на пилота заедно със снимката.

— Как е?

— Ей, ама така е много по-добре — изхили се той. Колко плесници по врата натрупваше за по-нататък!

Освободих се от униформата и навлякох панталона и палтото на „стария мъдър учен“. Напълно убедително.

Заех се с портативния диктописец. Удобно помагало е. На дъното има запаси от хартия, възможен е избор на разнообразни шрифтове. Съчиняването на фалшивия договор не ми отне много време — щях да си имам работа с крайно неопитен в административните въпроси човек, лишен от достъп до информацията в компютрите.

Пилотът зави към Скапания град. Някакъв подмазващ се на обществеността надут „бибип“ се опитал да построи там цял болничен комплекс „за бедните“. Огромната руина се простираше на осемдесет акра. А в околностите й бяха пръснати малките „приемни“, където лекари довършваха пациентите, изтървани от болницата. Има множество паркинги за кацане, повечето празни, защото кой би искал да го съсипят, дори при нищожните цени на Скапания град? Все пак движението се оказа достатъчно наситено, за да не изпъква един аерокар в повече.

Приземихме се на разстояние от избраното място. Закуцуках натам, като тежко се подпирах на бастуна си.

„Приемната“ на доктор Прахд Битълстифендър се намираше в най-жалката съборетина. Трябваше да заобиколя петдесетина боклукчийски контейнера, всевъзможни животински трупове и да изкача три аварийни стълби, за да се добера до нея. И по тази пътечка с препятствия се очакваше да минават пациенти?! Истински естествен подбор — лесно е да се лекува човек, който е стигнал до тази приемна.

Не намерих чакалня, нито сестра. Само нова-новеничка диплома. Превъзходно. Пристъпих навътре и си помислих, че няма никой, но на дивана се размърда купчина новинарски листове. Новоизпеченият доктор Битълстифендър. Той живееше тук!

Уморено седнах на най-близката табуретка. Всъщност усещах истинска умора след посещението при вдовицата Тейл. Театралният ефект едва не се провали при опита на табуретката да се катурне назад заедно с мен.

Младият доктор стана. Висок и с дълги крайници, той ми се стори непохватен. Главата му притежаваше забележителна копа белезникава коса, стърчаща под невероятни ъгли като избледняла под слънцето слама. Светлозелените очи издаваха жаждата му да прояви професионалните си умения. Би могъл да мине за хубавец пред някои жени, но хлътналото му лице ясно показваше, че гладува. Твърде чистата операционна престилка очевидно бе откраднал от болницата и съдейки по липсата на други дрехи наоколо, това беше единственото връхно облекло, с което разполагаше. Добре, по-добре, още по-добре. Късметът не ми изневеряваше.

Пренебрегнах професионалния му поздрав. Казах му с несигурен старчески глас:

— Млади човече, вероятно никога не сте чували името ми. Аз съм професор Гирант Слахб.

Последвалият ефект беше направо драматичен. Очите му се изцъклиха. Почти застана мирно. Подадох му фалшивата си електронна карта:

— Тъй като не ме познавате, моля ви да погледнете, за да се уверите.

Той погледна. Вече заекваше от напрежение:

— Но… но… п-професоре! Това е чест за мен! Аз… аз се запалих по целологията от вашите книги… ъ-ъ-ъ… ами…

Литна към бюрото си, отвори най-долното чекмедже и взе две кутийки с „главотръс“. Препусна към лабораторния нагревател за клетъчни култури, оглеждайки се трескаво за някоя празна колба. Толкова бързаше, че изтърва кутийките. С тях паднаха две колби и се разбиха на парчета.

— Дойдох да проверя — изграчих аз — дали сте компетентен в своята професия.

Той забрави за „главотръса“. Втурна се към шкафа и започна да тряска вратичките една след друга. Извади купчина хартии, видя, че е сгрешил, хвърли ги на пода, намери нужните и като се препъна на равно място, внезапно ги стовари в скута ми.

— Аз… аз не се държа така — запъна се той. — Но вие ме стреснахте, аз… ъ-ъ-ъ… такова де, от два дена не съм хапвал нищичко!

О, това се казваше късмет! Но не само късметът помагаше. Човек трябва да си отбира от занаята. Така е при новоизлюпените специалисти. Блъскат се в зубрене десет години, после пет години вършат из болниците работата на дипломираните лекари и накрая ги изритват да гладуват, наслаждавайки се на пълна лична, финансова и административна независимост. За която обаче въобще не са подготвени. Че кой печен целолог обича конкурентите?

А броят на нещастните младоци набъбва с хиляди всяка година.

Погледнах каквото ми представи. Разписание на трудни операции със статистика за резултатите. Деветдесет и девет процента и пет десети успешни! Висок резултат. Обикновено постигат трийсетина процента. Нищо чудно, че по-възрастните му колеги са го зарязали на произвола на съдбата!

Но изпитните комисии в болницата не бяха пестили възторжените отзиви. Почти го препоръчваха като достоен да оперира клетките на самия Император! Той дори имаше петдесет случая на имплантирани чужди тела в нервите за регулиране на слуха и зрението!

Не знаеше какво да очаква. Стоеше пред мен като прегладняло животно в очакване да му подхвърлят мръвка.

Може би щеше да се окаже прекалено добър за Хелър. Може би се престаравах. Някоя упорита инфекцийка или сбъркана клетка, отделяща сбъркана течност, вероятно беше точно каквото Хелър заслужаваше. Но вече нямаше начин да се откажа.

— Знам — започнах, — че сигурно имате успешна практика и не бихте искали да ви откъсват от работата, от вашите приятели и любими…

— Професоре! Моля ви, моля ви! Аз… аз трябва да ви призная нещо. Нямам приятели и любими. Ако искате от мен да направя нещо…

Да, липсата на вечеря говори на висок глас. Донякъде съжалих, че написах толкова едра сума на договора. Късно беше за поправки.

Неловко, с вдървени от старост пръсти измъкнах хартийката.

— Когато правителството поиска препоръка от мен, казах им, че не би било честно да изложа мнението си, преди лично да поговоря с вас. — Поколебах се видимо. — Наглед сте приятен младеж и според успехите ви досега бих казал, че сте достатъчно компетентен… — Млъкнах.

Почти умираше от напрежение. Така е с младите специалисти — толкова са свикнали да стоят мирно пред някого и да бъдат изпитвани, че желанието им да не се провалят ги потапя в непрекъсната истерия.

— Не винаги — казах — е приятно да се озове човек на някоя чужда земя, далеч от дома. Въздухът може и да е добър за дишане, местните жени — привлекателни и сговорчиви, гравитацията поносима, а храната съблазнителна. И заплащането може да е достатъчно, но там да няма за какво да си харчите парите. Ако се придържаме към истината, на такива места не остава друго, освен да работите по необикновени плетеници от проблеми и да си блъскате главата с надеждата да направите някое откритие, което ще разтърси Вселената.

Той изстена, изпаднал вече в екстаз. Вакуумът около него замалко щеше да издърпа листа от ръката ми.

— А в този случай основният недостатък е изискването при заемане на длъжността — абсолютна секретност. Само една изплъзнала се думичка може да нанесе удар по цялата Конфедерация. Необходим е лекар, който ще приключи задълженията си тук тихомълком, без да привлича внимание, и просто ще изчезне от сцената незабелязано. И най-незначителното нарушаване на тайната, разбира се, отменя назначаването.

О, той умеел да пази тайна! Всъщност професията само на това и разчитала в отношенията с пациентите. Можел да изчезне. Можел да изчезне безследно.

— Остава и проблемът с първата операция, която ще послужи като проверка — продължих аз. — Казаха ми, че ще предоставят на кандидата възможност да се прояви, обаче ме помолиха да не споменавам това. Но тъй като сме колеги, не желаех да се подлагате на проверка, без да сте уведомен за нея. Поставих това като първо условие. Те подчертаха, че и нищожен намек пред пациента или пред някой друг анулира предложението.

О, това не било проблем! Никакъв!

— Сега — трепна гласът ми — искам да ви попитам — смятате ли, че можете незабелязано да имплантирате чужди тела на зрителните и слуховите нерви? Такава ще бъде изпитателната операция.

О, без изобщо да се затрудни! Дори и насън!

— Но може би няма да харесате договора — изграчих и му го подадох.

С такава сила го изтръгна от пръстите ми, че едва не го скъса.

Знаех текста наизуст. Нали току-що го бях напечатал!

„СЕКРЕТЕН ХУМАНИТАРЕН ОТДЕЛ

ПРАВИТЕЛСТВО НА ВОЛТАР

ПОСТАНОВЯВА СЛЕДНОТО:

От настоящата дата лицето

ПРАХД БИТЪЛСТИФЕНДЪР,

дипломиран целолог, се назначава за

ГЛАВЕН ЦЕЛОЛОГ

на строго секретната Станция Х.

Заплатата му се определя на ПЕТ ХИЛЯДИ КРЕДИТА годишно, като се предвижда и покриване на направените необходими разходи.

След провеждането на изпитателна операция, от чийто резултат зависи изпълнението на настоящия договор, лицето според получените заповеди ще отпътува към заповяданото му място за изпълнение на възложените му задачи.

Подпис:…

Заверка:…“

— Ох… — отрони Прахд, но не посмя да каже друго.

— Подпишете отдолу — подканих го. Дадох му писалка, той подскочи към нестабилното си бюро и подписа. Успя да намери електронната си карта и я притисна към хартията.

Протегнах ръка и Прахд с нежелание се раздели засега с договора. Използвах картата на професор Гирант Слахб и „заверих“ договора с нея.

— Има още няколко подробности — съобщих му. — Искам да съставите два списъка. Първият да съдържа всичко необходимо, за да оборудвате малка временна болница за една операция. Другият — всичко необходимо за малка, но напълно оборудвана болница на далечна планета, където не можете да разчитате на никакви уреди и помощни материали.

О, за него нямало нищо сложно в съставянето на подобни списъци. Започна да драска и сякаш никога нямаше да свърши. Трябва да призная — познаваше работата си до такова съвършенство, че не направи нито една справка.

Накрая ми подаде списъците.

— Сега да ви посоча човека, който отговаря за вас и чиито заповеди ще изпълнявате — офицер Солтан Грис. Длъжен сте да поискате от него да ви представи картата си, защото всичко е строго секретно и трябва да се уверите, че е той. Ще се свърже с вас. Вие не трябва да го търсите.

Приключете с всички свои задължения. Кажете на всички, че заминавате за изолиран район на Флистен, за да работите сред едно от местните племена. Уредете всичко така, че да не получавате и да не пращате пощенски съобщения.

После ще отидете на този адрес и ще чакате. Там ще ви посрещне една очарователна дама, която много ще се радва да ви види.

Естествено, тя щеше да се зарадва. И да го охрани добре, за да издържи по-дълго в леглото й!

— Там ще намерите някои уреди — продължих, — но ще получите още. Офицер Грис ще дойде с пациента за изпитателната операция. Налага се да ви предупредя — офицер Грис е сравнително добродушен човек, но в секретните дейности е педантичен и придирчив. Знае всичко. Колегите му дори твърдят, че можел да чете мисли. Той е един върховен гений. Ако научи, че сте се изтървал пред някого за каквото и да било, дори пред пациента, боя се, че ще изпадне в ярост. Именно той ще ви връчи копие от договора. Но само в случай, че резултатът от операцията е задоволителен. Напълно ли ме разбрахте?

О, той разбирал.

— Добре, само помнете — почти забравих за старческото треперене на гласа си, — че продължителността на вашия ангажимент зависи от подчинението ви на офицер Грис и на никого другиго! — Смених тона. — Всъщност той има благородно сърце. Ако станете негов приятел, ако просто се посветите на удовлетворяване и на най-незначителните му желания, уреден сте до края на живота си. Има силно, макар и прикрито влияние в правителството. Един от най-блестящите служители е.

Осъзнах, че се увличам. Станах и се запътих към вратата.

— А, сетих се — искам да ви помоля за една дребна услуга. Имате ли някое старо палто, което няма да ви липсва? Тази вечер е твърде мразовита, почти се разболях вече.

Обърна стаята с главата надолу. Намери древна наметка, надупчена като решето. Но на яката отвътре беше изписано неговото име. Помогна ми да загърна треперещите си рамене.

— Толкова съм ви благодарен — казах му. — Ще се погрижа да ви върна дрехата.

— О, няма нужда, задръжте я! — възкликна той. Нали богатството сега надминаваше и най-безумните му мечти! Можеше да си позволи гардероб, претъпкан с дрехи.

Е, предполагах, че вдовицата Тейл наистина ще му подбере нещо от дрехите на своя убит съпруг. Така че Прахд беше добре уреден. Засега.

Помогна ми да изкуцукам надолу по стълбите и ме остави да си търся път сред планините боклук. Чух как закрещя неистово в стаята си. Последва грохот и трещене на вече достатъчно изпочупените мебели. Така се проявяваше представата му за стягане на багажа и уреждане на сметките преди тръгване.

Малко преди да стигна своя аерокар, усетих как някой напрегнато ме наблюдава иззад боклукчийски контейнер, но щом се огледах, човекът се скри. Разбира се, би било пълна глупост да предположа, че може да ме познае. Свих рамене — някой пълен с напразни надежди крадец.

Върнах се в канцеларията на отдела, където се възползвах от написаните на ръка списъци и съчиних фалшива предсмъртна бележка от името на Прахд, която щях да оставя до фалшивата му електронна карта и скъсаното палто на брега на река Уийл — след няколко дни, когато той заминеше за Блито-3. На доктор Прахд Битълстифендър му предстоеше да изчезне завинаги от Волтарианската конфедерация. Идиот! Не съществува никакъв Секретен хуманитарен отдел. Никакви хуманитарни отдели в тази Империя. Изумително е на какво са склонни да вярват хората, ако желанието им да вярват е прекалено силно. Никога не би ми хрумнало да плащам пет хиляди кредита годишно за каквото и да било!