Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава четвърта

Крачех механично, подтикван от заплахата за удвояване на сметката. Вече изминах три четвърти от пътя, когато се сетих, че не мога да я платя и без тази глоба. Какво правех тук, по дяволите?

Смелостта пред лицето на тълпата е нещо неразбираемо за мен. Как един актьор, певец или танцьор дръзва да застане сам и да погледне публиката, която отвръща на погледа му — това надминава границите на въображението ми.

Застанах на сцената и се обърнах да ги погледна. Огромен, яростно светещ прожектор веднага направи очите ми безполезни. Сякаш плуващи отделно от носителите си, маските до една се вглеждаха в мен. Под тях бяха обувките, размазващи из въздуха цветната мъгла на отблясъците, готови да ме лишат от живот, както си представях в този миг.

Ами ако се втурнат всички наведнъж и ме разкъсат?

С други думи, страдах от сценична треска.

Дотогава неясно ми се мяркаше идеята да рецитирам стихотворение. Като дете бях научил няколко. А за „Храбрият Хек се би при Блим“ дори получих подарък. Отворих си устата. Но и да ме заплашеха с разстрел на място, пак не бих си спомнил първата строфа!

Настървено си припомних всички вицове, които бях чувал през живота си. Имаше един много смешен за двама агенти от апарата, които се смятали взаимно за жени, докато не се озовали в леглото. Отворих уста да го разкажа. Хлъц! Последното нещо, което бих споменал на това място, беше апаратът!

Коленете ми омекваха. А публиката проявяваше нетърпение. Огромният прожектор ме гледаше безмилостно. Маската ми на зъбат демон като че се топеше от горещината.

И отведнъж ме озари идея. Естествено е всеки ловец да познава и използва характерните птичи викове. Бях се усъвършенствал в подмамването. Докарвах птичката на няколко фута от пушката си и чак тогава я застрелвах.

Исках гласът ми да внушава самонадеяност, но май забележимо трептеше.

— Планински тънкопей!

Устата ми беше пресъхнала, но някак успях да си свия устните и наистина възпроизведох птичия зов.

Мълчание.

— Горски пискун! — обявих аз и го имитирах.

— Блатна кокошка! — съобщих и закудкудяках леко сипкаво като блатна кокошка.

Публиката мълчеше. Нито намек за ръкопляскане. Нищо!

Мислех трескаво. Не изрових от паметта си виковете на други птици. Или присъстващите очакваха от мен още имитации, или предполагаха, че ще застана на ръце или ще направя задно салто.

Внезапно мълчанието им ме вбеси. Вторачих се ядно в тях и им казах с обвиняващ тон:

— Както щете, ама на птичките им харесва!

Буря от смях едва не ме помете от сцената! Тропаха с крака и се държаха за стомасите. Не можеха да спрат.

Изнизах се към своята маса. А хората наоколо се кискаха неспирно. Хайти ме потупа по ръката:

— Мисля, че се държа много смело.

Следващият изпълнител подмяташе светлинно ударен барабан и го налагаше в сложен ритъм. Когато свърши, се чуха гласове:

— Хареса ли им на птичките?

Някой дори се разхълца от смях.

На сцената се качи момиче, за да изпее нещо, и след последния акорд на оркестъра публиката отново закрещя:

— А това хареса ли им на птичките?

И буйно веселие.

Когато мъжът, балансиращ върху някакво буре, скочи от него, публиката веднага попита:

— А на птичките хареса ли им?

— Ти си гвоздей на програмата — каза Хайти.

Започнах да осъзнавам, че пожънах успех, и вече бях готов да се изпъча гордо. Поредната поръчка на искряща вода посрещнах, без да трепна.

Но колко мимолетни са редките моменти на щастие в живота! Отметнах глава, отпивайки от кутийката, и тогава видях живия ужас.

Ложата на журналистите!

Подаваше се навътре в залата, над главите на тълпата. Преброих трима репортери и — о, богове! — екип с камера от „Домашен екран“!

Хайти проследи стреснатия ми поглед.

— А, доста внимание отделят на този клуб — каза тя и сви рамене пренебрежително. — Издирват таланти, все търсят нещо ново. Освен това събират „пълнеж“, както го наричаме в занаята — не го използват, ако има по-интересни събития през деня. — Тя се усмихна. — Според мен онези от новинарските листове висят тук само за да не ходят на работа!

Подобреното ми настроение се изпари безследно. Ако има нещо, от което и ние в апарата се отвращаваме, това са репортерите и ако въобще е възможно нещо да мразим още по-силно, това са репортерите с камери. Ломбар ставаше неудържим, когато заговореше на тази тема. „Жертвите нямат право на информация“ — беше един от любимите му лафове. На сянката му сякаш омръзна да се навърта навън и направи крачка към входа на клуба.

И като капак на всичко светлинката за следващия изпълнител пак огря нашата маса. Хайти се дръпна колебливо. Хелър докосна ръката на графинята и те станаха.

Безгрижно тръгнаха към танцовата площадка — графиня Крек в своята преливаща бледооранжева рокля и маска на лепъртидж и Хелър в искрящосин вечерен костюм и огромните стоманени звезди на очите. Прожектор се насочи към тях и ги съпроводи.

Графинята вдигна ръка. Вдясно от нея се намираше маса за сервиране, препълнена с високи бутилки и чупливи съдове върху широкия квадрат на блестяща бяла покривка. Тя застана пред тази крехка шарения и хвана плата за единия ъгъл. Попитах се дали не иска да прекатури цялата маса, но само с едно движение на китката дръпна майсторски покривката!

С тихо шумолене тя се плъзна от масата и увисна в ръката на графиня Крек. Нищо друго не помръдна!

Хората в залата помислиха, че това беше целият номер. Тук-там се чуха ръкопляскания.

Но грешаха. Графинята извика нещо на оркестъра. Сега двойката застана в центъра на танцовата площадка. Крек развя големия бял квадрат във въздуха — по диагонал беше към един ярд. С мигновени движения го сгъна. Пъхна едното ъгълче между зъбите на Хелър и захапа срещуположното. Лицата им бяха на не повече от шест инча разстояние.

Оркестърът засвири игрива народна мелодийка. Хелър и графиня Крек скръстиха ръце зад гърбовете си и започнаха танц със сложни движения на краката.

— „Манко Манчо“! — с удоволствие ми обясни Хайти и запляска с ръце от радост като малко момиченце. — Гледай ги само — побутна ме тя. — В забавачниците на Манко учат децата на този народен танц! Как ли го помнят още!

Всеки захапал своето ъгълче от покривката, те тържествено изпълняваха геометрична плетеница в абсолютен синхрон с музиката.

Изведнъж зъбите им отпуснаха по една гънка от плата и лицата им се раздалечиха на един фут. Музиката продължаваше, но те вече не съгласуваха стъпките си. Последователно, с помитащи махове на стъпалата като че се стремяха да се препънат взаимно, но всеки път краката на „жертвата“ бяха във въздуха. Отново и отново.

Хайти ми се стори леко озадачена. Танцът се превърна в нещо по-сложно.

— Но това не е „Манко Манчо“!

Вярно, не беше. Наблюдавахме първото елементарно упражнение за краката в боя без оръжие, но изпълнено като танц. Надявах се да не покажат прекалено явно уменията си. Онази камера на „Домашния екран“ не се отделяше от тях. На апарата най-малко му трябваше да познаят Хелър, да не говорим за графиня Крек!

Публиката засили ръкоплясканията. Заскърцах със зъби — паднете, направете нещо, за да провалите това представление, ще вземат да пуснат записа!

В края на поредната музикална фраза се чу пукот. Отпуснаха още от захапаната покривка. Раздалечиха се на цял ярд.

Хелър сигурно даде сигнал на графинята. Застанаха с главите надолу! Направиха полуобръщане и вече бяха с гръб един към друг, все още свързани от плата. Подпрени на пода на ръце и глави, започнаха ритмично да удрят стъпала.

Зрителите се оживиха. Това никак не ми хареса!

В пълен синхрон те подскочиха нагоре, повториха полуобръщането и застанаха с лице един към друг. Акробатика, представена като танц. Но публиката не беше виждала подобно изпълнение, зашумя възторжено. А в ложата на пресата екипът на „Домашен екран“ работеше трескаво. Лудница!

Не знам как го направи със стиснати зъби, но Хелър викна нещо на диригента.

И започна най-майсторската част, поне според скромното ми мнение. В ръкопашния бой има една техника, състояща се в кръгов удар с крак към главата на противника, а той се премята през ръце, за да го избегне. И тази двойка побъркани, без да пускат покривката от челюстите си, започна да си играе на атака и защита, всеки поред нападаше и избягваше удара.

Отначало бавно — единият риташе, другият отскачаше презглава, движенията се ускоряваха непрекъснато. Вече се премятаха, без да докосват пода с ръце.

Музиката ускори темпото. Ударите и скоковете също.

Накрая се виждаха само две размазани цветни петна — едното оранжево, другото синьо, като два въртящи се диска, приковани един към друг!

Хората в залата пощуряха. Скочиха на крака и се развикаха бясно. Само защото никога не бяха виждали акробатични и бойни номера, превърнати в танц.

Оркестърът вече не успяваше да насмогне на темпото.

Гладко и изящно, двата диска спряха въртенето си. Музиката завърши с дълъг акорд. Хелър и графиня Крек се отделиха. Блестящата покривка висеше в лявата ръка на графинята. Хелър се покланяше.

Реших, че това е краят на представлението. Публиката споделяше заблудата ми. Крещяха и си натъртваха дланите от приветствия.

— О, личи си, че има опит като артистка — викна Хайти на ухото ми.

Защото графинята се кланяше наляво и надясно с по две стъпки във всяка посока — общоприетата благодарност на изпълнителя към публиката. Нещо като малък танц, много приятен за зрителите. По белия плат в лявата й ръка минаваха леки вълни, които отразяваха светлините от прожекторите наоколо.

Внезапно графинята ИЗЧЕЗНА!

Не тръгна нанякъде, нито пък стана прозрачна. Където стоеше преди миг, сега имаше само празно пространство! Публиката шумно и стреснато пое дъх. Аз бях повече от стреснат. Току-що избяга затворник!

Лъскавото парче плат бавно се спусна на пода.

И Хелър ми се видя изненадан. Така се оглеждаше!

Взря се в покривката. Дръпна се и застана на длани и колене. Предпазливо припълзя до покривката. Надигна леко едното ъгълче и надникна под него. Поклати глава. После се замисли.

И стовари ръка върху плата. Обиколи го пълзешком отвсякъде. Внимателно се надигна с покривката в ръце.

И най-тъпият сред присъстващите би трябвало да се досети, че Хелър търси своята партньорка из диплите на парчето.

Вече изправен, грижливо разгъна плата. Публиката се подхилваше. Той не откри нищо и объркано тръсна покривката. Сведе очи към пода, за да провери паднало ли е нещо от нея. Стоеше унило и не знаеше какво да прави. Всички вече се заливаха от смях.

Хелър захвърли измамилата го покривка и решително тръгна към най-близката маса. Погледна под нея — никакъв резултат. Надникна под кутийка с питие — нищо. Вдигна чиния. Пак нищо. И в пристъп на внезапно вдъхновение свали шутовската шапчица на един от седящите край масата, за да провери в нея.

Хората се задъхваха от смях.

Нещо тупна до мен. Уплашено погледнах с крайчеца на окото си — в тъмнината седеше и весело се зъбеше графиня Крек.

Готов да признае поражението си, Хелър провери и в ръкавите си. Обърна се към нашата маса и с церемониален жест посочи на осветителя къде да прикове вниманието на зрителите.

Всички видяха графинята. Смълчаха се за секунда, после избухнаха в невярващи викове и бурни овации.

Графиня Крек се изправи като пружина и се поклони. Хелър се върна до нашата маса и вниманието неохотно се насочи към следващото изпълнение.

— Как го направи? — попита Хайти, измъчвана от професионално любопитство. Графинята се изкикоти.

— Нали виждаш завесите там отзад? Само трябваше да отклоня погледите им, като размахам покривката, после се плъзнах настрани зад завесите. Минах отзад през сцената, изпълзях на четири крака покрай стената и със салто скочих на мястото си. Съвсем лесно.

Хелър дори не дишаше тежко, нито пък графинята. Поръчаха още искряща вода. Загубих представа за сметката, но мъртъвците не се интересуват от сметки. Хвърлих поглед на ухиления екип от „Домашен екран“.

Сянката на Ломбар напираше да нахълта в клуба.