Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава шеста

Крайно потиснат, седях и гледах чиновника от Транспортната служба.

Пазачите ни стовариха до сградата на службата в комплекса на апарата в Правителствения град без едничка благодарност за иглената пушка и ловната чанта.

Ске се справи със задачата да промъкне вътре металната греда от унищожения аерокар и чиновникът, вместо да го застреля на място, замърка от удоволствие над регистрационния номер. Пилотът ми подготви рапорт, озаглавен „Катастрофа при служебен полет“, и имаше дързостта веднага да поиска нова машина.

— Ууууу! Ами че тук имаме повишение! — гальовно произнесе чиновникът. — Вече сме от ранг ХI! — Той игриво плясна Ске по китката. — Ах, ти, палаво момче такова! Не беше нужно да разбиваш предишния аерокар, за да ти дадем нов, само трябваше да го върнеш в нашата служба. Вие, пилотите, все ни карате да пишем излишни документи!

Само след секунда той вече се свърза с фирмата снабдител — „Супер-суперскорост“ — в Търговския град.

— Уууу, Чалбър, скъпи — мелодично се обърна към събеседника си. — Тук си имаме повишение. Скоричко да ни докарате от модел 794–86. — Той прикри с длан диска и се обърна към Ске: — В момента имат един-единствен, с пурпурна тапицерия и зелени лайсни. Подходящ ли е?

Пилотът ми нямаше нищо против и „скъпият Чалбър“ обеща собственоръчно, за нула време да дохвърчи с новото ни возило.

— Ох, какъв си ми късметлия! — каза чиновникът на Ске. — Модел 794–86 е божествен! Отзад си има кръгъл диван, който лесно се превръща в легло.

— Чудо на чудесата! — възкликна пилотът ми, което беше разбираемо, защото повечето нощи прекарваше в машината.

— О, да — изгука чиновникът. — Има си и щорички на прозорците, дори и страхотно барче. Ще трябва с теб да го опитаме как лети — две-три намигвания, — нали?

Помислих си, че още много има да науча за Ске.

Не след дълго „скъпият Чалбър“ пристигна, размени набързо и тайнствено няколко думи с чиновника, при което златисти хартийки смениха притежателя си. А, така ли било! Значи това била причината в апарата да се отчитат толкова чести и странни катастрофи!

Чиновникът подари една целувка на „скъпия Чалбър“ и когато придружаващият го аерокар тръгна с него обратно, последва тайнствен шепот със Ске и ясно забележим златист блясък.

Новият ми аерокар беше елегантен, признавам. Червени колела за приземяване и навсякъде яркозелени лайсни. Не бих казал, че се вписваше в правилата за секретност. А вътрешността му така лъхаше на чистота, че веднага ме отврати. Уморено се пльоснах на дивана отзад.

— Миличък, дано по-скоро съобщиш за още някоя катастрофа — щастливо пожела чиновникът на Ске.

Налага се да призная, че бях сгрешил. Когато седна на пилотското място, Ске търкаше яростно следата от целувка на бузата си. Излетяхме към моя отдел.

— Като си помисля, май ми дължиш нещо — казах аз.

Трябваше да го повторя с гръмовен глас, макар че в новата машина шумът беше доста по-слаб.

— А, за парите ли говорите? — сети се моят пилот. Той отдавна имаше да ми връща един кредит.

Опита се да протестира — този един кредит му трябвал да си купи ядене, но отстъпи, защото знаеше докъде мога да стигна в раздразнението си. Прехвърли ми го през рамо. Колкото и да бях сигурен, че го е отделил от тлъста пачка, аерокарът се провираше сред наситено движение и засега не биваше да настоявам. Стъклата на задните прозорци бяха смъкнати и банкнотата едва не излетя навън. Замалко да се лиша и от нея!

В канцеларията на отдела зърнах първо двете момчета — Ту-ту и Олеле, които щом ме видяха, започнаха да се прегръщат и се обляха в сълзи. Другите чиновници липсваха, а не беше време за обедна почивка, нито пък краят на работния ден.

Боуч излезе прегърбен от своята стаичка и ме изгледа.

— Пак ли сте вие! — възкликна той. — Защо все идвате тук да обърквате всичко?

Постарах се да му внуша, че съм отсъствал три седмици, а той все ме упрекваше свадливо, че им се мотая в краката!

Обиден се заврях в кабинета си. Хвърлих поглед на бюрото си, почти очаквах да намеря заповед за арестуването ми. Нищо. Само привичният прах.

Строителите си бяха свършили работата. Влязох в тоалетната и се уверих, че щом натисна определено място на стената, тя се завърта и ми открива пътя към стълбичката. Безшумно чупещото се стъкло невинно красеше прозореца. Реката се влачеше петстотин фута по-надолу.

Когато се върнах в кабинета, Боуч с присъщата му непоследователност стоварваше купчина хартии върху бюрото ми.

— Тъй и тъй сте тук, поне можете да подпечатате всичко това. Не придвижихте сметката на онзи предприемач, вече станаха две. Имаме да оправяме новите заплати и служебните разходи, от които ще имат нужда Туола и Одур. Пък и пристигна нова пратка от Блито-3, трябва да потвърдите получаването й. Освен това разходите на отдела се увеличиха. — Той ме побутваше към бюрото. — Не мога да разбера, като сте решил да ни досаждате, защо поне не подпечатвате!

Захванах се с това, но му натрих носа — дори не четях книжата! Най-добрият начин да се държа с него беше надменното пренебрежение. Така отрепките научават къде им е мястото!

Внезапно се усетих, че подпечатвам празни бланки. А, така нямаше да се разберем. Нали първо трябваше нещо да напишат на тях. Станах дързък.

— Боуч, омеква ти главата вече. Забравил си да оформиш тези документи, преди да ми ги поднесеш. Старост, Боуч. Слабоумие!

Той гневно ми ги издърпа от ръцете. Излезе. Стана ми ясно, че му стъпках самочувствието. Само твърдост помага при тези отрепки. Ломбар правилно отбеляза, че твърде малко офицери от академията се намират в апарата — и колкото бяхме, работехме като роби, за да поддържаме поне сегашното равнище.

Станах и отидох в общите помещения на канцеларията. Каквито чиновници имаше там, веднага си намериха занимание из други стаи. Усетих нечие присъствие зад гърба си отляво. Ту-ту и Олеле. Бях ги заклещил в нещо като капан — за да изчезнат, трябваше да притичат съвсем близо до мен. Затова стояха вцепенени от ужас.

Зад тях забелязах и трети човек, оператор от Отдела за обучение на апарата. И ето ти изненада — седеше пред абсолютно нов главен пулт!

И колко не на място, целият лъскав и блестящ, с новички клавиатури и светещи екрани сред праха и изгнилите мебели на канцеларията!

Сетих се какво става тук. Боуч тъкмо влизаше. Заговорих му много свирепо:

— Защо сте монтирали този главен пулт?

Боуч държи на разни глупости като опазването на тайната дори от други служби на апарата, затова заповяда на оператора да се махне и чак тогава ме удостои с внимание.

— Нали подпечатахте поръчката преди три седмици? Повишението ви дава право на това, макар че не искам и да мисля защо са решили да ви повишат!

Знаех, че ме заблуждава. В момента говореше провалът му отпреди осемдесет години.

— Докарал си това чудо, за да се възползват от него двете момченца!

Боуч избухна.

— Вие сте чудовище! Да не искате да измъкват сведенията от някакъв си мръсен стар лорд?

— Точно това искам! Данните, до които дават достъп тези машини, не включват и информацията на Ендоу. Най-добре да побързат да се напъхат в леглото му или ще спомена и сестрите им във вълшебната поща!

Двете момчета и без това вече бяха потърсили утеха в прегръдките си, а при последните ми думи се строполиха в безсъзнание.

Боуч изфуча навън, събаряйки столовете по пътя си. Вратата на неговата дупка се затръшна с трясък. Не разбирах от какво се разстрои толкова.

Прекрачих през момчетата и седнах пред пулта. Все пак добре. Мой собствен главен пулт! Превключих го от режим на обучение в положение на нормална работа. Извадих от гнездото електронната карта на главния чиновник Боуч — от възбуда беше си я забравил вътре — и тъкмо се канех да пъхна моята, размислих и оставих неговата.

Набрах името и длъжността си, а това ми отне немалко време, защото сред десетките милиони офицери на Волтар има точно двадесет и две хиляди шестстотин осемдесет и един на име Солтан Грис и не исках машината да ме сбърка с някого.

„Заповеди за арестуване?“

„Все още не“ — отвърна екранът.

„Финансово състояние?“

Машината веднага отговори с тревожни червени светлинки:

„Внимание, внимание, внимание! Поради грешка въпросният офицер е превишил с един кредит сумата на едногодишния си аванс. Спиране на всякакви други плащания до отстраняване на грешката.“

Надявах се, че вече съм натрупал пари за последните три седмици и ще мога да ги изтегля. Но не! Що за късмет имах?! Разполагах с един кредит и можех да го изпратя. И докато бърках в джоба си, машината продължи:

„Предупреждение! Ако въпросният офицер загуби някоя от щатните си длъжности по каквато и да било причина или бъде понижен в ранг, или бъде глобен, веднага се свържете с Военния съд на Финансовата служба.“

Вътрешностите ми изстинаха. Ами ако се простя с „Мисия Земя“?

Планините имаха своите пазачи, а Правителственият град — Финансовата служба. Никъде нямаше да намеря укритие!

Не че тепърва научавах какво ми е положението, но заплахата да се превърна в обитател на канавките из някой квартал с бордеи, разчитащ за прехраната си на боклукчийските контейнери, ако и в тях намерех нещо, така ме парализира, че петсекундното предупреждение за прекратяване на достъпа започна да мига, преди да се сетя, че още не съм си оправил финансовото състояние.

Веднага набрах „Грешката е поправена“, надрасках името и длъжността си на парче хартия и заедно с банкнотата го пъхнах в пощенска капсула. Натиках я в люка за изпращане, набрах адреса на Финансовата служба и тя потегли с гръмко съскане.

След малко на екрана светна: „Поправянето на грешката е регистрирано.“

Бързо опитах пак: „Финансово състояние?“, а машината отговори: „Съжалявам, но са необходими два месеца за привеждане на документите в съответствие с новите обстоятелства.“

И без да ми даде време за протести, запя старата си песен:

„Предупреждение! Ако въпросният офицер загуби някоя от щатните си длъжности…“

Блъснах с юмрук по клавишите и изключих пулта. Да ги „бибип“ всички! Трябваше да им платя с фалшива банкнота! Щяха да видят те!

Толкова бях ядосан и разстроен, че забравих за двете неподвижни тела и се препънах в тях.

Навън дълбоко си поех дъх, за да се овладея. Киселите миризми в този район на апарата и тежката смрад на река Уийл не можеха да се сравнят с планините Блайк!

— Офицер Грис — обади се Ске някъде от сенките и ме стресна, — дали не е по-добре да се отбием до хангарите на апарата, преди съвсем да е мръкнало?

Преди да са ми отнели мисията и заплатите, помислих горчиво аз. Веднага го послушах и се пъхнах в аерокара. Имах намерение да започна тази мисия, дори и да ми струваше живота, което беше най-вероятно.